Празникът на българо-американската дружба през погледа на репортера

Дете залива краката ми с минерална вода, докато говорителят обявява имената на официалните гости на празника по случай 100-годишнината от началото на българо-американските дипломатически отношения. От тонколоните гордо прогърмява: “Колин Пауъл, държавен секретар на Съединените американски щати”.

Въпреки, че от седмици е адска жега, тържеството е насрочено за 1 часа на обед. Височайшият гост заема мястото си на трибуната в два, след като се е срещнал с важните си български домакини и ги е уверил, че макар българският контингент още да не е заминал за Ирак и да не се знае кога ще замине, войната срещу тероризма е немислима без ключовия балкански съюзник.

На трибуната освен Пауъл са българският президент Георги Първанов, премиерът Симеон Сакскобургготски, министърът на външните работи Соломон Паси и др. В публиката забелязвам министрите на финансите и вътрешните работи Милен Велчев и Георги Петканов и бившият президент Петър Стоянов.

Минералната вода на площада е безплатна.

Затова всички се наливат колкото им държат силите, а после се подреждат на опашка пред подвижните тоалетни, които са монтирани насред площад Батенберг в чест на посещението на високия гост.

Има и фризери за сладолед, но те вече са празни. Дразня се, че съм закъсняла за авантата. Така е, защото се наложи да обиколя центъра на София, за да мина през специалния пункт за граждани, който се намира точно срещу мястото, откъдето тръгнах.

Заета с мисли около злобните закачки на съдбата, в началото дори не разпознавам американския химн, който звучи на площада. Изпълнява го българският армейски оркестър. Следва българският химн в изпълнение на оркестъра на американските военно въздушни сили. Познатата мелодия изглежда още по-сладка, когато излиза изпод духовите инструменти на новите Големи братя.

Две деца се сбиват точно до мен и прекъсват унеса ми. “Когато звучи българският химн, се стои мирно!”, кара се учителката. После отпива с усмивка от безплатната вода.

През този век двете страни изживяха повратни моменти. Един идеал обаче ни обединява – демокрацията, общата воля да осъществим демократичните ценности в нашите общества - чувам гласа на българския премиер Симеон Сакскобургготски.

Обзета от национална гордост, решавам да се кача на трибуната, отредена за журналисти, за да виждам по-добре. Там обаче ме спират с въпроса:

“Колко килограма тежите?”

Оказва се, че платформата не е достатъчно устойчива, за да издържи всички колеги, които искат да се качат. И аз съм закъсняла. В спор с полицаите до ушите ми достигат откъслечни фрази от речта на премиера, от които разбирам, че като човек, учил в САЩ, той може да твърди, че и там, както и тук, най-голямото богатство на страната са хората.

В този момент един колега слиза от платформата, за да си вземе безплатна вода и аз победоносно заемам мястото му на трибуната.

Започва речта на Пауъл.

От нея разбирам, че България е направила ценни стъпки към демокрация и американският народ, който винаги я е смятал за приятел, сега е горд да я нарече свой съюзник. Същият няма никога да забрави, че малката страна на Балканите застана зад него по време на трагедията от 11 септември 2001, а после твърдо подкрепи правителството му в Съвета за сигурност на ООН и посрещна топло американските войници в базата си на летище Сарафово. Сега двете страни ще работят заедно за установяването на демокрацията в Ирак, пророкува Пауъл. Жестоките атаки в Саудитска Арабия от преди няколко дни само засилват решимостта ни да се борим срещу световния тероризъм, прогърмява гласът на преводача.

Ентусиазирана група от Американския колеж ръкопляска периодично и развява американски знаменца. Една от гостуващите US-колежки се просълзява от умиление и повтаря шепнешком знаменитите думи на държавния секретар на страната си.

Слънцето напича и решавам да сляза за чаша от безплатната минерална вода. В това време Колин Пауъл връчва на българския си колега Соломон Паси американското знаме, което е било развято над Капитолия на 8 май тази година, след като сенатът на САЩ единодушно ратифицира протоколите за българското членство в НАТО.

Ще прелетят хеликоптери, които ще развеят американското и българското знамена, обявява водещият. Притихнала публиката чака. След няколко минути се появяват и хеликоптерите. Отначало два, които летят успоредно. Следват още две машини една след друга. Те носят знамената.

Американското е пред българското.

След като величествената гледка отминава, понесена от двигателите на българо-американското дружба, се сещам отново за водата. Взимам си чашка и жадно я изпивам. Топла е. Вече е три часа следобед. Празненството е свършило. Горещо ми е. Оглеждам се наоколо и забелязвам гражданите, които ентусиазирано се отправят в различни посоки, подритвайки смачканите пластмасови чашки и опаковки от сладолед.

Решавам да потърся кофа за боклук за моята чашка.