Няколко седмици след историческата среща между Доналд Тръмп и Владимир Путин в Аляска, примирието в Украйна продължава да е отвъд хоризонта. Въобще, през последните месеци създаваха надежди за скорошно спиране на войната, но това така и не се случва. Защо?

Обобщеният отговор е: Защото Западът не разбира руската мотивация да воюва.

Президентът на САЩ се чуди защо руският му колега не изпада във възторг от щедрите предложения, като дори стигна дотам да заяви колко разочарован е от Путин.

"Играта" на Тръмп е горе-долу следната: Русия спира огъня и сяда на маста за преговори, срещу което Москва се връща на картата на международния бизнес (Г-8, Г-20, системата SWIFT и откъдето още беше изгонена заради агресията срещу Украйна).

Само че в Аляска, макар и да се е стигнало до някакво разбирателство за бъдещи бизнес проекти, темата "Украйна" остана отворена. Наистина, защо на Путин му е по-важна "специалната военна операция", отколкото тези наистина обещаващи икономически перспективи?

Европейските лидери пък към момента подготвят 19-ия пакет икономически санкции към Русия. Да напомним, че Европа започна да налага санкции още веднага след анексирането на Крим, но Москва така и не се подчинява...

И САЩ, и ЕС се опитват да сломят Кремъл най-вече с икономически инструменти, смятайки, че икономическите трудности ще направят руснаците по-сговорчиви, а перспективите за бъдещ възход ще стимулират допълнително тази сговорчивост. Но и от двете страни на Атлантическия океан явно не разбират защо не им се получава.

Военната издържливост на една страна зависи не само от наличните армия, въоръжение и военна индустрия, а и от още един, често подценяван фактор - способността на населението на изтърпи неизбежните военновременни трудности и лишения. А в това отношение руското население е изключително силно, несравнимо повече от населението на която и да е НАТО-вска държава.

Войната не е сблъсък само на човешка маса, стомана и барут (в днешно време - и електроника). Войната е сблъсък и на мотивации.

Мотивацията на украинците е разбираемо висока - те водят битка за оцеляване. Западните военни стратези обаче подценяват руската мотивация, очаквайки тя да бъде на нивата на западно общество, поставено на мястото на руското.

Сякаш не забелязваме, че "тридневната специална военна операция" продължава доста по-дълго, отколкото продължи ковид пандемията. Помните ли колко бяхме изтощени след година и половина ограничения? А Русия е под международен натиск вече 3 години и половина...

Противно на широко разпространеното мнение, санкциите срещу Русия действат. В смисъл, че влошават живота на руското население. Това, което не постигат, е да подчинят Москва. Защото за мнозинството руснаци тази война не е само срещу Украйна, а и срещу "колективния Запад".

И те са готови да понесат всякакви несгоди, ако трябва, дори да ядат стърготини, само и само да не паднат на колене пред "колективния Запад". Докато връщането в някакви международни икономически организации няма особено значение за обикновения руснак - както няма съществено значение и фактът, че в момента страната му е в сериозна международна изолация.

Икономическият натиск би подействал на общества като нашето (за българина най-болезнено е да бъде ударен по джоба), както и на съвременните тежко разглезени западноевропейски народи, но не и на днешното руско общество.

И тук ще си позволя едно имагинерно сравнение:

В една паралелна вселена на 24 февруари 2022 година, не руският, а българският държавен глава обявява "специална военна операция" - но не в Украйна, а в Северна Македония. Български военни части преминават югозападната ни граница и "Скопие за три дни" аха да се превърне в реалност, когато ЕС и САЩ се задействат да помагат на братята във Вардарско, а ние започваме да търпим удари - членството ни в ЕС е замразено, фондовете спрени, налагат ни поредица от санкции, а българските футболни клубове са извадени от европейските турнири (предвид състоянието на националния ни отбор, изваждането от квалификации за Световно и Европейско първенство се приема с облекчение, а от Евровизия сами сме се махнали). Още през есента на 2022 година в обществото ни започват сериозни брожения срещу войната, а до лятото на 2023 година вече всички са теглили една на Македония (която иначе им е в сърцата) и са готови да седнем на масата за преговори, само и само да свършва тая мъка.

Но да се върнем към нашата реалност. Ако навремето Рейгън и Тачър спечелиха Студената война и предизвикаха разпада на СССР, това се дължеше не само на икономическите удари, а и на факта, че през втората половина на 80-те години на миналия век съветското общество (и в Русия, и в другите републики) вече беше дълбоко деморализирано, а прозападните настроения бяха може би рекордно високи за цялата руска история.

Вижда се, че с морков няма да стане. Тогава - с тояга? (Както стана в Афганистан преди няколко десетилетия.)

Логично би било Кремъл да "омекне", ако започне да търпи сериозни военни загуби, а не само икономически. Само че, за да се постигне това, е нужно Украйна да получава всичката военна помощ, за която настоява. А не, както досега - колкото да се удържа фронтът.

Изявлението на Урсула фон дер Лайен, че една трета от предоставеното на Украйна оръжие идва от България, е колкото комплимент за нашата страна, толкова и присъда за ЕС (а също упрек към САЩ, при все, че Вашингтон далеч не е длъжен да решава проблемите на Европа).

България е 19-ата от 27 икономики в ЕС (по общ БВП) - какво, по дяволите, правят другите? Много ясно, че така няма как да се осигурят така желаните един милион снаряда на Украйна...

Русия не ще морков, иска тояга - и докато западните лидери не осъзнаят тази проста истина, мир в Украйна или няма да има.

Или ще има "руский мир". С всички произтичащи от това последствия.

В същото време, Русия започна да изпитва недостиг на бензин едва след украинските удари по руски рафинерии. А не като резултат от нанайстия пакет санкции...