Ефективността на санкциите срещу Иран зависи изключително от добрата воля на неговите могъщи съюзници - Русия и Китай, да вразумят аятоласите да не произвеждат ядрени орьжия.

В противен случай президентът Махмуд Ахмадинеджад ще продължи да окачествява резолюциите на ООН като "употребена салфетка" а подопечните му дипломати да се подиграват на колегите си от САЩ и ЕС и да ги заплашват с "ответни мерки".

Последните биха могли да бъдат много ефективни, ако Техеран се откаже от енергийните проекти, предвидени да доставят ирански газ в Западна Европа. Защото страната има много алтернативни пазари за своите природни ресурси.

Основният, разбира се, е Китай. Предвид бързо развиващото се икономическо и научно-техническо сътрудничество между двата азиатски гиганта, става ясно, че никакви санкции срещу Иран не могат да достигнат нужния ефект. Неслучайно президентьт Махмуд Ахмадинеджад именно сега посети Пекин - когато САЩ и техните най-верни съюзници се опитват да блокират връзките на страната с останалия свят чрез Съвета за сигурност на ООН.

Още е рано да се предвиди какъв ще е ефектът от срещата на високо равнище. Със сигурност обаче на САЩ ще им се наложи да се съобразяват с другите силови полюси и да разберат, че ролята на "световен полицай" вече не им е по силите. И да се вразумят поне малко.

В случая, Москва успя да изиграе оптимално своите козове. От една страна, руският представител в Сьвета за сигурност на ООН Виталий Чуркин заяви, че "Руската Федерация действа в съгласие с международните норми и правилата на Организацията".

От друга обаче, руските военно-технически и военно-политически експерти доказаха, че ракетите С-300, които Иран е заплатил на корпорацията "Алмаз - Антей", не попадат в списъка на забранените за доставка оръжия, тьй като не служат за нападение, а за отбрана.

Истината е, че всяко едно съвременно противовъздушно средство охлажда ентусиазма на евентуалния противник за въздушна атака. Особено, ако се има предвид ефективността на подобен род оръжия, от типа на руските С-300. Те вече се доказаха не само на полигонните изпитания, а и в мяколко въорьжени конфликта.

Опитните руски дипломати успяха да прикрият прякото участие на Москва в доставката на тези ракети. В случая топката беше прехвърлена в полето на посредниците - страните от ШОС, КНДР, Венецуела, Куба, Еквадор.

Естествено, че Руската Федерация формално не може да носи отговорност за това къде попадат ракетите, продадени на споменатите държави. Макар да е ясно и за слепия, че Москва финансира и въоръжава страните от блока АЛБА и негласно защитава КНДР (макар официално да заема неутрална позиция и да призовава за наказание на виновните за инцидента с потопения южнокорейския кораб).

Освен това, Владимир Путин ясно даде да се рабере, че санкциите няма да попречат на строителството на ядрения реактор в Бушер, което се извършва от руската страна.

А на срещата на ШОС в Ташкент, отсъствието на Иран е само формално, с цел придаването и на по-голяма легитимност (поради принципа, че дьржава, срещу която действат международни санкции, не може да участва в тези срещи). Иначе президентьт Махмуд Ахмадинеджад тькмо си тръгна от Душанбе, където посрещането беше повече от топло и бяха подписани изключително важни междудържавни договори.

Двете държави и двата народа, говорещи на един и същ персийски език (макар и на различни диалекти), след хилядолетия разделение, отново ще вървят в една посока. Сьщото се отнася и за отношенията между Иран и Узбекистан.

В Ташкент е базиран щабът на афганистанските узбекски милиции - основен военен противник на талибаните и "Ал Кайда" в размирната ислямска дьржава. А отношенията между Техеран и Ташкент са повече от топли. Може да се каже, че между тях ефективно функционира стратегически съюз.

Тоест, на практика Иран е обграден предимно от страни-съюзници, неутрални по отношение на конфликта със САЩ държави и потенциални противници - нещо, характерно за всяка голяма страна.

Всъщност потенциалните противници са две привидно съюзни на Вашингтон страни, с марионетни правителства - Ирак и Афганистан. Бившите "верни" съюзници на САЩ - Турция и Пакистан, няма да се осмелят да се "наврат между шамарите" и със сигурност ще запазят неутралитет в един американо-ирански конфликт.

А екс-съветските републики нямат интерес да си развалят отношенията с могьщия регионален гигант - полюс на силата в Средния Изток. Това се отнася включително и за Азербайджан, който има традиционни проблеми с Иран, поради наличието на конфликтни национални малцинства и в двете дьржави.

Азербайджанците в Иран наброяват повече от 25 милиона и предявяват основателни претенции за културно-политическа автономия с центьр 8-милионния град Тебриз. В този град е по-лесно да се разбереш с хората на турски език, отколкото на персийски.

От друга страна, ирано-езичните талиши в Азербайджан се чувстват подтиснати и протестират пред всички световни институции и международни форуми против асимилаторската и дискриминационна политика на Баку. И вьпреки това, Илхам Алиев и неговата клика се държат повече от внимателно по отношение на официалните санкции срещу Техеран. Една от причините, разбира се, е негласната подкрепа на Вашингтон за независимостта на Нагорни Карабах и голямата вероятност за признаването на геноцида над арменците.

И тук стигаме до най-малкия, но може би най-важен съюзник на Иран в усложняващата се ситуация - Армения. Понеже сегашните събития отново ме свариха в Ереван, успях да направя няколко блиц-интервюта с най-авторитетните арменски анализатори по "горещата" тема.

Заместник-ректорът на Ереванския дьржавен университет професор, доктор на политическите науки Александър Маркаров смята, че "Иран винаги е бил единственият изход за Армения в най-критичните ситуации, сполетели страната му, но от друга страна, сега не е най-надеждният й партньор". Той отдава приоритет на сътрудничеството на Ереван с Вашингтон и Брюксел.

На същото мнение е и колегата му Игор Мурадян, макар двамата да се противопоставят по почти всички други въпроси. Последният обаче е на мнение, че "иранският елит с неговото арийско самосъзнание, не е принципен противник на САЩ и рано или късно отношенията между двете страни ще преодолеят дьлголетната криза и ще станат партньорски".

А Директорьт на Института "Кавказ", доктор на политическите науки Александър Искандарян твърди, че "армено-иранските отношения са много добри, макар санкциите на ООН и американо-иранските отношения да им влияят.
В Ереван са привикнали към противопоставянето между Техеран и Вашингтон. На нас ни се наложи да обясним на американците защо се налага да сътрудничим с иранците. И го направихме успешно! В резултат, Армения е единствената страна в света, на която САЩ позволяват да сътрудничи с Иран и нямат никакви възражения срещу този процес".

Най-сериозното доказателство за неговото твърдение е строителството на газопровода, свързващ двете дьржави. Въпреки, че в началото и САЩ, и Руската Федерация бяха против, сега приемат неговото функциониране, макар да обърква техните геополитически планове. 

Близките седмици ще покажат дали ще има някакъв ефект от поредната антииранска кампания. С такива официални и скрити сьюзници обаче аз лично се съмнявам в това.

Най-вероятно и следващите антиирански резолюции, декларации, призиви и т. н. ще се окажат поредната "употребена салфетка" по израза на Махмуд Ахмадинеджад.

Или, както е известно, "кучетата си лаят, керванът вьрви"!