Фашизмът надига глава в България. Държавата - пак „непричом". На улицата се канят да изпълзят идеологически маргинали. Покрили с патриотарски лозунги неонацистката си същност, вплели смъртоносния паяк на пречупения кръст в българския трибагреник.

Шепа скудоумни незрели елементи с униформи, факли и свастики се уподобяват на едни подобни, шествали по улиците на немските градове 80 години по-рано. И ако последните удрят крак за безумието на Фюрера - „Deutschland über alles", последователите им се мъчат да изтръскат от нафталина един оперетен генерал-фюрер, оставил неуместна диря в отечествената история. И да му окачат ореол на герой.

„Героите не умират!" - е нелепото мото на демонстрацията на поддръжниците на упорито отказващите да умират фашистки идеи.

Всъщност Христо Луков е доста неподходящ герой дори за т.нар. националисти. Съмнителни са заслугите му по фронтовете на войните за национално обединение, както и приписваното му спасяване на Кюстендил от сръбска окупация по време на Първата световна.

Безусловно генералът има принос за възраждането на Българската армия след тежките удари след Ньой. Но за какво? Личен приятел на Гьоринг, Луков е безкрайно щастлив да види тази „възродена" армия да навлиза в Македония и Беломорието през 1941 и в Сърбия в началото на 1942 като окупатор. И далеч не родолюбието кара запасния генерал да прегърне идеологията на нацизма и да създаде по образ и подобие на Hitler-Jugend, щурмовите отряди на СС и СА, своите „национални" легиони.

„Неумиращия герой" е човекът, който в късната есен на 1942 изразява готовност по зова на цар и правителство да поведе български войници към вярна смърт на Източния фронт...

Наследниците на някогашните „легионери", „бранници", „ратници", „отецпаисиевци" можеха да изберат по-подходяща икона за своите неонацистки изстъпления. Историята изобилства от черни примери на офицери, продали офицерска чест и достойнство в служба на монархофашисткия режим и немските му господари.

Защо националистите не предпочетоха идеолога на фашисткия Военен съюз, вдъхновител и поръчител на септемврийските кланета от 1923 и масовите убийства без съд и присъда от април 1925 - генерал Иван Вълков. Ръцете на този висш офицер са до лакти в кръвта на хиляди невинни, с негово одобрение е ликвидиран цветът на българската нация. Достоен!

За разлика от подозрителната бойна слава на Луков, палачът Вълков поне има доказани военни заслуги: по време на Балканската война - тогава майор - участва в обсадата на Одрин, разработва инструкциите за използването на артилерийските огньове, които Втора българска армия използва при атаката на крепостта. Може би и заради тях (освен напредналата възраст) смъртната му присъда от 1954 е заменена с доживотен затвор.

Да се върнем на марша. Налудно и жалко е, че „кафявите" поставят редом ликовете на проектофюрера и Васил Левски. От примитивната им гледна точка съпоставката сигурно е обяснима. Но не може да се търси нито обяснение, още по-малко оправдание за мълчанието и безразличието на българското общество към това безочливо поругаване на национална светиня като Апостола на свободата.

Да изповядваш фашистки идеи през 21. век е ако не психическо разстройство, то поне сериозен признак за историческа деменция.

Ще напомним тогава на всички псевдонационалисти, че песента „Земята на Ботев и Левски отново е робска земя...", която често звучи на техни прояви, е написана от Христо Кърпачев. 32-годинишният поет, партизанин, комунист, командир на народна бойна дружина „Чавдар" загива от куршумите на „луковци" през 1943. Стихът продължава: „Министри продават народа, палачи бесилки коват; да вдигнем народа в тревога, избитите жертви зоват..."

В робска земя Левски има своето място, Луков - своето. Апостола може да е или знаме за честна борба, или параван за нечисти помисли и намерения. Никога двете едновременно.

Луков може да бъде единствено мрачно олицетворение на терор, диктатура, мракобесие. Опитът за съвместяване на двата символа е трудно поносимо изпитание за и без това изтерзаното ни национално достойнство.

„Нещастията са ни идвали, когато е отпадала готовността ни да се борим, когато сме предпочитали спокойствието пред подвига и жертвата." Това е казал генерал Луков. В навечерието на марша в негова прослава да си спомним думите му. И да изберем за какво се борим.

Свободата и фашизмът са несъвместими. Свободата и концентрационните лагери са несъвместими. Свободата и газовите камери са несъвместими. Свободата и кладите на книги са несъвместими. Свободата и антисемитизмът са несъвместими.

Луков и Левски са несъвместими. Изборът е един.

Фашизмът за голямо съжаление не е затворена страница от историята. Ту тук, ту там надигат глави желаещи неговото съживяване. От гардероба се вадят скелети, изтупват се нагризани от мишки томове Mein Kampf, избелели униформи, кърпят се оръфани знамена със свастики, невръстни хлапета, чиито дядовци не са били родени, когато Хитлер страхливо е изпил отровата в своя бункер, вдигат хилави ръчички в нацистко приветствие и си татуират пречупени кръстове. И стискат в същите тези ръчички кой нож, кой бокс, кой палка. Защото фашизмът е идеология на насилието.

А правозащитници и леви овчедушно едва ли не молят общината и компетентните власти да спрат шествието на неонацистите в София. Гласовете им едва се чуват сред гръмогласните скандирания на поклонниците на кървавия генерал, посланията им са замъглени от лика на генерала, който краси трамваи и автобусни спирки.

Фашизмът не може да бъде възпрян с молби. Срещу всяка негова проява трябват твърди действия. Необходим е единен фронт на всички честни, прогресивни, демократично мислещи - изобщо мислещи - хора. За да спрат подобни маршове. Защото, както показва историята, едни страшни явления започват с марш, а завършват с Аушвиц.

През 1933 в парижкото кафене La Closerie des Lilas граф Михай Адам Дьорд Миклош Карои де Надкарой (премиер и по-късно президент на Унгарската република след разпадането на дуалистичната монархия), рядко възпитан и добър човек според съвременниците му, споделя с Иля Еренбург: „Знаете ли за какво мечтая? Прекрасно лятно утро. Излизам на терасата. Пия си кафето. А на всяко дърво виси по един фашист..."

Кой знае - ако мечтата на добрия стар граф се бе сбъднала, може би сега нямаше да има... Луков марш.