Общата нишка в цялата популистка реторика е твърдението, че се защитава идентичността на народа - идентичност, застрашена както от вътрешна подривна дейност (дехристиянизация, упадък, уокизъм), така и от външно демографско "заливане", породено от имиграцията, носеща различна култура (обикновено исляма).
Популистите се различават в начина, по който тълкуват връзката между тези две "заплахи". За най-традиционалистки настроените сред тях подривната дейност проправя пътя към заливането, докато за онези с по-либерални възгледи именно заливането провокира подривната дейност.
Защо популисткият проект е изправен пред непреодолим антропологичен парадокс? Това анализира в статия за френското онлайн издание Le Grand Continent Оливие Рой - специалист по исляма и професор в Европейския университетски институт във Флоренция.
Антропологичната култура, превърната в мишена
Когато популистите говорят за защита на културата, те нямат предвид културата, въплътена в произведенията на Платон, Шекспир, Гьоте или Пруст. Те визират антропологичната култура на обществото. С други думи, става въпрос за онази неявна структура на социалните връзки, която се предполага, че е споделена от членовете на обществото, както и за съвкупността от ценности и норми, възприемани като самоочевидни, независимо от политическите или философските различия на отделните индивиди.
Накратко, това е култура, оформена от споделена история и дългогодишна традиция - култура, която обществото съхранява в своите корени и памет. Така, според популистите, обществото, което трябва да бъде защитено - независимо от социологически различия като класа, богатство, местоживеене или образователно равнище - се крепи върху антропологична структура, позволяваща на хората да образуват единно цяло и да водят специфичен начин на живот, колкото и деградирала да е станала тази форма. Ако от антропологична гледна точка културата е именно това, което позволява на тази фундаментална структура да бъде символизирана и разбрана (подобно на ролята на марксизма спрямо социалните класи), то тя несъмнено е ключът към социалния ред.
За много популистки лидери и мислители завземането на политическата власт днес изглежда като единствения начин за преобразуване на културното поле - стъпка, която би позволила защитата или възстановяването на тази култура в антропологичния смисъл на думата. По същество това представлява културна контрареволюция.
Въпросът за антропологичните основи на обществото е бил съзнателно пренебрегван от политическия либерализъм, докато контрареволюционни мислители като Луи дьо Боналд последователно са акцентирали върху него. Голямото постижение - а същевременно и слабостта - на либерализма се състои в това, че той заобикаля антропологичния въпрос чрез теорията за обществения договор, разглеждайки обществото така, сякаш то се състои единствено от независими индивиди.
Популистите противопоставят на тази фикция "истинската държава", здравия разум, идентичността, корените, историята и - като допълнителен елемент - християнството. Парадоксът на днешната контрареволюция обаче се крие в това, че тя вече не може да разчита на съществуващо общество - онзи традиционен, повече или по-малко християнски ред. Поради това тя е принудена да създаде или пресъздаде собствена антропология, черпейки вдъхновение от идеализираното минало. С други думи, традицията се е превърнала в новата утопия.
Популистки стратегии за културен реванш
Още преди завземането на властта този процес започва с проникване в културната сфера, изграждане на християнска визуална идентичност за оформяне както на социалния, така и на културно-историческия пейзаж, инвестиране в развлекателната индустрия и създаване на средища за формулиране на интелектуална визия - тук пионер е организацията GRECE, чиято роля по-късно поемат медиите на Болоре и новите мозъчни тръстове във Франция. Тази подготвителна работа проправя пътя към изборна победа, която ще осигури подчиняването или унищожаването на "прогресистките" бастиони - медиите, университетите и "света на културата". Тогава ще възникне въпросът за обратимостта на този процес.
Нека разгледаме примера с Унгария. Поражението на Орбан показва, че докато демокрацията функционира, контрареволюцията си остава несбъдната мечта. Предвид тази реалност се очертават две стратегии: или директен преход към диктатура, както в Русия, или опит за дълбока трансформация на обществото и внедряване в него на нов реакционен хабитус, като по този начин се осигури антропологично преосноваване. Както отбелязва адвокат Тибо дьо Монбриал - застъпник за цялостно затягане на законодателството: "Възстановяването на авторитета ще има благотворно въздействие във всички сфери на обществото. Тогава ще настъпи моментът да спечелим отново душите чрез образование, основано на гръцко-латинското историческо наследство и юдео-християнското културно наследство."
Все пак първо трябва да се изясни към кое минало се обръщат популистите. Именно тук се крие проблемът. Дали става дума за епохата преди масовата миграция? В такъв случай приоритет става ремиграцията. Или пък имат предвид миналото, олицетворено от традиционното общество, което постепенно е било подкопано от настъплението на либерализма (започвайки с Френската революция), прогресивизма (движен от левицата) и - в по-ново време - на "уокизма"?
Така популистките програми преплитат два различни - и дори противоречиви - антропологични подхода. От една страна, съществува антропология, която отстоява индивидуалистичен и хедонистичен "начин на живот" като антитеза на фанатизма (символизиран от лозунга "Je suis Charlie"). От друга страна, налице е християнската антропология, характерна за традиционното общество, изградено около семейството и основаващо се на разделение на ролите според пола. Следователно сме изправени пред две конфликтни антропологични ориентации - противоречие, което неизбежно ще се задълбочава.
В крайна сметка, вследствие на вълната MAGA в САЩ, ставаме свидетели на радикализация на популистките проекти за управление. Целта сега е да се инициира истинска културна контрареволюция, предназначена да направи демонтирането на либералния ред необратимо - като при това уокизмът вече не е единствената мишена. Във вътрешнополитически план целта е да се извърши мащабна конституционна реформа, която да освободи тези нови режими от надзора на републиканските институции - както и, разбира се, от Брюксел и международните органи.
Що се отнася до неизбежността на смяната на властта чрез избори, популистите възнамеряват да прекъснат този цикъл, без да прибягват до държавен преврат или да разчитат единствено на репресии; вместо това те се стремят да постигнат това чрез фундаментална промяна на социалната тъкан и завръщане към антропологичните основи на обществото. Целта е техните норми и ценности да станат "желани", като бъдат представени като отражение на действителния - или идеализирания - начин на живот на мнозинството от населението.
"Католическата антропология" - единственият валиден "твърд" антропологичен модел
Носталгията по 50-те години на миналия век, както и нейният източногермански еквивалент - осталгията (носталгията по Източна Германия) - са насочени към общества, които не притежават собствена антропологичната същност, необходима за изграждането на социални връзки. Ерозията на личната отговорност в условията на - повече или по-малко добронамерена - "държава-бавачка", удоволствията от масовото потребление, мечтата за живот в предградията: всичко това се крепеше на определено ниво на благосъстояние, защитено от националните граници. Тази епоха е отминала. Двата следвоенни модела - либералният и съветският - се поддържаха до голяма степен от Студената война и се оказаха жизнеспособни само за две поколения.
Тогава какъв "твърд" алтернативен антропологичен модел остава днес? Остава това, което наричам "католическа антропология" - тоест традиционното семейство и естественият закон. Макар и централен за традиционалистките и фундаменталистките движения, този модел често се изтъква и от консервативните десни и крайнодесни фракции, които го разглеждат като антитеза на "уокизма"- възприеман като крайния стадий на либералната мисъл от епохата на Просвещението.
Основната идея е, че съществува антропологичен модел, вкоренен в човешката природа - природа, която би могла да бъде както резултат от божествен акт на сътворение, така и продукт на еволюцията. Защо тогава "католическа", а не просто "християнска"? Защото единствено Католическата църква претендира за роля в управлението на гражданското общество - от Григорианската реформа през XI век до развитието на прочутото "социално учение" на Църквата, на което днес се позовават дори представители на крайната десница (например концепцията за "общото благо", популяризирана от Стерин, се опира на ключово понятие от тази доктрина).
Макар както протестантите, така и католиците да черпят вдъхновение от учението на Августин за "Двата града", те си вадят различни изводи от него. Протестантът е призван да живее според вярата си в "Земния град", но същевременно доброволно поверява управлението на обществото на светски институции - подход, ясно формулиран от Лутер. Калвинистите, от друга страна, поставят по-голям акцент върху "общността на светиите", която стои отделно от останалата част на обществото. Тук ясно личи влиянието на учението за предопределението, макар в наши дни то рядко да се изтъква на богословско равнище. Така например американските евангелисти не образуват общество в смисъл, че социалните връзки нямат за тях присъща стойност; всичко се съсредоточава върху личната среща с Исус - предпоставка за индивидуалното спасение, което е и крайната цел.
За Църквата обаче съществува естествен закон, валиден за всички. Той произтича от природата на човека, сътворен от Бога. Следователно доброто общество е възможно, ако се основава на една естествена антропология и произтичащата от нея етика. Спасението, от своя страна, зависи единствено от вярата и делата. Това предполага органично общество, насочено към правилните цели. В резултат на това обществото действително притежава известна степен на автономия, но тя е вкоренена в човешката природа - а с това и, макар и косвено, в Сътворението.
Тази автономия не зависи от човешката воля, тъй като последната може да бъде упражнявана законно единствено в рамките на собствената си природа. Естественият закон е даденост; той предхожда всеки обществен договор - и дори прави такъв договор излишен - и остава достъпен за нехристияните. Папа Лъв XIV обобщава тази визия, систематизирана от Тома Аквински, по следния начин: "Основите на социалната доктрина са в същностно съгласие с човешката природа - с естествения закон, който всички могат да разпознаят, дори нехристияните и невярващите. Затова не бива да се страхуваме да го предлагаме и защитаваме с убеденост: това е учение за спасението, насочено към благото на всяко човешко същество и към изграждането на общества, които са мирни, хармонични, процъфтяващи и помирени." Така противопоставянето на Църквата на еднополовите бракове се основава не само на религиозното разбиране, според което хомосексуалните отношения са оскърбление към Бога, но и на идеята за "антропологичен разлом" по думите на кардинал Барбарен - тоест нарушаване на определено разбиране за човека, човешката природа, брака и семейството. По същия начин "неподлежащите на договаряне принципи" на папа Бенедикт - а именно защитата на живота и семейството - са адресирани към всички, а не само към католиците.
Този модел упражнява притегателна сила далеч извън общността на вярващите. Това обяснява и влиянието на католическите интелектуалци в рамките на движението MAGA - често хора, преминали от протестантството към католицизма, като например Дж. Д. Ванс. В Европа, напротив, подходът е по-скоро в духа на Морас: католическият антропологичен модел е възхваляван от агностични интелектуалци, които често нямат никаква католическа предистория - например Земмур. За неореакционните мислители естественият закон се секуларизира в "здрав разум" или в "природа", като се черпи от социобиологията и еволюционната теория.
Законът или новият християнски хабитус: завръщане към "католическата антропология"
Предизвикателството се състои в това как да се постигне това завръщане към "католическата антропология" - дори и в секуларизиран вид - във време, когато обществото все повече се дехристиянизира. Проблемът далеч надхвърля загубата на вяра; той засяга самата загуба на християнската култура.
За да се постигне този антропологичен обрат - като оставим настрана възможността за мащабно възраждане на вярата (което така или иначе невинаги би съвпаднало с "идентитчностното християнство") - остават два варианта: или чрез норми, т.е. чрез закона (и съответно чрез принудително налагане), или чрез утвърждаването на нов християнски хабитус, най-вече чрез насърчаване на видимо християнско културно присъствие.
Този подход е видим сред неореакционерите, които настояват за консервативно законодателство по въпросите на семейството, пола и сексуалността - като се застъпват за забрана на абортите и еднополовите бракове, отхвърлят признаването на сексуалното многообразие и утвърждават идеята за взаимно допълване, а не за равенство между половете. Въпреки това, огромната част от електората на популистките движения, а дори и някои от самите популистки лидери, не биха подкрепили подобен курс. Оттук произтича и предпазливостта на популистите, с изключение на случаите, когато условията са благоприятни - както виждаме днес в Тексас и Полша. Само най-крайните партии се опитват да следват този дневен ред - както беше случаят с "Вокс" (Vox) в Испания или генерал Ваначи в Италия.
Затова навсякъде приоритет ще бъде авторитарното ограничаване на съществуващите пространства за културна свобода: чрез забрани, цензура, уволнения, спиране на финансирането и назначаване на партийни привърженици и близки до властта лица на ключови позиции. Тази стратегия работи, докато засяга "периферията" (имигранти, млади мюсюлманки, студенти, културни среди), но става проблематична в момента, в който засегне ядрото на електората - както илюстрира днешният пример с Тръмп. За да се наложи една норма, тя трябва да бъде желана; промените в правната рамка са следствие, а не причина за антропологичните изменения. Законите отразяват, рамкират, забавят или ускоряват тези процеси. Видяхме това при еднополовите бракове, които станаха социално приемливи, след като бяха законово утвърдени. И все пак, едно общество не може да се гради единствено върху закона. Хедонистичният индивидуализъм е дълбоко вкоренен в западното общество - като се започне от самите популистки елити.
Това е и основното предизвикателство пред културната политика: заличаването на прогресивната култура не е достатъчно; същинският въпрос е какво ще я замени. Християнската култура трябва да бъде направена привлекателна, дори и в своята секуларизирана форма. Следователно вторият аспект включва насищането на "ландшафта" с белези, икони, изображения и наративи, които изтъкват християнския характер на нацията. Това е, което наричам "култура на християнската знакова символика": имена на улици, тематични паркове, демонстративни поклоннически пътувания, религиозни празници и шествия, Пътят на св. Яков, църковни камбани, знамена, униформи, крайпътни кръстове и светилища.
Изведнъж всички светци от традиционния пантеон биват призовани, за да се маркира дадена територия. Този феномен на инсценировката се наблюдава както в историческия парк "Пюи дю Фу" (Puy du Fou), така и по телевизионните канали на Болоре, които излъчват литургия на латински в най-гледаното време, с участието на свещеници в пищни одежди. Но тази символика не съответства на никаква реална дълбинна антропологична структура. Това са показни ритуали, откъснати от социологическия контекст, който първоначално ги е породил - като например търговските гилдии, ритъмът на селския живот, обредите на прехода и дълбокото страдание на обикновените хора.
Днес вече няма бретонски моряци, които да рискуват живота си във водите край Исландия; на тяхно място виждаме любители рибари и колоездачи, наслаждаващи се на приятна неделя по време на празника на прошката. Настойчивостта, с която популистите подчертават този празничен стил, има структурно обяснение: при липсата на реална антропологична основа, те разиграват театър. Хората се преобличат като рицари редом с Жана д'Арк или позират в традиционни костюми на фона на танците "буре" и звуците на гайдите "биниу" - дори самият Болоре си слага традиционната кръгла шапка. Литургията и коридата присъстват в дневния ред на кмета на Безие. Фолклорната култура несъмнено заема централно място тук. Но, както отбелязва Андре Вараняк - известният експерт по френски фолклор - фолклорът се появява тогава, когато народната култура е загубила своята "цивилизационна" (т.е. антропологична) опора.
Ние действаме в рамките на игровия модел на историческата възстановка. По този начин всъщност задълбочаваме именно онази загуба на култура, с която се опитваме да се борим - а именно разрива между социалните практики и културните представи, между инсценираното представление и реалния живот. Така превръщаме реалния живот в инсцениран спектакъл.
Това усещане за нереалност се засилва от ролята на социалните мрежи - истинска арена за социално общуване, което се разиграва чрез празнични изяви, било то в духа на играта или като ритуал за утвърждаване на идентичността. Тогава вече няма народна култура; остават само фолклорът или развлекателната индустрия. Оттук идва и кичът: всичко е престореност, карикатура и преувеличение. Освен това на тази стратегия й липсва един ключов елемент: Църквата.
Макар Църквата да няма нищо против народната религиозност или дори идентичността, тя поставя ценностите и нормите над всичко останало. Разбира се, Църквата не се противопоставя на фолклора, превърнат в "народна религиозност" - като например корсиканското полифонично пеене или "Аве Мария" на гасконски език, - но не може да прави компромис със своите ценности.
Бих искал да илюстрирам това напрежение - между една форма на християнство, служеща като фолклорен (и патриотичен) белег за идентичност, от една страна, и вярата и доктрината, от друга - чрез един скорошен случай. Струва си да се отбележи, че главният герой не е политически "популист", но действа в рамките на онази културна среда, която сигнализира за завръщане към традициите и корените. По време на "Панаира на вълната" - възстановка на средновековна традиция в чест на Жан дьо Дюноа, съратник на Жана д"Арк - Филип Вижие, кметът на Шатодьон, превърна неделната литургия на 5 юли 2026 г. в "средновековна меса". Кметът (който е и депутат) и общинските съветници се появиха в костюми на средновековни рицари.
Енорийският свещеник отец Франсоа Ямбресинга - гражданин на Кот д"Ивоар, който не проявяваше особен ентусиазъм към рицарските атрибути - изнесе проповед срещу закона за евтаназията. Ала депутатът-кмет - облечен като Дюноа - е главният докладчик по законопроекта за асистираната смърт. Разгневен, той поиска извинение от свещеника с думите: "Казах му, че това не е нито моментът, нито мястото да се повдига въпросът за асистираната смърт. Това беше средновековна литургия. Избраните длъжностни лица бяха в костюми, имаше жонгльори със знамена, а Люк Арбогаст съпровождаше церемонията с изпълнение на три средновековни песни."
Тук фолклорът надделява над религиозните норми; той насочва към един симулакрум - този на инсценировката, зрелището и самото събитие. Това присвояване на християнството от страна на политиката на идентичността е, разбира се, неприемливо за Църквата. Епископът подкрепи свещеника и потвърди, че извинение няма да има. Този случай ясно илюстрира, че конфликтът между културата на демонстриране на идентичност и религиозните императиви опира до въпроса за крайната цел. Макар играта наистина да е форма на учене, идва момент, в който човек трябва да спре да играе и да стане възрастен. Хабитусът не създава антропология. Популизмът ще се окаже също толкова неспособен да възкреси света на миналото, колкото и да изгради ново общество. Той е неразривна част от "обществото на спектакъла" и от разрастването на империята на нормите.






































































