Историята на разоръжаването е осеяна с привидни победи. Муамар Кадафи се отказа през 2003 г. от военната си ядрена програма. Този жест на либийския диктатор щеше да му позволи да започне сближаване с европейските държави. Но благодарение на арабската пролет революцията разтърси режима на Върховния водач, свален и убит през 2011 г. от либийските бунтовници, подкрепяни от западна военна намеса. Когато американският секретар по отбраната Джон Болтън, също твърд поддръжник на войната в Ирак, заяви в края на април, че за преговорите с Пхенян "Либия е била модел, "Ню Йорк Таймс" отвърна, че " Северна Корея може да го види съвсем различно. " Аргументът на американския всекидневник беше достатъчно интуитивен: Ким Чен-ун може да няма желание да свърши като Муамар Кадафи.

"Споменаването на либийския случай от Болтън беше най-малкото непохватно", твърди Гийом Лаган, специалист по отбрана и преподавател в парижкия Институт за политически изследвания. "Но не е задължително миналото да предсказва бъдещето, защото случаят със Северна Корея изглежда специфичен по много начини", пише той в материал за френския всекидневник Le Figaro, в който се връща към реалните или очевидни прилики между кризата в Северна Корея и предишните случаи на демонтиране на ядрени програми или по-общо казано, на оръжия за масово унищожение.

Либия, но и Ирак и Иран

За Ким Чен-ун случаят на Муамар Кадафи не е единственият възможен повод за безпокойство. В миналото Ирак притежаваше значителни запаси от химически и биологични оръжия, които е използвал по време на войната с Иран между 1980 г. и 1988 г. Той също така стартира ядрена научноизследователска програма, базирана на сътрудничество със Съветския съюз, както и в либийския случай. Но, победен през 1991 г. по време на войната в Персийския залив, Саддам Хюсеин трябваше да приеме разглобяването на всички оръжия за масово унищожение под международно наблюдение. През 2003 г. обаче САЩ обвиниха Багдад, че ги притежава нелегално - оказало се фалшиво по-късно - и се намеси срещу баасисткия режим, което доведе до падането му, както и до смъртната присъда на Саддам Хюсеин.

Що се отнася до Иран, той води ядрената си програма до споразумението от Виена, сключено от Техеран с петте постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН (САЩ, Русия, Китай, Обединеното кралство , Франция) и Германия. Но в началото на май Доналд Тръмп обяви оттеглянето на Съединените щати от текста, който сега е заплашен да отпадне. Други два примера, които биха могли да разубедят Ким Чен-ун да не се ангажира дългосрочно по пътя на разоръжаването.

Проблемът с демокрацията

Случаят на Корея ясно се различава от този на Иран, Ирак или Либия. Нито една от тези три държави никога не е провеждала ядрен тест. Ядрените програми на Багдад и Триполи бяха само ембрионални. По-напредналият, този на Техеран, все още е доста далеч от "ядрения праг". "За да има истинска денуклеаризация е необходимо най-напред да говорим за истински ядрени сили. Случаите са редки. Имахме Южна Африка и две държави от бившия Съветски съюз, Украйна и Казахстан," казва Антоан Бондаз, изследовател от Фондацията за стратегически изследвания.

Южна Африка изостави ядрената си програма в началото на 90-те години. "Това е по-скоро модел, при който процеса на ядрено разоръжаване се съпътства от процес на демократизация на страна, която вече принадлежи към западния блок", отбелязва Гийом Лаган и уточнява: "Предизвикателството в севернокорейския случай е да си представим денуклеаризация, без режимът да се трансформира в дълбочина."

Особеният случай на Северна Корея

Особено след последния ядрен опит през август миналата година - вероятно на водородна бомба и изстрелването на нова междуконтинентална балистична ракета, която теоретично може да достигне територията на САЩ, Пхенян се счита от повечето експерти за де факто ядрена сила. "Дали е признат за такъв от международната общност е друг въпрос", казва Антоан Бондаз. "Атомът е включен в конституцията на Северна Корея през 2012 г. Нито една държава в света не е стигала толкова далеч в политическото утвърждаване на ядрената политика", заявява изследователят, който вярва, че "премахването на ядреното оръжие в кратки срокове е невъзможно". "Това беше значението на посланието на Болтън. То означаваше, че Вашингтон иска за Северна Корея, както и за Либия, бързо и необратимо разглобяване на ядрените мощности, прехвърлени в Съединените щати. Това очевидно е неприемливо за Пхенян ", обяснява той.

Разминаване, което обяснява завръщането през май на обидната риторика между Вашингтон и Пхенян и заплахата от отмяна на срещата на високо равнище. "Една ядрена програма, особено изградена в опозиция на международната общност, служи като цимент за нацията, както се вижда в Северна Корея, но и в Иран, Пакистан или Индия", казва Кирил Брет. Лекторът в Института за политически изследвания добавя, че "изравняващата сила на атома" позволява, както в баснята на Лафонтен, на "жабата да се преструва, че е вол".

Рискът от нов модел на разоръжаване

Наложителен ли е песимизъм? Антоан Бондаз иска да поддържа "предпазлив оптимизъм". "Севернокорейският ядрен проблем ще продължи много години. Пхенян отлага тестовете си. Това е просто политическо послание за успокоение, защото те продължават в същото време да произвеждат оръжия ", анализира изследователят . В миналото Ирак на Саддам Хюсеин или Либия на Кадафи не са разполагали с такава сила за преговори със запада. Друга разлика - Триполи или Багдад не можеха да разчитат на регионални спонсори. "Има регионални сили, които отказват колапса на режима, като Китай, и други, които не искат регионална нестабилност, като например Южна Корея", казва Бондаз.

"Възможно е споразумение, в което Ким Чен-ун и Доналд Тръмп да намерят интереса си", пише Гийом Лаган. За него Северна Корея не е Иран: "Американците имат страстна връзка с Техеран, вписана в плътта им от 1979 г. насам, но рационална с Пхенян. Доналд Тръмп успя да изиграе хумористичната карта с Ким Чен-ун. С моллите американците не се смеят."

Споразумение, но какво? "Рискът е да се постигне частично съгласие за прост контрол на оръжията. Това би било като отварянето на кутията на Пандора, защото всички държави, които имат ядрени амбиции, ще видят, че севернокорейската програма засили режима и му позволи да извие ръцете на Съединените щати ", заключава Антоан Бондаз. Риск, който се появява ретроспективно като обратната страна на либийския или иракския медал за разоръжаване. Тези, които съжаляват за Саддам Хюсеин или Муамар Кадафи, няма да пропуснат да отбележат, че Ким Чен-ун е много по-силен с бомбата, отколкото без нея.

Превод Петя Михайлова