Когато в началото на този месец май управляващата президентска администрация в Южна Корея се смени и консервативният кандидат Юн Сук Йел зае мястото на либерално-прогресивния си предшественик Мун Дже-Ин като ръководител на Синята къща, това бе добра новина за външната политика на САЩ в региона. Рокадите по върховете на Сеул означаваха нов шанс за двустранните отношения между Южна Корея и Япония, както и преразглеждането на статута на дипломацията като водещ инструмент за сдържането на Северна Корея от страна на южнокорейските власти. Още преди да стъпи в длъжност, Юн Сук Йел изпрати - чрез специална делегация до Токио - писмо до японския премиер Фумио Кишида, а впоследствие заяви, че ако севернокорейските власти искат диалог, то този път те трябва да го инициират.

От срещата на Юн Сук Йел с ръководителя на Белия дом Джо Байдън в Южна Корея, състояла се тези дни, пък излезе новината, че Сеул и Вашингтон обмислят засилването на тяхното военно сътрудничество (чрез разполагането на допълнителни американски ракети и изтребители на територията на източноазиатската страна, както и повишаване количеството и мащаба на общите военни обучения между тях). Политиката на флирт с Ким Чен Ун, на която абсолютен титуляр бе бившият президент Мун Дже-ин, изглежда неактуална поне засега. За последното, разбира се, допринесе не просто властовата смяна в Сеул, но и зачестилите ракетни опити от страна на Пхенян от началото на годината (вече 16, един от които с интерконтинентална ракета).

И ако рокадите в южнокорейската столица да спомагаха целите на Вашингтон в региона (критичното отношение спрямо Китай и Северна Корея обединяват либералната администрация в САЩ и консервативната в Южна Корея), то новината, че междувременно Скот Морисън загуби премиерския пост в Австралия, определено не носи същия удовлетворяващ ефект у американците. В страната на кенгурата има двупартиен консенсус спрямо Китай и новият министър-председател, Антъни Албанезе, вече обеща континуитет във външната политика спрямо Поднебесната империя. В същото време не е за пренебрегване и това, че именно лейбъристът бе предпочитаният кандидат за премиер от страна на Пекин.

В синхрон с последното, допълнителен щрих на притеснение у Вашингтон донесе и (повече от убедителната) победа на президентските избори във Филипините на Фердинанд Маркос - младши, син на едноименния диктатор. Причина за скептичност у американците в случая е афишираното желание на Маркос-младши да задълбочи допълнително отношенията на Манила с Китай (след и без това стресовите моменти в отношенията между САЩ и Филипините по времето на мандата на Родриго Дутерте).

Въпреки тези неудобства посещението на Джо Байдън в Токио, където освен съответните двустранни срещи американският президент участва във форума на Четиристранния диалог по сигурността (Quadrilateral Security Dialogue, The Quad, в чийто състав, успоредно на американците, са Япония, Индия и Австралия), мина успешно.

Именно на този форум Вашингтон представи нова инициатива - Индо-тихоокеанската икономическа рамка (Indo-Pacific Economic Framework, IPEF), в която влизат, освен споменатите държави от The Quad, и редица такива от Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (ASEAN, с особен акцент върху Индонезия, Виетнам, Тайланд и Филипините). Тази инициатива е нещо като инструмент на по-голямата концепция за свободен и открит Индо-Пасифик (Free and Open Indo-Pacific, FOIP, която е оригинално японска, но впоследствие американците си я присвояват). Ако FOIP цели да създаде стратегия за сдържането на влиянието на Китай в Азия, то IPEF дава инструментите и съдържанието на начина, по който това да се случи: от гарантирането на по-голяма сигурност на веригите за доставки, през налагането на общи стандарти в търговията, до обмяната на чувствителни технологии и суровини. В същото време IPEF е начин САЩ да компенсират напускането си на Транстихоокеанско партньорство (ТТП) и неучастието им в Всеобхватно и прогресивно споразумение за транстихоокеанско партньорство (CPTPP). Доколко обаче IPEF ще бъде реална алтернатива на доминираните от Китай споразумения в Азия (като Регионалното всеобхватно икономическо партньорство, RCEP) остава под въпрос, тъй като новата американска инициатива не премахва мита на стоки (а държавите от ASEAN особено желаят по-голям достъп до пазара на САЩ).

Успоредно на IPEF, от срещата във формат The Quad представителите на САЩ, Япония, Индия и Австралия заявиха, че създават механизъм за повишено внимание и контрол спрямо случващото се във водите на въпросните страни и техни местни партньори (Тhe Indo-Pacific Partnership for Maritime Domain Awareness, IPMDA). Целта на IPMDA е да има по-широк поглед и по-голяма възможност за противодействие на поведението на китайските военни, гранични и "рибарски" съдове в териториите около Източното и Южнокитайското море, но не само там. Последното ще се реализира след като се премине от радарно и физическо наблюдение към по-застъпено сателитно такова.

А отново докато бе в Токио, американският президент заяви, че Вашингтон би защитил Тайван, ако островът стане обект на конвенционална военна инвазия от страна на Китай. Доколкото това бе необмислено от страна на Джо Байдън (понеже подобно изказване противоречи на американската концепция за "стратегическа неопределеност" спрямо защитата на острова) или напротив, нарочен опит за консолидация и повишаване на доверието в САЩ от страна на съюзниците им в региона, особено предвид руската агресия срещу Украйна, остава неясно. Но не само за САЩ, но и за Япония статутът на Тайван е от особено значение, доколкото той представлява част от "първата верига острови", чието стратегическо значение е да извършва мониторинг на достъпа на Китай до Тихия океан (при евентуална война с Пекин, разбира се, тази "морска стена" ще има коренно различно значение).

Без да омаловажаваме усилията на американската администрация да утвърждава исторически партньорства, така както и да "разтваря" същите в многостранни формати в Азия, то това става също така възможно благодарение на последователната и търпелива японска дипломация във въпросния континент. Ако днес Джо Байдън жъне, то е защото преди това Фумио Кишида е сял.

През поредица от посещения в края на април месец именно премиерът на Япония успява да направи това, за което иначе говорят американците: да спечели подкрепа за "свободен и открит Индо-Пасифик" от Индонезия (във връзка със своята политика на неутралитет, както и поради това, че Джакарта е неофициален лидер на ASEAN, индонезийските власти отстояват принципа на централността на този формат, съответно са скептични към инициативи, които могат да компрометират това разбиране); да постигне сътрудничество в осигуряването на веригата на доставките с Виетнам; да сключи ново споразумение за пренос на военно оборудване с Тайланд и т.н. Това, разбира се, се случва на фона на обещаните през месец март тази година 40 млрд долара японски инвестиции за следващите пет години за Индия, както и на засилващото се военно сътрудничество на Япония с Австралия, Филипините и Виетнам.

Изобщо, понеже често днешната американска дипломация е била вчерашна японска, то ако искате да знаете каква външна политика ще води утре Вашингтон, гледайте какво прави Токио днес.