Българската парламентарна демокрация се намира във вакуум. И това обстоятелство въобще не е изненада или по-точно не би трябвало да е, защото сигнали, че нещата вървят в тази посока се появиха отдавна, макар и да бяха последователно и системно пренебрегвани.

Всъщност въпросната тенденция започна да се оформя през лятото на 2020 г. по време на мащабните и дълго продължили протести срещу последното правителство на Бойко Борисов. Тогава по улици и площади имаше най-разнообразни групи от хора, които бяха припознали протеста като израз на своите мисли и чувства, но това съвсем не беше достатъчно да се формира и развие стабилна институционална алтернатива на трите кабинета на Борисов, които упражняваха публичната власт повече от десетилетие (с малки прекъсвания). Ситуацията, която се развива през последните две години и половина може да се охарактеризира като изчерпване на ГЕРБ във властови и управленски смисъл - от една страна, от друга страна обаче и като липса на достатъчно добре изграден и електорално обезпечен политически субект, който да може да замени формацията на Борисов и да гарантира така необходимата стабилност и функционалност на политическата система.

По принцип в един добре развит състезателен политически модел, какъвто би трябвало да е българският, подобен вакуум не би могъл да бъде възможен. Или казано с други думи политическата ни среда е изпаднала в условията на сериозни дефицити, щом се е стигнало до това положение - силно обществено недоволство срещу дълго управлявалата и най-голяма партия, невъзможност тя да формира ново управление с нови партньори и едновременно с това липса на алтернативна формула за излъчване на публично управление. Публично управление, което да е способно да акумулира достатъчно голямо обществено доверие и парламентарна подкрепа, така че да може да формира и реализира смели реформистки политики, без непрекъснато да трябва да се съобразява със странични интереси, играещи ролята на бариера на един подобен подход.

Един важен фактор, който може да обясни тези обстоятелства е това, че по времето на Корнелия Нинова, като председател на БСП, тази формация де факто се отказа от възможността да бъде истински социалдемократически субект от европейски тип. Именно по тази причина българските социалисти хем бяха в опозиция, хем бяха обхванати от задълбочаващи се процеси на ерозия, които продължиха своя ход без да се повлияят (нито положително, нито отрицателно) по време на краткото участие на БСП във властта като част от кабинета на Кирил Петков.

Понастоящем страната ни минава през много дълбока промяна на политическата си система. Промяна, която дори е съизмерима с формирането на нова система. Ето в това точно е обяснението за трудната или невъзможна понякога, комуникация между политическите формации, за отказа от усилия за постигане на минимален консенсус и за неефективността на консултациите при президента преди да започне раздаването на мандатите за съставяне на редовен кабинет, както предвижда Конституцията.

Всъщност в голяма част от случаите въпросните консултации никак не изглеждаха като консултации за съставяне на кабинет или по-точно за търсене на варианти как да стане това. На практика изопачаването на същността на консултациите разкри още един съществен проблем. По времето на протестите срещу кабинета на Борисов (лятото на 2020 г.), Румен Радев се ситуира като страна в този политически конфликт и така се превърна в активен участник в политическата система. Замисълът, който е вложен в президентската институция обаче, е различен. Тя трябва да може да общува с политическите субекти от една по-специална позиция и да има стабилизираща функция, когато това е необходимо. Именно в това е смисълът на надпартийния статут, който Конституцията е предписала на президента.

С включването си обаче в политическия процес, Радев дава основателен повод на политическите формации да гледат на него не като на носител на характеристиките на независима институция, а като на орган, който формално изпълнява функциите и задълженията си. Именно това обяснява и така нетрадиционното естество на комуникация, на което бяхме свидетели при провеждането на консултациите с част от парламентарно представените политически сили. Те преминаха като спорове между партийните представители и Радев по различни теми, сред които се откроиха въпросите за модернизацията на армията и характера на военнотехническата подкрепа за Украйна. По същество обаче това не са въпроси за обсъждане между президента и партиите, тъй като са от компетентността на законодателната и изпълнителната власт. Или казано с други думи, за да са възможни пълноценни решения по въпроси от това естество е необходимо пълноценното функциониране на всички власти в държавата, което може да се случи едва след конституирането на редовно правителство.

Освен всичко, описано дотук, ситуацията има и още един план, който води в същата, вече назована, посока. Предвиденият в Конституцията институт на служебния кабинет е предназначен не за стандартна употреба, а само и единствено за извънредни ситуации, възникнали в рамките на политическата система. Честата необходимост от назначаване на служебни правителства неизбежно води до промяна на мястото на президента във властовата структура на страната, превръщайки го в глава на изпълнителната власт. Така макар и де юре консултациите да са били между представителите на политическите формации и президента, де факто, в настоящата конкретна ситуация, на тях определено може да се гледа като на някакъв вид срещи и обсъждания между парламентарните формации и главата на изпълнителната власт.

В ситуация като настоящата всички възможности и средства за постигане на някакъв консенсус и конституиране на редовно правителство са практически блокирани. Това може да бъде преодоляно с големи компромиси, на каквито формациите в парламента не са склонни. Всъщност един такъв опит с компромиси вече беше направен (кабинетът на Кирил Петков) и не се оказа работещ - функционираше трудно и приключи бързо. В този смисъл няма гаранция, че нов подобен опит би дал по-добър резултат, независимо дали той би бил направен в рамките на мандата на настоящия парламент или след нови предсрочни избори, каквито вече само чудо може да предотврати.

Най-вероятно ще се наложи да се прибегне до конституционни промени, чрез които да бъде стабилизиран парламентарния характер на републиката. Едно евентуално премахване на служебното правителство от Конституцията би допринесло съществено в тази посока. Новите предсрочни избори определено биха имали смисъл, ако допринесат за осъзнаването на тази необходимост. На този етап, въпреки че не могат да постигнат съгласие за излъчване на кабинет, парламентарните формации показаха, че могат да постигат добри резултати по важни теми. Така например темата за военнотехническото подпомагане на Украйна обедини 175 народни представители, а това надхвърля дори конституционното мнозинство. Не би било невъзможно в една нова легислатура подобно съгласие да се оформи около потенциални инициативи за стабилизиране на парламентарната форма на държавно управление.

Изваждането на служебното правителство от Конституцията ще направи формациите в парламента по-сговорчиви и по-инициативни в търсенето на консенсуси за излъчване на редовен кабинет. Това е особено валидно за реформистки настроените формации, които вече няма да могат да разчитат на постигане на цели и резултати през служебни правителства. В момента има две политически сили в Народното събрание, които дължат развитието си на участието на лидерите си в различни служебни правителства. Такава конституционна реформа би била полезна и за президентската институция, защото ще я предпази от необходимостта да функционира в извънреден режим, независимо от ситуацията в политическата система. Колкото по-ясно е разписана идеята за разделението на властите в Конституцията, толкова по-ясно ще бъде и нейното приложение. А това, само по себе си, е превенция срещу дълбоки и трайни политически кризи.