Фред Варгас, с пълно право наречена френската кралица на криминалния роман („Бягай и не бързай да се връщаш", „Ветровете на Нептун", „Във вечната гора", „Човекът със сините кръгове" - издадени от ИК „Колибри"), авторка на 13 кримки, получили 18 награди от цяла Европа, този път изпраща Жан-Батист Адамсберг първо в Лондон - тук, придружаван от неприлично интелигентния Данглар и простодушния Есталер и насочван от ексцентричния английски лорд Клайд-Фокс, комисарят намира пред вратата на емблематичното гробище Хайгейт, приютило вампирясалата съпруга на поета Данте Габриел Росети, множество чифтове обувки... с краката вътре.

После го връща в Париж, за да открие не просто убит, а разфасован, накълцан и почти смлян труп - последван, много ясно, от други трупове, в Австрия и Германия. Следва небезизвестното на познавачите сръбско селце Киселево, родното място на балканските вампири.

Освен интригата, завладяваща както винаги при Фред Варгас, в книгата има още много прелюбопитни неща - например Адамсберг помага при едно трудно котешко раждане по настояване на Лусио, който не спира да чеше липсващата си ръка, а преводачът Владислав измисля звучната думичка „плог", която означава всичко възможно, от „дадено" и „иска ли питане" през „глупости" и „не може да бъде" до „падаща капка истина". Накрая, след множество перипетии и обрати, Адамсберг, естествено, ни довежда до изненадващата развръзка.

Откъс от книгата:

Комисарят Адамсберг умееше да глади ризи, майка му го бе научила как да опъва раменната платка и плата око­ло копчетата. Изключи ютията, после подреди дрехите си в куфара. Беше се обръснал, сресал, вече нямаше накъде - заминаваше за Лондон.

Премести стола си в огряната от слънцето част на кух­нята. Помещението имаше прозорци на три от стените, та комисарят си прекарваше времето в преследване на свет­лината около кръглата маса като гущер, който обикаля ска­лата, за да си намери топло местенце. Адамсберг постави чашата си с кафе така, че да е насочена на изток, и седна с гръб към слънцето.

Нямаше нищо против да види Лондон, да провери дали и Темза като Сена мирише на влажно бельо, да чуе грака на тамошните чайки. Може би на английски той бе по-разли­чен отколкото на френски. Но нямаше да има време. Три дни колоквиум, десет лекции на сесия, шест разисквания, един прием в Министерството на вътрешните работи. В големия hall щяха да се съберат стотина високопоставени ченгета, ченгета и нищо друго, дошли от двайсет и три страни, за да оптимизират голямата полицейска Европа и по-специално, за да „хармонизират управлението на емиграционния по­ток". Такава беше темата на колоквиума.

Като шеф на парижката Криминална бригада Адамс­берг трябваше да присъства, но това не го притесняваше особено. Участието му щеше да е леко, почти въздушно, от една страна, поради враждебността му към „управлени­ето на потоците" и, от друга, защото никога не бе успял да запомни и дума на английски. Спокойно допи кафето си и прочете посланието, изпратено му от майор Данглар. Срщ след 1 ч 20 мин на регистрацията. Скапан тунел. Взех ви прилично сако и вратовр.

Адамсберг прекара палец по екрана на телефона си, ся­каш за да заличи притеснението на своя помощник, както се изтрива прах от мебел. Данглар не обичаше да ходи, да тича и още по-малко да пътува. Да прекоси Ламанша през тунела му харесваше не повече, отколкото да прелети над канала със самолет. Обаче не би отстъпил мястото си ни­кому. Вече трийсет години майорът се обличаше като бри­тански поданик, за да компенсира естествената неелегант­ност на фигурата си. Заради този жизненоважен избор бе разпрострял своята признателност над цялото Обединено кралство и олицетворяваше типа на французина англофил, привърженик на изисканите маниери, на такта и дискрет­ния хумор. Освен когато се отърсваше от всяка сдържаност, по което французинът англофил се отличава от истинския англичанин. Така че перспективата да прекара известно време в Англия го радваше със или без емиграционен по­ток. Оставаше да се преодолее препятствието на този ска­пан тунел, през който щеше да премине за пръв път.