Интервю на Мая Петкова

М.П. – Г-н Елдъров, с какво папската визита промени България?

С.Е. – Най-важното: Йоан Павел Втори дойде лично в България, за да каже на българския народ и да го чуе целият свят, че той никога не е вярвал в обвиненията за българско участие в покушението срещу живота му.

Като донесе със себе си частица от мощите на папа Йоан XXIII, който беше известен с любовта си към България и българите, Йоан Павел II свърза страната ни с една от най-ярките фигури на XX век.

Датата, избрана от Светия отец за посещението му – 24 май, препотвърди пред света, че България е люлката на Кирило-Методиевото дело и от тук християнството, писмеността и културата се разпространиха в другите славянски страни.

Посещението на Йоан Павел Втори у нас – една православна страна, беше и важна крачка към изпълнението на неговата заветна мисия, с която в далечната 1978 година той седна на Светия престол – да обедини Европа от Атлантика до Урал на основата на християнските ценности – католически и православни.

М.П. – Като историк, как оценявате визитата на папа Йоан Павел Втори в България в контекста на междуцърковния диалог и отношенията между Българската православна църква и Ватикана?

С.Е. – Разделението на християнската църква на Източно-православна и западна – католическа датира от 1054 година и е свързано със взаимни анатеми и остро противопоставяне през следващите девет столетия.

Една в началото на 60-те години на ХХ век започва затопляне на отношенията между католицизма и православието. Тогава в Рим се провежда Втория ватикански събор, който реформира католическата църква и я приспособи към условията на съвременния свят. По същото време източно-православните църкви чрез свои представители организират т. нар. Всеправославни съвещания на остров Родос. И на двата форума се взе решение за откриване на диалог и отхвърляне на натрупаните в миналото вражди. Така се стигна до 7 декември 1965 година – последният ден от Втория ватикански събор, на който анатемите от средата на ХI век бяха предадени на вечно забвение. Тогава започна интензивен църковен диалог между Светия престол и различните поместни православни църкви.

В това поприще най-много се отличи тогавашният български патриарх Кирил. От началото на 1967 година той влезе в интензивна кореспонденция с папа Павел VI, като представя две свои инициативи. Първата – да посети Ватикана и се срещне лично с Главата на Римо-католическата църква. Втората – в България да се организира среща на всички световни религиозни водачи, включително на папата и на Московския патриарх, които да обсъдят проблемите за опазване на мира.

На следващата година с подкрепата и благословията на патриарх Кирил беше поставено началото на традиционните чествания на Кирило-Методиевото дело в Рим.

М.П. – Съдейства ли сегашният български патриарх за продължаване на започналите от предшественика му инициативи?

С.Е. – Като приемник на патриарх Кирил, Максим е трябвало да следва създадената от своя предшественик традиция на междуцърковен диалог и добри отношения между Българската православна църква и Светия престол. Вместо това, в навечерието на папската визита той демонстрира анахронично поведение, което връща далеч в миналото отношенията на Православната църква със Светия престол. От това пострада най-много личният му авторитет, защото противно на многобройните му изявления, че няма да посрещне папата, той все пак се появи сред посрещачите на площад “Св. Александър Невски”.

М.П. – Патриарх Максим допусна ли грешка?

С.Е. – Вместо да поиска от папата частица от мощите на Свети Кирил,/ както направиха и получиха гърците през 1974 г./, той пожела частица от мощите на Свети Досий, който не е имал тази тежест в българската история. Редно беше и да спази традицията, както направиха главите на другите православни църкви и да си разменят със Светия отец целувки, като братя по вяра.