Френският министър на вътрешните работи е взел на прицел рафтовете за "халал" на супермаркетите; мюсюлмански държави премахват продукти с етикет "La Vache qui rit"(Смеещата се крава) от рафтовете си... Дипломатическата криза между Франция и арабо-мюсюлманския свят можеше да изглежда нелепа, ако породилите я обстоятелства не бяха трагични след обезглавяването на френски учител по история и география от чеченски бежанец, защото показал на учениците си шаржове на Шарли Ебдо, изобразяващи пророка Мохамед. За много французи днес карикатурите сами по себе си са символ на тяхната идентичност. За много мюсюлмани в Близкия изток те са нейното отрицание. Този диалог между глухи понастоящем придобива непропорционални размери, като всеки е обвит в пуристка и донякъде анахронична концепция за това кой е. За едните това е Републиката, за другите - исляма. Това пише в коментар за напрежението между Франция и мюсюлманите ливанското издание L'Orient-Le Jour.

Как се стигна дотук? Франция от години е западната страна, която е най-засегната от безразборния ислямистки тероризъм, който не само директно е насочен срещу цивилни, но и атакува онова, което Републиката смята за своите най-мощни символи. Свободата на словото беше мишена на атаките, унищожили редакцията на Шарли Ебдо през януари 2015 г. В радостта от живота се прицелиха нападенията през ноември 2015 г. срещу концертната зала "Батаклан" и няколко тераси на парижки кафенета. Авторитетът на държавата беше засегнат с убийството на няколко полицаи през юни 2016 г. Католическото наследство на Франция с прерязаното гърло на свещеник през юли 2016 г. И преди няколко дни общественото училище -най-силната емблема на Републиката - която трябваше да даде възможност на сина на работника да стане учител, а на сина на учителя - да стане нормален.

Няма значение, че свободата на изразяване не е прерогатив за Франция. Няма значение, че Франция няма монопол върху любовта към живота или че училището на Републиката наистина не отговаря на първоначалните си проекти, че социалният асансьор е блокирал и че самата учителска професия се обезценява. Тук има значение не толкова каква е Франция, колкото това как тя се вижда и забелязва отвън. Това ислямистко варварство, способно да триумфира над най-опитния хуманист - още повече, когато знае малко или нищо за множествеността и сложността на мюсюлманския свят - се комбинира с неспособността на Франция да се измъкне от една абстрактна концепция за гражданството, което някои от потомците на бившите френски колонии смятат за изключително. В този контекст съществува риск борбата срещу радикалния ислям в името на Републиката да бъде използвана за прогонването на някои мюсюлмани поради техните реални или предполагаеми религиозни практики.

На хартия това гражданство изглежда много хубаво. То признава основната свобода на всяко човешко същество да се освободи от обстоятелствата, при които е родено. Но се сблъсква с реалността. От една страна, че никой не съществува наистина извън даден контекст, и от друга страна, че тази оригинална рамка влияе на житейските пътища и на едните и на другите и възможностите, които се предоставят на всеки. Хората се раждат свободни и равни по права. Но има нещо, което се изплъзва от закона и голяма част от живота остава управлявана от постколониални недомислици, от социални и културни недомлъвки, които обясняват защо стъкленият таван е по-нисък за някои, отколкото за други. Днес френското общество няма много общо с това на Жул Фери. Можем да го похвалим или да го осъдим. Но френските мюсюлмани съществуват и Франция трябва да живее с тях, освен ако не се откаже от някои от своите ценности.

Работа на Еманюел Макрон ли беше да каже, че ислямът е в криза? Човек може да се съмнява в това, ако е президент на бивша колониална нация и в момент, когато в арабския свят народите се бунтуват, опитвайки се да си присвоят тази политика, която отдавна им е конфискувана и се опитват да набележат своя път и да предефинират мястото на религията в обществото. Но сякаш влиятелни фигури в региона се бяха наговорили през последните дни да оправдаят френския президент. Изведнъж те сякаш игнорираха традиционните си геополитически разногласия, за да яхнат големите си коне, да изобличат френския анти-мюсюлмански расизъм и в крайна сметка да превърнат в държавна афера карикатури на пророка Мохамед, въпреки че те са част от дълга антиклерикална традиция, специфична за Франция.

Да вложиш толкова енергия в изобличаването на тези рисунки, стигайки дотам да бойкотираш френски продукти, какъвто е случаят в Катар, Кувейт или Турция, и да създадеш такава дипломатическа криза в момент, когато уйгурите са интернирани в Китай, рохингите, избити в Бирма, когато палестинците и сирийците вече не интересуват никого, това не е ли симптом на криза? Кризата винаги да реагираш прекалено, когато символите биват атакувани и най-сурово да бездействаш, ако не и да съучастваш, когато единоверци трябва да се справят, често по кумулативен начин, с насилието на авторитарните режими, колониализма и джихадизма. Противно на митовете, изложени от Запада или от ислямистите, мюсюлманската солидарност не съществува. Нито Иран, нито Саудитска Арабия някога са казали и дума на осъждане по отношение на уйгурската голгота, твърде заети да четкат Пекин. Дори турският президент Реджеп Тайип Ердоган, единственият, който говори за "срам за човечеството", сега се навежда назад, загрижен да запази отношенията си с Китай.

В този контекст Франция и западните страни също носят отговорност. По този начин можем да се запитаме за техните геополитически съюзи със Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства или дори Египет, за връзките им с маршал Сиси, които те издигат като опора срещу Мюсюлманското братство или дори го представят като лидер на "светска" държава. Но за какъв секуларизъм говорим в държава, която не престава да запушва устата на журналисти, блогъри, активисти от ЛГБТ общността, художници или дори заподозрени атеисти, като им вменява фиктивни връзки с "тероризъм" с неясни контури, който се използва преди всичко за потискане на всички? Играта на пинг-понг между Франция, която обича да се изживява като светило на човечеството и един фанатичен мюсюлмански лидер, Тартюф , който винаги е на страната на силните, щеше да бъде просто една шега, ако не живеехме в свят, в който демокрациите стават нелиберални, където автократите могат да доставят радост на сърцето си, без да предизвикат и най-малкото разтърсване на международно ниво, и където поляризацията на позициите в публичния дебат, там, където той съществува, не оставя място за нюанси, като предлага бинарна визия за света около "нас" срещу "тях".