Общото между проститутката и философа е разхвърляността. Така и за 2020-та година.

Изминаващите дванадесет месеца са точно това: микс от безразборен промискуитет и ирационални действия. Нагледахме се на всичко.

Видяхме как носител на Нобелова награда за мир бие тъпаните на войната (министър-председателят на Етиопия Абий Ахмед срещу местните власти в региона на страната Тиграй). Видяхме как крадецът вика дръжте крадеца - "дипломацията на маската" на Пекин. Видяхме как действащият президент на САЩ хленчи продължително като робинята Изаура и се опитва да делегимитира резултата от изборите в страната. В случая с Алексей Навални видяхме как руските служби функционират като фирма за химическо почистване, но само дето вместо петната от дрехите се опитват да изтрият човека. Видяхме и това как небето над Зелената зона в Багдад се озарява от ирански ракети, все едно е нова година в кв. "Люлин".

За Бога, видяхме дори Ливърпул като шампион на Висшата лига. Ако 2021-ва носи и частица от лудостта на настоящата година, може да станем свидетели и на Борис Джонсън, чиято коса да не изглежда като на току що напуснато любовно гнездо на двойка птици.

Но с оглед на сдъвкания ни съзнателен опит, нищо от това, на което станахме свидетели, не е нормално (да ме прощават феновете на мърсисайдци). През 2020-та година светът бе не според Шопенхауеровите "воля и представа", а извираше от Киркегоровите "страх и трепет". А логичното следствие на острия стрес и клиничната тревожност са паник атаките (постмодерната болест на човека).

През 2020-та година светът преживя една от своите най-сериозни паник атаки в (сравнително) мирно време. COVID - 19 рефлектира върху живота и състоянието - здравословно, емоционалнg и икономическо - на милиони хора по света.

Закономерно, общият стрес предизвика реципрочна реакция в системата на международните отношения.

Процесът на декомпозиция на света на съставните му елементи се ускори. Става дума за добре известната вече регионализация на международните отношения (като не обезателен антипод, но поне като modus Vivendi, различен от глобализацията). В режим на регионализация местният властови център търси своята устойчивост и сигурност не в широки конгломерати от споделени ценности или принципи, а на базата на локалната идентичност.

Последното се придружава от паралелно случване: от площта на универсалната империя на либералната демокрация се "чупят" парчета, всяко едно от които осмисля себе си като отделна насъщност, чиято устойчивост се базира не на инкорпорирания чужд опит, а като интензифицира на собствения си такъв. Затова най-жилавите субекти на международната сцена са тези държави, които имат собствена, а не внесена биография.

Разбира се това е процес, който е придружен от съпротивителни сили и търкания. Последното породи едни от най-сериозните искри, които видяхме през изминаващата календарна година: ревизионисткото поведение на Турция в Източното Средиземноморие, Китай в своето непосредствено съседство - от Южнокитайското море до Аксай Чин в Кашмир, Индия - с нейната, насочена срещу мюсюлманското й малцинство, симбиоза между индуизма и мажоритарната демокрация. Но при все че имат различни интереси и възможности в международната политика, Турция, Индия и Китай имат нещо общо помежду си: притежават собствен облик, който няма потребност от сурогатна или внесена идентичност, за да бъдат устойчиви държави.

Китай например - като най-голямото геополитическо предизвикателство за Запада след Съветския съюз - няма актуалния руски проблем: да бъде силен навън, но да е слаб отвътре. Напротив, Пекин е съразмерно и балансирано плътен: и като вътрешна, и като външна политика.

Но тази регионализация на международната политика означава една нова реалност: компрометиране на водения от САЩ глобализъм. За последното е виновна империята на либералната демокрация, понеже същата гледаше на глобализма не като на средство, а като на цел. А глобализацията е точно това - инструмент, който може да е добър или лош според приложението си. Глобализацията е като инжекцията, но дали тя ще бъде използвана за ваксина, или за отровно вещество зависи не от спринцовката, а от съдържанието й.

Глобализмът, дресиран според вкусовите потребности на либералната демокрация, доведе до Ренесанс на локалните идентичности и техните алтернативни модели. Това, което трябваше да направи света "плосък" (по Томас Фридман), всъщност му придаде допълнителен релеф.

Примерите, бодящи очите, са немалко.

Пекин и "модерният социализъм с китайски характеристики". Турция, сервираща пантюркизъм с ислямистка гарнитура. Темерутската самодостатъчност и "стратегическа автономност" на Индия. Или Русия, практикуваща политиката на франчайзинга, отдаваща под наем конкретни бизнес модели, обикновено свързани със сигурността и енергийния сектор на дадена държава.

А колкото повече САЩ се движат според (1) логиката на глобализма като екстраполация на либерална демокрация и (2) философията на споделените култури и общите пространства, толкова по-малко влияние ще има американизмът в световните процеси. Нито атеизмът като официална догма на китайската диктатура, нито твърдият ислямизъм на салафитските движения демонстрират чувствителност към човешките права и свободи.

2021-ва година ще има нужда от ницшеанска преоценка на ценностите.