Иска се много кураж да си дъщеря на един от най-именитите генерали и да сложиш пагон. На капитан д-р Цветелина Тотомирова обаче смелост не й липсва. А, освен пред родината, е дала клетва и пред пациентите. По-тежки ли са пагоните, когато идват по наследство? Къде се преплитат мисията на лекаря и офицера? И връща ли се заслуженият престиж на военната медицина днес? 140 години след създаването на Военномедицинската служба отговорите дава специалистът от Клиниката по ендокринология на ВМА.

Пагонът по наследство тежи повече, признава д-р Цветелина Тотомирова. Да облечеш униформа, когато баща ти е ген. Цветан Тотомиров - бивш началник на Генералния щаб, си е предизвикателство. "Името и тежи, и помага. Бремето е, че трябва да се докажеш. А и да защитиш това уважавано име. В същото време помага точно със същото. Голяма част от пациентите във ВМА са бивши или настоящи военни. И, признавам, поглеждат те с добро око", откровена е д-р Тотомирова.

За да печели битките в живота и професията си обаче младата ендокриноложка не разчита на "звездите" на генерала. Даже като студентка никак не е привилегирова - повечето й колеги са от лекарски семейства, а тя няма нито един медик в рода. За професията я запалва приятелка - и бързо се оказва, че именно там й е "хвърлен пъпът". В университета рано разбира, че вътрешните болести са нейната сила. Такава е и първата й специалност. После се отдава на ендокринологията - именно, защото е комплексна наука. "Гледаш пациента през по-широка призма", доволна е д-р Тотомирова. Макар да не крие - за част от болните, на които помага - например диабетиците, "чудото на излекуването" не е възможно. И без пълното изцеление обаче удовлетворението пак го има. "Ставаш близък с пациентите, заедно израствате и вървите по пътя. Освен това им даваш шанс да водят нормален живот, да се чувстват пълноценни. А това не е малко", споделя ендокриноложката.

Приятно й е, че част от пациентите я помнят още като прохождащ лекар във ВМА - преди близо 16 години, когато попада "на точното място" - в Клиниката по ендокринология. Началото е трудно и стресиращо, не крие д-р Тотомирова. Чувството, когато се озовеш в отделението, е сякаш сега започваш да учиш отначало, въпреки 6-те години в университета. "С годините обаче трупаш самочувствие. Не губиш самообладание - да, винаги може нещо да те разклати, но знаеш как да реагираш. Около 40-те вече се чувстваш сигурен и идва желанието да учиш другите. Създаването на школа е важен аспект в медицината. Ако няма на кого да предадеш знанието си, да се довериш, е ужасно", смята д-р Тотомирова.

Също като на фронта - на който, надява се, никому няма да се наложи да се изправи. "Не ми се иска никой да вижда войната с очите си. Но, ако се наложи, сме добре обучени да поемем своя дълг", казва лекарката под пагон. И сега й се налага да сблъсква с ужаса войната. Например като помага на пациенти, преживели терор и бойни действия. "Адаптацията им към нормален живот понякога е трудна. За съжаление, стресът променя целия метаболизъм. И тук ние, ендокринолозите, можем да помогнем", обяснява д-р Тотомирова.

Колко иска да станат звездите върху пагона й е въпрос, който приема с усмивка. "Кариерата не бива да е самоцел - нито в медицината, нито в армията. Работя, развивам се, израствам. Но в никакъв случай на всяка цена", категорична е д-р Тотомирова. Пагонът при нея идва някак естествено. "Винаги съм харесвала реда и дисциплината. И се радвам, че ги има и в нашата болница. Когато човек е възпитан в тези ценности, не може да се прекрои. Обичам усещането за принадлежност и дълг - и към пациентите, и към родината", откровена е д-р Тотомирова.

Малко й е болно, че в тежките години на прехода тези ценности сякаш са се изпразнили от съдържание. Че незаслужено респектът към офицери и военни лекари се е загубил - заради гнева и разочарованието от държавата. Но пък има надежда - сякаш в последните години сме на прав път, уважението и патриотизмът се завръщат. "Хубаво е, че обществото си прави преоценка. Тепърва ще има позитивна промяна", оптимист е д-р Тотомирова. И следва рецептата, която дава и на пациентите си - да гледаме на света философски, а на делника - "по-отвисоко", и: "Не бива да се борим с вятърни мелници."