На вратата пак почука първият учебен ден. Из кьошетата на гражданската сезонна активност изпълзяха фигурки, обезсмъртени от патината на ненужни, неумни, празни, но чутовни публични инициативи. И вдигнаха високо овехтелите хоругви на задължителното вероучение в българското школо.

Тези обществени деятели, интелектуалци, творци, радетели за духовност са забравили как настръхваха побелелите им и оредели сега коси при думичката „задължителен". Как бунт кипваше в сбръчканите им днес млади тогава души пред задължителните: часове по история на БКП и КПСС, манифестации на Девети, казарма и ЗКПЧ, комсомолски събрания, бригади, политинформация, униформа с пионерски връзки, дължина на полите и на косите, политически изпит за ВУЗ, правилна литература, музика, етика и естетика...

И днес същите тези вменяват на необремененото от тази задължителност подрастващо поколение насилствено - със закон - изучаване на вяра. Като в битката за зòрлем духовността изключват, че вяра не се изучава, не се налага, не се натрапва с декрет, а се възпитава. Със слово и личен пример. Е, в определени етапи от развитието на християнството - с огън и меч. Но както казват на юг от нас - насила хубост на става, а и да стане, не е за добро.

Самото понятие „вероучение" е лишено от съдържание. Как да научиш някого да вярва? Или в педагогическите специалности да въведем нова дисциплина - „Методика на преподаване на вяра"? Обособено за начален, среден и горен курс, отделно за професионални и езикови гимназии, за училища по изкуства, за мултиетнически паралелки? Вярата не е теорема, която доказваш пред черната дъска. Библията не е текст, по който правиш интерпретативно съчинение. Върху почернелите от столетията икони не твориш преразказ по картинка.

Бездуховност разяжда поколенията. Кухините във възпитанието - семейното, школското, обществено-примерното - на младите човеци се запълват от свръх твърдия цимент на пошлост, цинизъм, неграмотност, насилие, лесно смилаеми ефектни „ценности".

Телевизионното реалити замества проповедта, чисто голото тяло се цени над чистата гола душа, материалното прегазва духовното, кръстът е моден аксесоар, Бог се споменава всуе, МОЛ-ът е хвърлил непрогледна сянка над пътя към храма. Но църквата ли е онази, която ще спаси душите? Точно тази църква и точно задължително ли?

Православието у нас отдавна е престанало да бъде стожер на духовни и нравствени ценности, спътник и водител на мùряните през бурното житейско море, крепител на вярата във времена на отчаяние. БПЦ е церемониална молебенно-литийно-водосветно-панихидна институция. Няма я край нищите телом и духом. Няма я протегнатата ù десница към изгубилите вяра след бедствия, кризи, катастрофи. Нито към нуждаещите се от духовна опора. Висшият клир здраво се държи за шлифера на държавата и добре знае кого да помазва, а кого да анатемосва. Свещта е стока, светената вода - разменна монета, кръвта и тялото Христови са с етикетче и баркод, опрощението има ценоразпис.

Църквата прогласява думи, които имат малко общо с делата ù. На език чужд за младите, неразбираем и непривлекателен. Да добавим присъствието ù в обществения интерес предимно с ролекси, лимузини, имоти, свещоливници, разкол, анатеми за всичко иновативно, специфични сексуални навици, ДС биографии...

И този път Христос няма да удари първия учебен звънец в българското училище. Противно му е. Та нали във Вечната книга е писано, че Той е прогонил търговците от храма. Сега точно те го рекрутират в храма на науката. Продавачите на обществено влияние втора ръка, на псевдоморални ценности, на овехтели постулати, на цинично демонстративна набожност, на щедро осребрявани НПО инициативи. Хора, които искат задължително вярата в училищàта, но не запомниха къде задължително пада ударението в тази трудна думичка. Които не правят разлика между „черква" и „църква". Които лесно сменят ляво и дясно не само в политическото си битие, но и осенявайки се с кръстен знак. Чиято плакатна богобоязливост е заключена в трапезното пространство на обредно-празничното, пасхално-рождественско-богоявленското християнство.

Не, благодаря, дами и господа другари, такова учение, такава вяра, такова вероучение не е потребно. Нека децата ни сами намерят своя труден и дълъг път към храма. Такива пътеводачи не са им нужни. Не където трябва ще ги изведат.