Превъзходителството Джеймс Уорлик, чиято основна мисия в България е да напътства и нравоучава родните държавници като невръстни деца, може да спи спокойно. След като WikiLeaks публикува грамата на неговия предходник и адаш Пардю, сегашният амбасадор навеки загуби титлата „върл приятел" на страната ни.

Посланик Джеймс І, който някога също се радваше на симпатии в София, го детронира като демонстрира две неща: или тотално непознаване и менторско неразбиране на страната, където е акредитиран, или паталогична склонност към изкривяване на реалността. Две качества, които не би трябвало да са присъщи на дипломат. Но като се замисли човек - и на сегашния Джеймс не му е чужд подобен волунтаризъм. От което пък може да се направи изводът, че зад океана не се стараят особено да ни изпращат читави посланици...

WikiLeaks стана популярна със сензационните публикации на поверителни документи и получи славата на т.нар. non-profit media. Което за една медия не е повод за похвала, но може да се приеме като допустимо - свобода на словото, въпрос на личен избор и професионална хигиена.

Но когато един посланик избълва в официален (бил той и секретен) доклад толкова откровени неистини по адрес на приемащата го държава, тук вече става дума за non-profit ambassador. Нещо, което не е сред обичайните дипломатически достойнства...

Сред фриволно нахвърляните в грамата имена на хора, партии и фирми, Пардю прави един генерален и - за наша мъка - верен извод. В България отдавна съществува топла връзка между политическите партии и организираната престъпност. Влияниеието на първите и парите на вторите. Но това не е тайна за никого. Не е необходимо и някой да бие път от Вашингтон, за да ни го съобщи. Или медията на Асанж да го осветли, при положение, че българските медии (некупените) никога не са го спестявали на своята аудитория.

Джеймс І не открива топлата вода с твърдението, че в страната има корупционен натиск върху изпълнителната, законодателната и съдебната власт. Попарата на този натиск българското общество повече от двайсет години сърба в ежедневието си...

Посланическата епистола, освен противен вкус, оставя след себе си няколко любопитни въпроса. Защо в нея са споменати толкова много покойници - физически и политически, толкова много останали единствено в историята трибуквени съкращения, а са обходени без внимание намиращи се днес в управляващата върхушка субекти с подозрителни минали и настоящи контакти и оцелели честни (вече) бизнесмени - добри приятели на властта и на Америка, между другото. Защо абсолютно непрофесионално сред миш-маша на родната престъпност, сред борчески застрахователи и наркодилъри ни в клин, ни в ръкав са набъркани руската олигархия, мафия и шпиони. Атавизъм от Студената война, вероятно...

Като всеки посланик, който я като хоби, я като допълнителна трудова натовареност, съвместява дипломатическата дейност с не дотам дипломатични занимания, Пардю е използвал за съчинението си открити и не дотам явни източници. Но - с нетипична за посланик, а още по-малко за разведчик небрежност - е оставил ясно четливи знаци, по които и най-наивният би се досетил, с кого може да си е бъбрил амбасадора по интересуващите го теми.

Дали именно тези източници - които очевидно към онзи момент са разполагали с информация не от вестникарски изрезки - не са подсказали деликатно на щатския представител, накъде трябва да бъде насочен ударът и за кого трябва да си затвори очите и да му спре писалката.

Защото когато през 2005 обвиняваш управляващите в колаборация с организираната престъпност и покровителство на корупцията, е трудно да не забележиш мощната фигура на борец №1 с бандитизма от онези години и неговата дясна ръка. Днес обаче единият е премиер, вторият - вице и министър на вътрешните работи. В грамата отсъстват. Защото изнесената от посланика „информация" е насочена предимно към омразната на Бойко Борисов триглава ламя БСП-ДПС-НДСВ - коалицията, която се превърна в основна вербална мишена на сегашния министър-председател в предизборната битка, че и почти година след спечелването й, измествайки основните приоритети в управлението.

Подозрително не се споменава и СДС, чиито контакти с „почтения" бизнес и дейното участие в приватизацията също не са покрити със забвение сред електората. Вероятно поради декларираното през годините от сините: всичко хубаво американско любя, тача и милея. Или защото по-проект (кой знае къде писан) очакванията към бавно маргинализиращите се демократични сили е била да застанат до ГЕРБ ако не като партньор, то поне като лоялна и овчедушна опозиция?

И още един натрапчив въпрос без отговор: дали още преди шест години тази бомба не е била заложена с основна цел в подходящ момент да бъде нанесен ефектен удар по политическите противници на управляващата днес партия? Или чисто и просто проектът ГЕРБ, чиито горчиви плодове берем днес с пълни шепи, не е бил замислен и акуширан с братска подкрепа отвъд Атлантика. Дали случайно щатските спецслужебни партньори на тогавашния главсек не се стискаха за похвали, ордени и медали, всеки успех на МВР бе аплодиран, за очевидните провали се мълчеше...

Пълният текст на грамата на Пардю изплува в страшно удобен момент на нарастващо социално напрежение и не особено висока популярност на толкова таченото от Уорлик правителство. Всъщност да не забравяме, че доста орязаната версия на доклада се появи без особен ефект на страниците на Гардиън още в началото на декември миналата година. Когато капакът на врящото гърне в страната едва-едва потропваше, а любимецът на премиера минаваше за безимотен борец за правда.

С доста голяма вероятност може да се предполага, че и целият текст ще остане също глас в пустиня сред българският избирател. Компроматната война преди избори има своята история в България и за разлика от щатските уестърни правилото „който стреля пръв, стреля най-добре" тук не работи. Ако някой в предизборния щаб на герберите си е направил илюзията, че може с Пардювите ръце да вади опоненти от огъня, силно се заблуждава. Българският избирателен опит сочи, че по тези географски ширини е по-валидно: който компромат вади - от компромат си отива...