Нормализацията на отношенията между Израел и ОАЕ, обявена от американския президент Доналд Тръмп, не е новина сама по себе си. Двете страни и досега имаха, макар и неофициално, партньорство и съвпадение на интересите в различни държави и региони - от Судан, през Либия, до Източното Средиземноморие.

Създаването на "пътна карта" за установяване на дипломатически отношения между двете страни обаче е новина от качествено друг порядък. Все пак досега Израел имаше такива само с две арабски държави - Египет и Йордания.

Ако се стигне до това ново, по-високо ниво на отношения между Тел Авив и Абу Даби, това ще бъде сериозен успех за американската външна политика в Близкия изток. Понеже същата, от революцията на аятолах Хомейни в Иран през 1979-та година, страдаше от системен структурен недостатък: партньорите на Вашингтон в региона не можеха да се понасят помежду си. А последното затрудняваше създаването на антииранска коалиция, в която САЩ искаха да компилират техническото превъзходство на Израел, финансовите възможности на Саудитска Арабия и винаги милитаризирания Египет.

А значението на установяване на дипломатически отношения между Израел и ОАЕ далеч не се редуцира само до двете страни. Преди всичко, това ще е стрес тест за самата Саудитска Арабия, която, в лицето на престолонаследника Мохамед бин Салман, също излъчваше позитивни сигнали спрямо Израел през последните няколко години. Сега от Кралството обаче ще наблюдават внимателно реакцията на арабската улица, която и без това обвинява Абу Даби, Кайро и Риад, че перманентно правят компромиси с палестинската кауза в Ивицата Газа и Западния бряг. Ние пък ще следим дали саудитското въздушно пространство ще бъде отворено за полетите между Дубай/Абу Даби и Тел Авив/Йерусалим. Последното ще е сигнал за това дали (и ако да - кога) Риад може да последва стъпките на ОАЕ.

Посредническите функции, които американците са изиграли в тайните преговори между Израел и ОАЕ, правят така, че върху настоящата договорка между Тел Авив и Абу Даби да бъде слаган антиирански акцент. Последното със сигурност е релевантно, защото Техеран е оценяван като споделена заплаха за Израел и ОАЕ (макар и не в еднаква степен). Но когато става дума за ОАЕ, включително заради вътрешната специфика на отделни емирства от съюза като Дубай, водещият мотив за официализиране и увеличаване на обема на отношенията им с Израел всъщност са антитурските сантименти на Емиратите.

На картата на Близкия Изток Абу Даби и Анкара водят редица от посреднически войни - в Йемен, в Судан, в Либия, в Сирия и т.н.

Антагонизмът между двете столици е споделен: Реджеп Ердоган обвинява Мохамед бин Зайед, че същият е финансирал опита за преврат срещу турския президент през 2016-та година, а емиратският престолонаследник вижда в Турция новият логистичен център на Мюсюлманско братство. За Абу Даби Анкара е революционна сила, подкрепила протестите през Арабската пролет. За Турция ОАЕ е част от колаборационисткото на Запада статукво в арабския свят.

Ситуацията между Израел и ОАЕ е идентична, но все пак - различна. В Тел Авив си мислят, че в лицето на Абу Даби имат още един съюзник срещу Иран и Турция. В Емиратите пък считат, че Израел е на тяхната страна срещу Турция и Иран. Държавите са едни и същи, но приоритетите са в различен порядък.

Въвеждането на директни полети между Израел и ОАЕ, включително заради религиозния туризъм в Йерусалим, би било нещо взаимно полезно, но водещият мотив за осветляването и задълбочаването на отношенията между двете страни си остава именно сътрудничеството в сферата на сигурността срещу влиянието на Турция и Иран. Този ъгъл на емиратско-израелското сътрудничество е важен и за американците, които в стратегическа перспектива биха предпочели да видят повече инвестиции от ОАЕ в крайбрежната инфраструктура на Израел, с оглед на установените традиции на Емиратите в този бранш, вместо наличните към момента китайски такива.

От тази интензификация на отношенията между Тел Авив и Абу Даби губят не само Турция и Иран, но и Катар. От Доха със сигурност не гледат с добро око на това, че Емиратите подкрепят енергийните амбиции на Израел в Източното Средиземноморие, които, ако се осъществят, ще бъдат включително и за сметка на катарския природен газ, който Доха изнася към Европа. А ако Емиратите изградят дипломатически отношения с Израел, ще има ли промяна спрямо дислоцирания американски контингент от най-голямата военновъздушна база на САЩ в региона, разположена в ал-Удеид (Катар)? И ако да, в каква посока?

Не знаем отговорите на тези въпроси, които към този ранен етап може да изглеждат по-скоро спекулативни, но знаем нещо друго: колкото повече се разтваря спектърът на дипломатическото ветрило между Тел Авив и Абу Даби, толкова повече се стеснява това на отношенията между Израел и Турция. Далечна опция за подобряването на последните, за което имаше индиректни индикации през последните месеци, вече ще е с една идея по-трудно, отколкото бе досега. Турция е основен морален (и не само) спонсор на палестинците в Западния бряг и Ивицата Газа и гледа на енергийните проекти на Израел като несъвместими с желанието на Анкара последната да се превърне в енергиен хъб в региона.

А това, че Емиратите предпочитат да провокират дебелите пропагандни шаблони в масовото арабско съзнание, установявайки отношения с Израел, вместо да си разведрят тези с Катар, е показателно само по себе си за разделението в рамките на арабско-сунитския свят. Впрочем, от последното Тел Авив бонифицира повече, отколкото САЩ.

Част от споразумението за нормализацията на отношения между Израел и Емиратите обаче включва и преустановяването (suspend е използваната дума) на анексирането на територии в Западния бряг от Тел Авив. Последното вече предизвика гнева и неудовлетворението на израелските заселнически организации в Юдея и Самария и на десни формации като тази на Нафтали Бенет, които са сред най-твърдите привърженици на анексията. Но на фона на разведряването на отношенията с още една арабска държава, това изглежда като лесно преодолим проблем за министър-председателя Бенямин Нетаняху.

Този ход между Емиратите и Израел обаче повдига друг тип въпрос, свързан с променливостта на американската външна политика в региона. Споразумението между Тел Авив и Абу Даби, в което Вашингтон е играл посреднически функции, всъщност анулира друга американска инициатива, създадена и щедро рекламирана от администрация на Доналд Тръмп: т.нар. "Сделка на века". Последната предвиждаше анексията на около 30% от Западния бряг от страна на Израел. За нейното изработване и лансиране бяха отделени три години дипломатически ресурс.

Със споразумението между Тел Авив и Абу Даби обаче "Сделката на века" отива в кошчето за боклук. Въпреки че от "Ликуд", партията на Бенямин Нетаняху, се чуват гласове в посока на това, че анексията на части от Западния бряг се отлага, а не се отменя окончателно, Емиратите настояват, че преустановяването й е ключов компонент за официализирането и задълбочаването на отношенията им с Тел Авив (все пак властите в ОАЕ трябва да "продадат" нещо на местната арабска публика в замяна на един непопулярен акт).

В този ред на мисли, когато държавният секретар на САЩ Майк Помпео поздрави Израел и ОАЕ за постигнатия прогрес в отношенията помежду им с "Mabruk and Mazal Tov", то колегите му в Държавния департамент сигурно са написали "Bye, bye" върху едни дебели папки, които ангажираха международното въображение последните три години.

Не за първи път обаче лявата ръка на Доналд Тръмп удря дясната му.

Тръмп даде и ножа, и хляба в ръцете на Нетаняху

Тръмп даде и ножа, и хляба в ръцете на Нетаняху

Самият план на Доналд Тръмп е далеч от това да бъде "сделката на века", защото по-скоро прилича на извиване на ръце, отколкото на постигането на компромис и консенсус. А и е по-вероятно да доведе до нови конфликти, отколкото до мир.