Има страни, които са част от проблема. Има обаче и такива, които са част от решението. Класически пример за второто е султанат Оман. Външната политика на въпросната арабската държава от Персийския залив е ориентирана към изграждането на механизми за деескалация и перманентна готовност за посредничество между различни и често конфликтни интереси.

Подобна материализация на дипломацията на Оман се определя от няколко фактора от различно естество.

Географски, султанатът се намира в стратегически ключовия Ормузки проток, откъдето продължават да се изнасят значителна част от транспортираните по вода въглеводороди на държавите от региона. Поради зависимостта на този проток от Иран държави като ОАЕ и КСА са в перманентни опити да изградят негова сухопътна алтернатива, било през Оман, било през Йемен (войната в последната през последните години прави тези проекти по-скоро хипотетични). Мускат обаче е наясно, че при първата удобна възможност неговите по-богати арабски съседи с готовност ще минимализират геостратегическото значението на султаната.

Като щит срещу културно-религиозното влияние на властови центрове като Риад и Техеран обаче в Оман стои мюсюлманския клон на ибадизмът, възпрепятстващ милитаризма както на уахабитите в Саудитска Арабия, така и този на имамизма на шиитите в Иран.

В същото време обаче султанатът е с най-бедни залежи на въглеводороди спрямо съседите си от региона, което предполага по-скромния обем на икономиката на страната спрямо този на другите арабски държави от ССПЗ. Поради това Оман има по-малко време, за да реализира диверсификация на икономиката си (което бе една от основните цели в последните години от управлението на починалия султан Кабус бен Саид и продължава да бъде такава на настоящия ръководител на държавата Хайтам бин Тарик ал Саид). Недостатъчното количество финансов ресурс на разположение на Мускат прави така, че неговата дипломация е ориентирана не толкова към резките движения и създаването на възможности (по примера на Саудитска Арабия и ОАЕ), колкото в минимализирането на рисковете. Ако хвърля зарове, Оман няма да търси шестиците, а ще гледа да избегне двойките.

И ако зависимостта на оманската икономика от финансови инжекции и етническият фундамент на султаната предполагат сътрудничество с арабските държави от ССПЗ, то опитът на историята на Мускат предопределя близки отношения и с Иран (през 70-те години на миналия век Мохамед Реза Пахлави помага на султан Кабус да се справи с метежите в Дофар, подпомагани от Китай и СССР; разбира се, не трябва да се подценява и ролята на белучите в султаната, които също са фактор при формирането на отношенията с Иран).

Този целокупен опит на Оман, включващ рефлексия върху собствените стратегически активи и пасиви, е формирал външната политика на страната като антипод на политическия авантюризъм, така характерен за други страни от региона през последните години. Оттук дипломацията на Мускат е възпитала в себе си синдром на съпротивителността. Така например, султанатът отказа да компрометира отношенията си с Иран по време на кризата между Риад и Техеран през 2016-та година. Оман не последва и държавите от ССПЗ, когато те, този път по инициатива на ОАЕ, започнаха своя бойкот на Катар през 2017-та. Даже тъкмо напротив, в апогея на тези кризи Мускат послужи като логистичен и икономически коридор и на Техеран, и на Доха (пристанищата на султаната обслужваха импорт и експорт на двете споменати столици).

От десетилетия насам Мускат се чувства по-комфортно като посредник за преговори, отколкото като страна в конфликт. Оман често е масата, около която се събират враждуващите субекти. Това е вярно както в исторически аспект (от Иракско-иранската война до преговорите между американците и иранците за сключването на Ядрената сделка през 2015-та година), така и в по-скорошен план: преговорите между Саудитска Арабия и Иран, както и тези между Саудитска Арабия и хутите в Йемен също се реализираха с участието на султаната. Разбира се, това не означава, че Мускат има тежестта да налага определен резултат от преговори. Но със сигурност Оман се е утвърдил като доказан парламентьор. Дори в началото на тази година в медиите успя, пък макар и плахо, да си пробие път информацията, че в контекста на войната на Русия спрямо Украйна делегации на Киев и Техеран са се срещнали и разисквали трансфера на военен хардуер от персите към руснаците. В Оман.

Текущата седмица също служи като показателен пример за посредническата роля на дипломацията на султаната. В понеделник султан Хайтам бин Тарик ал Саид бе в Египет; тази неделя той ще бъде в Иран. Всъщност двете визити са свързани: Мускат отново ще влезе в ролята на медиатор, този път в разведряването на отношенията между Кайро и Техеран (в интерес на истината, Египет бе муден, когато Саудитска Арабия инициира дипломатическия бойкот на Иран през 2016-та година, така както и днес Кайро изостава от разведряването на отношенията между Риад и Абу Даби, от една страна, и Техеран, от друга). А фараоните чудесно помнят, че именно Оман бе една от малкото арабски държави, които не преустановиха отношенията си с тях, когато Египет сключи мирно споразумение с Израел през 1979-та година. В иранската столица обаче, по данни на световните медии, Хайтам бин Тарик ал Саид ще се нагърби и с друга роля. Един път, той ще се опита да съживи преговорите между американците и персите, касаещи както ядрената програма на иранците, така и тези, свързани с освобождаването на задържани американци с двойно гражданство. Втори път, султан Хайтам ще се ангажира и в посока на подобряването на отношенията между Иран и Бахрейн.

Всъщност Оман чудесно разбира, че се намира в гранична зона между конкурентни цивилизационни и идеологически натоварени компоненти. Един път, това е разделителната линия между арабско-сунитската и персийско-шиитската зона. Втори път, става дума за онзи разлом, който все повече чертае преобладаващите сфери на влияние на САЩ и тези на Китай. Именно последното прави така че Мускат да има едновременно стабилни отношения с Вашингтон - при това такива, които са лишени от флуктуациите, характерни за тези между американците и саудиците например - но и с Китай, който, според информация на Reuters, e инвестирал над 10 млрд долара в и около пристанището Дукм. Всъщност широката панорама, която Оман има към Арабско море, предоставя пряка видимост на султаната към диалектиката на различните интереси в този морски басейн: араби, перси, индийци, китайци и пакистанци, а често американци и дори руснаци, си сътрудничат или се боричкат помежду си именно там. Затова Мускат успява да види задаващите се проблеми още на хоризонта, далеч преди те да са акостирали на нечий бряг.

Оман е изключение и в друг аспект: когато стане дума за външната политика на султаната, обикновено това е прелюдия към положителна новина. Към добри поличби ("Good omens"). Само дето този път техен автор няма да са Тери Пратчет и Нийл Геймън, а султан Хайтам.