Президентите на Русия и Турция проведоха 45-минутен разговор, на фона на взривовете в международното летище на Истанбул. Каквото и да говорят турските медии, Ердоган си посипа главата с пепел и е готов на всичко, само и само да продължи да приема руските туристи в Анталия и да изпраща турските плодове и зеленчуци към Москва.

Както беше казал Путин: „С едни домати няма да им се размине!” Явно, че извиненията са включвали много сериозни отстъпки по всички направления, включително по противопоставянето в Сирия, Нагорни Карабах и т.н. Иначе Путин едва ли щеше да вдигне забраната за руските туристи да посещават Турция (особено,след взривовете на истанбулското летище, които уплашиха западните туристи – поне в Испания и Португалия авторът е свидетел на почти пълния отказ на местните пътешественици да кацат в Истанбул). Турските зеленчуци и плодове също щяха да продължат да гният по складовете.

Това че атовете спряха да се ритат (поне за известно време), означава пълна несъстоятелност на българските министри на отбраната и външните работи (както и на президента), които бяха готови да ни вкарат в авантюрата с черноморската флотилия на НАТО. Време е да си дават оставките! И да ни отърват от конфронтация с ПКК, присъстваща в България от началото на същуствуването си.

Ние в голямата игра не сме толкова важни – за пореден път станахме за смях и от двете страни: и в Москва, и в Анкара. Проблемът е с нашата перманентна геополитическа неопределеност: не можем да решим, от коя страна на цивилизационния сблъсък на Сеймюъл Хънтингтън сме.

Навремето неговата светлосиня брошура „Сблъсъкът на цивилизациите” беше станала настолна книга на шефовете ми в Министерството на отбраната. Но май все пак не я изчетоха докрай.

Правеха се на важни с контактите си с турските колеги и с принадлежността към Запада срещу Русия. Някои разбираха катастрофалната военно-политическа ориентация на страната, но си мълчаха на официалните мероприятия. Само на неформалните сбирки изразяваха тревога от случващото се.

Тогава все още турско-руското партньорство беше немислимо. Акцентът беше върху турско-украинското: помощник-военният аташе на Украйна полковник Валерий Михалский не се уморяваше да ни убеждава как Турция е наш основен стратегически партньор. За колегите, които тогава трудно отличаваха Украйна от Русия, подобни твърдения звучаха еретично. „Правилно” ги възприемаха обаче тези, които бяха завършили Висшето Военно-Политическо Училище в Лвов и знаеха, че украинците са готови на съюз с Турция, срещу Русия.

Сега обаче руско-турските отношения се възстановяват. Което не може да не удари по позициите на минимум две „фронтови” държави, граничещи с Турция, исторически съюзници на Русия: това са България и Армения. Прозападните политици и аналитици в София и Ереван предупреждаваха че двете регионални сили рано или късно пак ще се разберат и ние ще останем „изкупителна жертва”. Така и стана.

С неудовлетворение ми се налага да констатирам, че този път се оказаха прави. Българите и арменците остават да защитават фронтовата линия на цивилизацията сами.

Започващото руско-турско помирение със сигурност ще изисква повече компромиси от турската страна, която е инициатор на процеса. Обаче и Русия ще бъде принудена да направи някои отстъпки. Например в Нагорни Карабах. Никак не е случайно, че в Ереван се изреждат водещи западни политици и дипломати: от Папата до английската кралица. Арменците вече търсят гаранции в Запада за своята независимост и териториалната цялост на двете арменски държави.

България има достатъчно покровители на Запад и развалени - но в процес на възстановяване, отношения с Русия. Балансът между тях е гаранция за безопасност от страна на юго-изтока.