М. Йосифов Изпреварващите и изненадващи ходове са желани и търсени навсякъде и от всички. Историята го е доказала, доказа го и президентът Първанов. Защото може би е добре запознат с историята, знае ли се? В самият край на лятото, когато въпреки лошото време, голяма част от политическият ни елит упражнява правото си на заслужена почивка, държавният глава, изненадващо от висотата на “Дондуков” 2, стовари върху напечените от слънцето глави на изпълнителната власт изключително сериозни упреци. Толкова сериозни, че веднага по-мнителните припознаха в изявлението и последвалата пресконференция на Първанов едни нови “Боянски ливади”. Което, разбира се, беше категорично отхвърлено от президента. “Инат”, “нечуваемост за проблемите”, “криене зад стените на институциите”, “високомерие” – това са само част от квалификациите, с които държавният глава с доста спокоен, но категоричен тон характеризира управлението в момента. Направи го в най-точното време, от точното място, насочено недвусмислено срещу точно определените хора – не само тези, които управляват, но и управляваните, чието доверие към кабинета, както прозорливо посочи Първанов, е на критичния минимум. Именно те, с удоволствие и жажда биха чули и възприели президентските слова. Защото, изречени от толкова високо място, тези критики се превръщат в малък реванш за българите спрямо изпълнителната власт, за която те гласуваха, но която здраво забуксува още на първата си година. Но не е само това. Преди броени дни, по леко задочен начин мнозинството хвърли ръкавица на своя президент. Тотално игнорирайки свидната рожба на Първанов – Съвета за координиране на борбата с престъпността, изпълнителната власт ясно показа кой трябва да дърпа конците. Управляващите решиха, че един Консултативен съвет за национална сигурност стига на стопанина на “Дондуков” 2. И си останаха по планини и морски плажове, докато президентът говореше за наложителните промени в наказателния кодекс, примерно. Реакцията беше незабавна. Под предлог, че се открива новия политически сезон, Георги Първанов категорично даде да се разбере, че има намерението да свири една от първите цигулки на държавното управление и то независимо от сериозно орязаните президентски правомощия, факт, който той явно вече е разбрал със страшна сила. Даде да се разбере, че не ще прощава подобни бойкоти на негови инициативи и че не се притеснява от крайни квалификации, “щом е за социалното добро”. А трябва да признаем, че на Георги Първанов не му беше никак трудно да намери слаби страни в управлението, около които да структурира своето изявление. Което предвещава една доста гореща зима за управляващото мнозинство. Дори само поради твърдата решимост на президента да упражнява строг контрол върху законодателната дейност на парламента. Защото, явно не са забравени онези върнати закони, които мнозинството прегласува, без да промени и една запетайка. Първанов обяви категорично, че ще продължи да връща недобрите закони и че ще стига до Конституционния съд при ответна проява на инат и високомерие. При това, държавният глава не пропусна да хвърли няколко камъчета и в градината на своя предшественик Петър Стоянов - правейки точни и стриктно подбрани отправки към предходния президентски мандат, без да пропусне да изтъкне и повечето от позитивите на своите седем президентски месеца. Не беше спестена и темата НАТО и ЕС, разбира се положена в социалния контекст на вътрешната стабилност и икономическото дередже на българина. И по този въпрос Първанов остана верен на стила си – бащински похвали предприсъединителните постижения, след което последва задължителното “обаче”. Без притеснение, че намесва тази “задача на задачите през сезона” – както сам се изрази, президентът направи важната заявка, че гледа отвъд хоризонта на Прага, където ще стане ясно дали имаме покана за Алианса. Интересна е символиката на това “отвъд хоризонта” особено, след като този “поглед в бъдещето” се редува с назоваването на ежедневни, наболели проблеми и явления. Защото, никак не е трудно да гледаш далеч отвъд хоризонта, когато от петгодишния ти мандат са изтекли само седем месеца. Но тук има и нещо друго. Опирайки се на дългогодишния си политически опит, Първанов е наясно, че сега му е времето да изкове президентското си желязо, защото изпусне ли се момента, ще става все по-трудно. Сега трябва именно да заяви своят тип поведение, да наложи своята политическа философия на партньорите си от изпълнителната власт. Логичен е стремежът “Дондуков” 2 да се превърне не само в ъглово здание на столична улица, но и в основен “крайъгъл” на българската политика. Разбира се, факторът сила никога няма да спре да бъде актуален. И ако Георги Първанов успее да убеди голямата част от 7-те милиона българи, че наистина е техният социален президент и придобие подкрепата и вярата им, то това в сериозна степен ще компенсира орязаните президентски правомощия на българския държавен глава. Все пак, за да има изненада в една политическа игра, добрите играчи винаги кътат и по някоя своя тайна, даваща им възможност за надмощие, когато това се наложи. А видно е, че джентълменското съревнование за надмощие между президента Първанов и останалите тепърва предстои.