Европейският парадокс на България

От Шенген и еврото до изтичането на мозъци и концепцията "Имам човек", последните успехи на България разкриват по-дълбоко противоречие: страна, по-интегрирана в Европа от всякога, но все още бореща се да изгради държавата, която много граждани желаят.

Това пише в статия за изданието New Eastern Europe Матийо Льомоан, специалист по управление, върховенство на закона и избори, работил в Източна Европа, на Балканите, в Южен Кавказ и Централна Азия с международни организации, включително ОССЕ, USAID и ПРООН.

В София днес можете да се качите на трамвай или тролейбус и да платите просто като докоснете банковата си карта. България използва еврото, принадлежи изцяло към Шенген и придоби безпрецедентна културна видимост през последните години. И все пак много българи все още се шегуват, че най-важният административен документ не е личната карта, а концепцията "Имам човек".

Това противоречие характеризира съвременна България по-добре от всеки икономически показател. Страната рядко е изглеждала по-европейска, отколкото днес. Пълноправното членство в Шенген, приемането на еврото, международният успех на "Времеубежище" на Георги Господинов и трайното влияние от годината, в която Пловдив беше Европейска столица на културата сочат в една и съща посока. България е извървяла голяма част от пътя, започнал с края на комунизма.

Опитът на много граждани обаче показва друго. България се приближи до институционалното ядро на Европа по-бързо, отколкото трансформира ежедневното функциониране на собствената си държава. Формалната интеграция напредна бързо, докато общественото доверие в институциите, политическата отчетност и административната предвидимост се развиха по-бавно.

Това е европейският парадокс на България.

Историята на България не е история на провал. Тя е история на асиметрия. Страната е постигнала много от целите на посткомунистическата интеграция, докато някои от вътрешните реформи, предназначени да съпътстват този процес, остават незавършени. България е станала по-европейска в правно и институционално отношение, но не винаги е по-предсказуема, прозрачна или отговорна в ежедневния живот.

За тази реалност има утвърдено културно обяснение. Българите често се позовават на т. нар. "байганьовщина" - манталитета, свързан с прочутия сатиричен герой на Алеко Константинов. Опортюнистичен, адаптивен и циничен, Бай Ганьо оцелява, като се научава да се възползва от слабостите на системата, вместо да се стреми да я промени. Повече от век след създаването на този образ, много българи все още го споменават, когато обсъждат политиката, администрацията и обществения живот.

Друг израз улавя същото явление още по-директно: "Имам човек". Популяризирана от рапъра и политик Ицо Хазарта (с истинско име Христо Петров), тази фраза се е превърнала в символ на неформалните мрежи от контакти, чрез които често се намират решения, осигуряват се услуги и се придобива влияние. Трябва бързо да се сдобиеш с някакъв документ? Търсиш препоръка? Имаш нужда от услуга? Отговорът е: "Имам човек." Макар изразът често да се използва шеговито, той е вкоренен в социална реалност, която много българи познават от личния си опит.

В България европейският проект се сблъсква със своите ограничения. Присъединяването към Европейския съюз никога не е било замислено като чисто геополитическо постижение. То е трябвало също така да трансформира отношенията между гражданите и държавата чрез по-силни институции, безпристрастно управление и върховенство на закона. Въпреки че България е постигнала значителен напредък, много граждани все още усещат пропаст между формалните правила и ежедневната практика.

Политическата нестабилност засили тези опасения. От 2021 г. насам България преживя поредица от избори, служебни правителства и крехки коалиции. Корупцията остава една от доминиращите призми, през които се интерпретира общественият живот. Дебатите около политика Делян Пеевски, отдавна свързван от критиците с олигархично влияние и завладяване на държавата, продължават да оформят дискусиите за властта и отчетността. По-скорошни противоречия, сред които политически мотивираният случай с кмета на Варна Благомир Коцев, допълнително подхраниха обществения скептицизъм по отношение на безпристрастността на държавните институции.

Това недоверие се простира далеч отвъд политиката. То оформя начина, по който гражданите възприемат съдилищата, прокуратурата, местното самоуправление, обществените поръчки и използването на европейските фондове. Строят се пътища, ремонтират се обществени сгради и се стартират програми, но много българи продължават да се питат дали институциите функционират справедливо и прозрачно.

Натискът върху критичните гласове задълбочава това предизвикателство. България все още разполага със смели журналисти, граждански активисти и независими експерти. Разследващата журналистика обаче често остава уязвима за икономически натиск, сплашване и съдебно преследване. Когато хората, които разкриват корупция, рискуват личното си спокойствие или професионалното си бъдеще, способността на демокрацията да изисква отговорност от властта неизбежно отслабва.

В същото време България не е в застой. Мрежата за обществен транспорт на София илюстрира различна реалност. Модернизираните трамваи и тролейбуси, безконтактните системи за плащане и разширяващата се градска инфраструктура показват, че обществените услуги могат да се подобрят. Проблемът не е в липсата на капацитет, а в неравномерното разпределение на успеха.

Тази неравномерност е видима и в икономиката. Интеграцията на България в европейските пазари донесе инвестиции, растеж и потребителски избор. Въпреки това много сектори остават силно зависими от чуждестранен капитал и външно влияние. За много граждани Европа се възприема не само чрез своите институции, но и чрез чуждестранни банки, вериги супермаркети, работодатели и пазари на труда.

Регионалната свързаност е друг пример за нереализиран потенциал. Географското положение на България би трябвало да бъде едно от най-големите ѝ предимства. Разположена между Европейския съюз, Западните Балкани, Турция и Черно море, страната е идеално позиционирана да служи като регионален мост. Инфраструктурата обаче често не съответства на това стратегическо местоположение.

Пътищата, железопътните линии, въздушният транспорт и граничните пунктове не са просто технически въпроси. Те оформят икономическите възможности, културния обмен и политическите отношения. Проекти като железопътния Коридор № 8 са важни не само защото улесняват търговията, но и защото определят дали България може да превърне стратегическото си местоположение в регионално влияние.

Русия добавя още един слой сложност. За разлика от Полша или балтийските държави, отношението на България към Русия не може да бъде обяснено само с днешните геополитически противопоставяния. Руско-турската война от 1877-1878 г. остава централна тема в националната историческа памет. Битките при Шипка и Плевен, както и паметниците на руски войни и личности като генерал Скобелев, продължават да заемат значимо място в общественото съзнание.

Историческата признателност към Русия обаче не се превръща автоматично в политическа подкрепа за Кремъл. Тя по-скоро обяснява защо разговорите за Русия в България остават емоционално и политически по-сложни, отколкото в други страни от източния фланг на НАТО. Отношенията на България с Русия се оформят не само от настоящите проблеми със сигурността, но и от историческата памет.

Демографската траектория на страната представлява друго предизвикателство. Населението на България е намаляло от близо 9 милиона души в края на комунистическия период до приблизително 6,4 милиона днес. Ниската раждаемост, застаряването и мащабната емиграция са трансформирали социалния пейзаж на страната.

За много семейства европейската интеграция започва с емиграцията. Студенти напуснаха страната, за да учат в университети в чужбина. Специалисти изградиха кариера извън България. Сезонни работници се включиха в познатите "бригади", разпространени в цяла Западна Европа или Съединените щати, печелейки в чужбина това, което трудно можеха да изкарат у дома. Тези движения разшириха възможностите, но също така нормализираха отсъствието.

Корените на тази миграция се крият отчасти в бурния преход през 90-те години на миналия век. Хиперинфлацията, банковите кризи и внезапната ерозия на личните спестявания за една нощ оставиха траен отпечатък върху общественото съзнание. За много българи недоверието към институциите не е просто политическо. Вместо това, то е историческо и дълбоко лично.

Днес правителството е признало демографското предизвикателство и е стартирало програми, предназначени да насърчат българите от чужбина да се завърнат. Привличането на завръщащите се обаче изисква повече от просто стимули. Много емигранти напуснаха не само заради заплатите, но и защото търсеха предвидимост, меритокрация и доверие в държавните институции. Въпросът е дали България може да предложи тези условия днес.

Нищо от това не бива да засенчва постиженията на страната. България е по-богата, по-отворена и по-безопасна, отколкото беше преди присъединяването си към Европейския съюз. Градовете ѝ се променят. Културното ѝ влияние нараства. Гражданското ѝ общество остава активно. Демократичната история на страната все още не е завършена, но не е безнадеждна.

За Европейския съюз България предлага важен урок. Интеграцията може да закотви държавите геополитически, но сама по себе си не може да създаде доверие. Членството, финансирането и официалното спазване на правилата са важни, но те не създават автоматично институции, в които гражданите вярват.

За българските лидери предизвикателството е различно. Страната вече не е нужно да доказва, че принадлежи към Европа. Този въпрос до голяма степен е решен. Задачата сега е да се направи европейската интеграция смислена у дома чрез по-силни институции, по-предсказуемо управление и по-голямо обществено доверие.

Бъдещето на България ще се определи не толкова от границите, които е преминала, колкото от държавата, която все още се опитва да изгради.

Защо България няма как да попадне изцяло в "Руский мир"

"Кремъл" за българска употреба