20 години след края на комунистическия режим, България няма много желание да празнува.
Повечето хора са се обединили около мнението, че „всичко е било сценарий" и единствено „комунистите са заменили политическата власт с икономическа".
Като всяка конспиративна теория, това е само в отделни елементи истина.
За да покаже, че „сценарият" се е писал често и от обикновените хора, „News.bg" публикува поредица от разкази за българската 1989 г.
Защото, както е казал Илия Минев - първата личност, на която ще се спрем - „най-опасният враг на човека е отрицанието на всичко и всички".

сн. Ангел Грънчаров
За цели 45 години най-празничният ден в България не е Трети март, Великден или Коледа, а 9 септември - „септемврийската социалистическа революция".
На 9 септември 1988 г. обаче се случва нещо невиждано в последните четири десетилетия. Освен с червените знамена и лозунгите за „вечна дружба", София осъмва облепена със стотици емблеми на някое си Независимо дружество за защита правата на човека.
За първи път от толкова време в България се заговаря за организация, която да не е производна на БКП или БЗНС. Дори служителите на Държавна сигурност не успяват да се намесят навреме и им трябват десетина дни, за да изстържат всички емблеми от уличните телефони, входове, врати на магазини и спирки.
Опозиция в България официално няма и не може да има.

Но софиянци разбират, че такава вече съществува. По-късно и цяла България ще разбере, че всичко е започнало на 16 януари 1988 г. в Септември, където в дома на Илия Минев 16 души основават Независимото дружество за защита правата на човека - първата независима структура в комунистическа България.
За председател е избран Минев, прекарал ни повече, ни по-малко от 26 години в затвора като политически противник на режима.
Преди това той се прочува и с апелите си до Виенската конференция за спазване на човешките права и до американския президент Роналд Рейгън.

 

Доказан антикомунист
Вкаран в затвора още 1945 г., Минев четири пъти е бил пребиван така, че лекарят решава, че е мъртъв и го праща в моргата.
Гробарят обаче усеща, че е жив и Илия се връща в килията, за да започне поредната си гладна стачка в протест срещу режима.
Гладува общо над 480 дни. По късно ще каже: „Какви са причините да съм оцелявал - това си е Божа работа. Във всеки случай не е бил духът на Маркс или Ленин".

С годините Минев се превръща във фигура, без която българска опозиция едва ли някога щеше да има. Оформил характера си в годините преди 9-и, Илия прекарва огромната част от живота си в затворническа килия, но така пропуска всички компромиси, които личността е трябвало да прави в една комунистическа страна.
Минев не е викал по манифестации, не е угодничил на величия, не е донасял против приятели, не е членувал в казионни организации, не си е мълчал заради децата, не е бил купуван с привилегии. Той е останал непокътнат, за да напомня на всички други, че има и друг свят освен комунизма, че е имало и друга България.

„Илия Минев беше един доказан антикомунист. Твърд, безкомпромисен, на него можеше да се довериш," казва Стефан Вълков, съосновател на НДЗПЧ и 21 години политически затворник.

В тоталитарната държава никой не вярва на никого. Но на Илия Минев „можеш да се довериш". Точно за това, макар и 70-годишен, през 1988 г. Минев е единственият, който може да започне борбата срещу режима и да привлече честни последователи.

Вкаран навремето в затвора като националист - легионер, той е достигнал до убеждението, че демокрацията, колкото и недъзи да има, е най-добрата възможна система.
„Всеки народ би бил духовно способен на международната арена, само когато е свободен отделният индивид. Създаденото от нас дружество е с главна цел да освободи български гражданин, па бил той турчин, българин, циганин от страха, който в продължение на 45 години терор в нашата страна, създаде психоза в душата на човека," казва през 1989 г. Минев в интервю за Би Би Си.

Всичко това няма как да се хареса на комунистическата власт. Още през 1988 г. ДС започва арести и изселвания на членове на дружеството. Много от опитите за събрания са спрени с арести и побоища. Започват и експулсирания извън страната.

Световно известни
През януари 1989 г. БКП предприема и първата тотална атака срещу дружеството заради предстоящото посещение на френския президент Франсоа Митеран. С него ще дойдат и много френски журналисти, които искат да се срещнат с български опозиционери, насочени към тях от наши емигранти във Франция.
За да предотврати това, Държавна сигурност арестува 13 активисти на НДЗПЧ, сред които и Илия Минев. Извършен е обиск в дома на пловдивския писател и секретар на дружеството Петър Манолов, на когото са иззети документи, дневници и литературни ръкописи. Пресата е пълна с пропагандни статии срещу дружеството.

Вместо да запуши устата на опозицията, този ход на ДС прави НДЗПЧ неочаквано популярно. Заради иззетия си архив Петър Манолов започва гладна стачка. Илия Минев и Стефан Вълков веднага се включват, а западните радиостанции разгласяват всичко. Щафетно се включват хора от цялата страна.

„Стана лавина," казва Стефан Вълков. „За няколко седмици членовете ни станаха хиляди, много от тях турци. Започнаха да протестират международните PEN-клубове, станахме световно известни".

В защита на НДЗПЧ застават с имената си Кърт Вонегът, Норман Мейлър и Алън Гинсбърг. Френският печат е пълен с информация за репресиите срещу дружеството и гладната стачка, интервюирани са Илия Минев и Петър Манолов.

Разбира се, най-дълго гладува Минев - повече от два месеца. След тях тежи 38 килограма, не може да мърда и мирише на ацетон от метри.
Победата обаче е спечелена - за първи път БКП губи публична битка и това е видяно от целия народ. Под натиска на Запада архивът на Петър Манолов е върнат. Митът за непограшимата партия е пропукан.

„Моят глад беше предизвикателство както към управляващите, така и към обикновения милиционер, към прокурори и партийни секретари. Иначе народът би казал: Щом бай Илия не издържа, какво остава за нас! А народът не заслужава да го превръщат в стадо прасета," казва по-късно Минев.

Нечовешката гладна стачка на Илия Минев и огромният световен отзвук са звездният миг на НДЗПЧ. След като го има примера на дружеството, е далеч по-лесно на други групи да съберат смелост и да се организират в опозиция на БКП.
Никой обаче не е толкова прям в политическите си искания като Илия Минев и неговите приближени. Появилите се по-късно Русенски клуб, „Екогласност" и Клуб за гласност и преустройство декларират далеч по-скромни амбиции, въртящи се около екологични каузи и подобряване на социализма.

Илия Минев обаче винаги е бил не за подобряване, а за край на социалистическото управление в България. Затова дружеството е най-опасно за БКП и срещу него е пусната цялата машина на тоталитарната държава.
Въпреки всичко НДЗПЧ остава една от най-многобройните опозиционни структури, като постоянно набира нови членове в мюсюлманските райони, където интелектуалците от Клуба за гласност и преустройство и „Екогласност" нямат особен интерес.
Илия Минев не само приема турци и помаци в дружеството, но им дава права на представители в едни от най-големите райони на страната - русенски, толбухински, варненски, пловдивски и кърджалийски.

„Борбата за човешки права обединяваше българи и турци," казва Сабри Хамдиев, съзатворник на Илия Минев и после представител на дружеството за Русе.
Според него точно това е безпокояло най-много властта, която в условията на тотална икономическа криза е търсела отдушник в насъскването на българи срещу турци по време на „възродителния процес".

Сценарият не успява. Имащи подкрепата на НДЗПЧ и оттам на запада и неговите радиостанции, турците и помаците в България правят през май 1989 г. най-големите протести в историята на комунистическа България, при които има няколко убити и стотици арестувани.
Основните организатори са хора близки до дружеството, както и предимно турските организации Демократична лига за защита правата на човека и Виена'89 (още за тях в news.bg в следващите дни, б.р.).
Насилията са отразени от всички западни радиостанции. Краят на комунистическия режим започва да изглежда все по-близък.

 

Водач с една шепа хора
Огромната криза в държавата от лятото на 1989 г. обаче ще донесе и края на НДЗПЧ. Дружеството е придобило голяма известност на запад и много хора искат да установят контакт с неговото ръководство.

Българските емигранти като Петър Бояджиев, Румяна Узунова и Фреди Фосколо, които разгласяват действията на независимите организации, са притеснени, че постоянната комунистическа пропаганда за „фашизма" на Илия Минев може да повлияе на чувствителните на тази тема европейци и оттам да злепостави цялата опозиция в България.
Затова се заговаря за смяна на Илия Минев, който да стане почетен председател на дружеството.

Минев обаче не приема подобни намеци и смята, че единствено той може да е водач на организацията. Не позволява никой да оспорва властта му и в същото време е болезнено подозрителен и изнервен след дългите гладни стачки и побои от ДС. Минев дори не е особено доволен, когато старият му съкилийник Стефан Вълков е избран за зам. председател на дружеството.

„Илия Минев беше особняк, един много труден характер. Той си знаеше неговото и държеше на водаческия принцип," казва Вълков.

От това се възползва Румен Воденичаров, екзотична фигура на химик и планинар, изкачил Хималаите, Каракорум и новозеландските Алпи. Докато българските емигранти се чудят за подходящ заместник на Илия Минев, Воденичаров успява да привлече на своя страна много от членовете на дружеството и постепенно да започне да изземва лидерските функции.
Стига се до там, че на 9 август 1989 г. на общо събрание на дружеството, енергичният оратор Воденичаров е избран за председател.

„Въпреки че Воденичаров беше човек на ДС, той имаше друг манталитет. Той можеше да говори, да привлича хората," казва Вълков. „Илия все започваше с неговите философски приказки - като заговори за космическия разум и не спира. Не става така."

Впоследствие така и не се доказва, че Воденичаров е имал досие. Политическата му кариера обаче е красноречива - от защитник на човешките права, той преминава на яростни антитурски позиции, изгонен е от СДС и отива при националистите от „Нова зора" на Минчо Минчев, осветен после като щатен служител на ДС. За известно време Воденичаров е близък и до „Атака".

Когато идва 10 ноември и голямата промяна, Илия Минев разбира от телевизията. По това време той е блокиран вкъщи, където се възстановява от поредния побой нанесен му от службите за сигурност.
След още една седмица колите на ДС спират да идват пред дома му - падането на комунизма вече е необратимо. Събитията започват да се случват едно след друго в София, където Румен Воденичаров има водеща роля.
Илия Минев едновременно е постигнал голямата си цел - падането на режима, но и е започнал да изглежда все по-изолиран в Септември.

Той все пак отива в София за първите големи митинги на опозицията. Мястото на трибуната обаче е запазено за Воденичаров.
Макар че сред протестиращите има плакати „Искаме Илия Минев", събралите се на трибуната дисиденти, повечето бивши членове на БКП, не допускат стария затворник да говори. Мотивът е, че „така е наредено".

Все пак Минев и малкото му приближени правят свои митинги в Южния парк. Там е и Воденичаров, който събира  по 200 души около себе си. Илия Минев - по 10-20.

„Край Илия останаха само някои от първите хора в дружеството, честни хора, но ограничени", казва Стефан Вълков. „Не можеха да привлекат други. Но Илия това не искаше да го приеме и си остана водач с една шепа хора."

 

Краят на НДЗПЧ
В месеците след 10 ноември НДЗПЧ на Румен Воденичаров става един от основателите на СДС, като председателят участва и на Кръглата маса.
Илия Минев не се предава и също регистрира Независимо дружество за защита правата на човека в Пазарджик. Това дружество обаче започна бързо да загасва и не развива почти никаква дейност освен издаването на в. „Свободно слово", откъдето Минев постоянно апелира за етика в политиката.

„Илия Минев беше мъченик, това беше неговата сила," казва Дянко Марков, също политически затворник, а впоследствие депутат от СДС.
„Но Илия Минев не беше политик и просто не можеше да бъде политик. Политиката не е отстояване на една истина до смърт. Политиката е осъществяване на възможното."

Но това не лежи на Илия Минев. Стефан Вълков не е съгласен с положението и иска дружеството да влезе в СДС. „Това беше перспективно - там бяха хората, там трябваше да бъдем и ние," казва той.

Минев не иска и дума да става - казва, че това не е Съюз на демократичните сили, а Съюз на Държавна сигурност. Така остава и без Стефан Вълков, човекът, с когото десетки години са били заедно по затворите.

Вълков подкрепя дружеството, влязло в СДС. През 1992 г. дори успява да измести Румен Воденичаров и да стане председател.
НДЗПЧ обаче вече е загубило силата си от началото на 1989 г. Разочаровани от Румен Воденичаров, мюсюлманите отдавна са се насочили към ДПС и така са лишили дружеството от основната му членска маса.
Така то постепенно загубва тежестта си  преди да бъде окончателно замразено.

Останал само с десетина сподвижници в Септември, Илия Минев започва да пише от страниците на „Свободно слово" и срещу доскорошните си най-близки съюзници Стефан Вълков, Васил Златаров, Димитър Амбарев и Петър Бояджиев. Нарича Вълков „пищолджия, жаден за власт", а себе си „господин Никой".

С годините той така и не омеква и не признава, че друг може да е лидер на НДЗПЧ. Не признава и влизането в СДС.
Все пак, когато през 94 г. Стефан Вълков е в болница заради проблеми с бъбреците, Илия Минев пише от страниците на вестника си, че „лицето представлява голям капитал за нашия народ и всеки, който обича България, трябва да признае достойнството му".

През 99 г. пък Минев влиза в болницата в Пазарджик и единственият, който се сеща за него е Стефан Вълков. Той му идва на посещение с още двама стари политически затворници - Георги Константинов и Янко Янков.
Правят си снимки, смеят се, говорят много. Малко по-късно, през януари 2000 г. Илия Минев умира.

Комунистите са можели да го убият сто пъти без никакъв проблем. С всеки свой жест, с гладните стачки, с демонстрациите, с посланията които отправя до Запада, той им е обявявал война. И въпреки това умира от старост, а не в килия на ДС, каквато е била мечтата му.

Може би заради това Илия Минев така и не става герой. Днес нито медиите, нито политическите лидери се сещат за стария затворник, чиято фигура противоречи на приетата от всички версия за „сценария".
Минев обаче остава мъченик на епохата, който показва, че можеш да бъдеш деен, честен и силен дори в една тоталитарна държава.

„Илия Минев доказа, че насилието е по-слабо от стоицизма. Той се оказа една силна личност, която устоя докрай срещу комунистите и запази ценностите си", смята Дянко Марков.

На погребението на Минев снегът е над коляното, но на гробищата има над 2000 човека. Стефан Вълков не дава на друг да ръководи церемонията.
Докато говори вижда, че е дошъл и Воденичаров и го посочва - „гледате ли го тоя мръсник". Няколко души се спускат към Румен, но ги спират, за да не стават скандали.

Когато Вълков поглежда втори път, Румен Воденичаров не е там. Но след толкова усилия, вече го няма и Илия Минев.