Гамбитът на Радев: брани суверенитета, но остава атлантик

Неотдавнашната изборна победа на премиера Румен Радев води до нова визия за отбрана в България. Въпреки че бяха изразени опасения относно проруските симпатии на политика, страната изглежда все по-способна да играе конструктивна роля в Черноморския регион. Това пише в статия за изданието New Eastern Europe Стефан Арок, изследовател на политиката в Централна и Източна Европа, с особен интерес към съвременните процеси на свързаност в Черноморския регион и между Европа и Азия.

Докато голяма част от вниманието на света беше насочено към последиците от унгарските избори, в България се случи тиха революция. Румен Радев, бивш президент на България и бивш генерал от Военновъздушните сили, беше избран за министър-председател с обикновено парламентарно мнозинство. Така беше сложен край на петгодишен период на непрекъсната политическа криза, през който страната проведе осем избора и имаше седем правителства - или крехки коалиции, или служебни кабинети, назначени от президента.

Предизборната кампания на Радев умишлено избягваше конкретиката, извън неговия социален консерватизъм и левите му икономически възгледи. Междувременно неговата партия "Прогресивна България" се фокусира върху теми, по които има широк обществен консенсус като борбата с корупцията, необходимостта от държавни реформи и критика към мрежите за политическо покровителство, съществували през предходните десетилетия. За разлика от повечето свои предшественици, Радев следваше ясно изразена суверенистка линия. В Брюксел "Летецът" - както понякога наричат Радев - беше посрещнат с подозрение. Във Вашингтон обаче той би трябвало да бъде разглеждан като естествен партньор. През 2010-те години България се радваше на относителна политическа стабилност благодарение на доминиращата роля на дясноцентристката партия ГЕРБ, водена от бившия премиер Бойко Борисов.

Въпреки че винаги разчиташе на коалиционни партньори, ГЕРБ се радваше на постоянно високи електорални резултати. Това позволи на Борисов да остане на власт през цялото десетилетие, с изключение на кратък период в края на 2013 г. и 2014 г. ГЕРБ беше широка политическа формация, където либерали, центристи и умерени националисти се обединяваха под чадъра на достатъчно неясен манифест, който въпреки това беше силен във външната и европейската си политическа ориентация. С течение на времето обаче тя се превърна в мрежа за политическо покровителство.

Краят на управлението на Борисов през 2021 г. съвпадна с вълна от антикорупционни протести, насочени най-вече срещу ГЕРБ и мрежата за покровителство, която тя беше създала в сърцето на българската държава, заедно с приятелски настроени бизнес интереси и турската малцинствена партия ДПС. Това постави началото на продължителна политическата криза. През това време на българската политическа сцена се появиха много нови играчи, които обещаха да реформират политиката и да не работят нито с ГЕРБ, нито с ДПС, нито с Българската социалистическа партия. Всички нарушиха обещанията си. До 2025 г. общественото недоволството и недоверието вече не бяха насочени само към политически партии или фигури, а към самата политическа система като цяло.

Нова вълна от антикорупционни протести в края на 2025 г. доведе до падането на правителството, ръководено от ГЕРБ. Малко след това президентът Радев обяви оставката си. Това се случи една година преди края на президентския му мандат, и преди да обяви кандидатурата си за премиерския пост, начело на нова партия, която той нарече "Прогресивна България". Тази нова формация, въпреки асоциациите, които името ѝ може да е предизвикало, беше много по-близка до партия "Смер" на словашкия премиер Роберт Фицо, отколкото до повечето партии, използващи прозвището "Прогресивна" в днешна Европа. Резултатите от изборите надминаха очакванията дори на самия Радев.

Никой български премиер не е разполагал с толкова голяма парламентарна власт от времето на Симеон Сакскобургготски, бившият цар, станал премиер, чието управление беляза присъединяването на България към НАТО и голяма част от процеса на присъединяване към ЕС.

ПП: Дори в Москва не харесват бюджета на Радев

Искането до президента да наложи вето на Бюджета е подписано от граждани от над 440 населени места

Гамбитът на "Летеца" Както във Вашингтон, така и в Брюксел победата на Радев беше посрещната по-скоро с предпазливост, отколкото с оптимизъм. Новият премиер предизвикаше недоумение от двете страни на Атлантика по време на деветгодишното си президентство заради предполагаемата си близост до руските позиции. Много европейски лидери видяха в "Летеца" "нов Виктор Орбан" или поне нов Роберт Фицо - размирник, готов лекомислено да използва правото на вето на България по начина, характерен за някои суверенистки правителства в Централна и Източна Европа. В България, подобно на ситуацията в Унгария след победата на Мадяр, както неговите поддръжници, така и противниците му изпитваха силна несигурност.

Политическата криза беше приключила; страната щеше да се радва на стабилност поне четири години. Как щеше да изглежда тази стабилност, никой не можеше да каже със сигурност. Това не бяха просто избори, а политически скок на вярата в духа на Киркегор. Досега тези "страхове" не успяха да се оправдаят. Реториката на Радев относно Русия, макар ясно да се различава от тази на ГЕРБ и особено от тази на "Продължаваме промяната - Демократична България" (ПП-ДБ), може по-лесно да бъде обяснена с българската историческа памет и българската история от края на 19-ти век, отколкото с действителни съвременни политически съображения.

Малко след изборната си победа, самият премиер публикува подробно послание в социалните медии, в което излага възгледите си за Русия, позовавайки се предимно на исторически, а не на актуални политически аргументи, като същевременно подчертава принадлежността на България както към НАТО, така и към ЕС. Дори неотдавнашният отказ на България да се присъедини към "Коалицията на желаещите" за Украйна представлява по-скоро продължение на политиката на Радев да подкрепя дипломатическите решения на международни конфликти, отколкото израз на конкретни геополитически предпочитания.

София също така се стреми да укрепи отношенията си с Вашингтон. Радев и министърът на отбраната Димитър Стоянов наскоро обявиха, че България ще инвестира 5% от БВП-то си за отбрана, както поиска президентът на САЩ Доналд Тръмп. Оттогава България до голяма степен следва ортодоксалната политика на НАТО със суверенистичен привкус. София не се противопостави на последния пакет от санкции срещу Русия на ниво ЕС, както мнозина се опасяваха. В същото време тя спря държавните доставки на оръжие за Украйна, като все пак остави възможността Киев да закупува въоръжение по търговски път. Вместо да доведе до сериозна геополитическа промяна, може да се окаже, че победата на Радев отново поставя България в центъра на политиките за сигурност и свързаност в Черно море.

Модернизацията на армията е силно застъпена както в програмата на "Прогресивна България", така и в публичните изявления на Радев след избирането му. Българските въоръжени сили вече са добре интегрирани както в структурите на НАТО, така и в останалите европейски отбранителни механизми. На фона на навлизането на съседна Румъния в период на привидно продължителна политическа криза, България вероятно ще засили ролята си на ключов играч както в Източните Балкани, така и на западния фланг на Черно море. По-активната ангажираност на страната с отбраната би трябвало да се отрази положително и върху инфраструктурата и върху гражданските дейности в Черноморския регион. Както наскоро писах, по-активното участие на България в Черно море би довело до присъединяване към Средния коридор, или към подобен търговски маршрут. Фактът, че България все още не се е присъединила към подобна инициатива, е по-скоро страничен продукт на политическата криза, отколкото съзнателен избор на някой политик.

"Маркет линкс": Все по-малко българи вярват, че кабинетът "Радев" въвежда ред след хаоса

Доверието към правителството и личният рейтинг на премиера продължават да падат

С Радев България вижда Брюксел като необходим, макар и предпазлив партньор, а Вашингтон като силен, но понякога далечен съюзник. Обявеното от премиера увеличение на разходите за отбрана и силните ангажименти с НАТО още в началото на мандата му са по-скоро демонстрация на значението, което бившият летец отдава на сигурността, отколкото за готовността му да се ангажира с Вашингтон при условията, представени от администрацията на Тръмп. С изборното поражение на Виктор Орбан през април и вечно несигурния геополитически баланс на Фицо, България може да се превърне в един от основните политически и стратегически съюзници на Вашингтон на източния фланг на ЕС.

Радев, както и повечето членове на неговото правителство, има атлантически опит, но въпреки това се придържа към прагматичен суверенистичен подход към международните конфликти, а не към агресивната политика на някои западноевропейски правителства.

Премиерският мандат на Радев вече е значим само с това, че сложи край на продължилата с години политическа криза в България. За повечето от западните му партньори, суверенистката ориентация на новото правителство досега изпращаше смесени сигнали. От една страна, тя предполага съвпадение на интересите по отношение на инвестициите в отбраната, превъоръжаването и някои споделени идеологически позиции. От друга страна, първоначалната неяснота във външната политика надделя над голяма част от първоначалния ентусиазъм. В Брюксел нежеланието на България да се съгласи с добавянето на определени лица към последния пакет от санкции срещу Русия доведе до подновено, дори засилено подозрение към "реалните намерения" на новия премиер, особено сред "по-ястребски" настроените среди на европейската бюрокрация. Въпреки това би било погрешно България да се третира като враждебна държава или като ненадежден партньор в НАТО само въз основа на тези политически решения.

Начинът на управление на Радев е прагматичен до степен на очевидно противоречие - своеобразен баланс между ярка реторика и неуловима идеологическа основа. И все пак, ако има една област, където контурите и нюансите на този мироглед се очертават най-ясно, това е в отбранителната политика. С новия импулс за модернизация на армията, възстановената политическа стабилност и благоприятните си геостратегически предимства София би трябвало да се стреми да се превърне в пътеводна звезда в Черно море - както в процеса на вземане на решения в Брюксел, така и чрез развитието на собствените си черноморски пристанища.