Продължаваме. Продължаваме да въплъщаваме с живота си изначалния хаос. Хаос – трагичен, хаос, който отнема по нелеп и жесток начин живота на деца. Поетът би нарекъл трагедията пред “Индиго” – метафора на живота ни. Но смъртта на седем деца, не може да бъде метафора, тя може да бъде само безмълвие и нищо друго.

Казват – било случайност, мотивират се – досега такова нещо не се било случвало.

Случайност е, че стана чак сега, ужасът е, че тази трагедия е витаела около нас, можейки да се стовари върху ежедневието ни стотици пъти до този момент.

Отново не успяхме да си вземем поука – за съжаление подобни трагични инциденти са се случвали на много места по света, но ние така и не надмогнахме безхаберното мислене – “на нас това няма да се случи”.

Е, случи се. Седем български деца между 10 и 15 годишна възраст, три дни преди светлата Коледа си отидоха нелепо, трагично и без време. Парадоксът – виновни нямало. Не се знаело, кой трябва да носи отговорност, че хиляди 10-годишни ученици отиват на така наречената “детска” дискотека в седем вечерта, а “перфектната” организация на концерта им предлага перфектно меле, което носи смърт.

Отново феноменът “безвиновност” изпълзява от безпристрастните страници на закони, наказателни кодекс и пр. Отново обявяваме национален траур, отново ще погребваме деца, отново основният проблем ще бъде по какъв начин ще търсим отговорните за случилото се. Отново хаосът, за който бяхме забравили в очакване на идващите светли празници, ни напомня, че за нас отърване от него – няма. Орисия.