Възможно ли е пряката демокрация да бъде вълшебната противоотрова срещу умората от демокрация, през която преминаваме? Последните събития в Русия и на други места показват, че изборите могат парадоксално да представляват най-добрия съюзник на авторитарната власт. Това също означава, че демокрацията никога не може да бъде сведена единствено до избори, дори когато последните са "свободни". Това коментира в анализ за френския вестник La Tribune Марион Бурбон от университета "Бордо Монтен".

Руската политическа система, която масово прибягва до гласуване (местни, парламентарни, президентски избори и седмични допитвания по искане на Кремъл), ни дава примерна илюстрация за възможното инструментализиране на изборите от властта. Скорошен текст на руския философ Грег Юдин по този повод предлага режима на Путин да бъде нареден до тези режими, потопени в "състояния на постоянен плебисцит", теоретизирани от американския икономист Джоузеф Шумпетер, в традицията на немския философ Карл Шмит.

В тези режими изборите представляват един от привилегированите инструменти на тъканта на авторитарната власт на фона на деполитизацията на публичното пространство. Те варират от реакционни реформи, насочени към постоянно затягане на идеологическата основа на пропагандата от ранна възраст (преразглеждане на образователните програми от детската градина до университета, засилване на военното обучение) до империалистическа политика на агресия, представяна като "отбранителна", изключително ефективна, когато става въпрос за подхранване на фантазията за национално единство.

Вътрешният конфликт в рамките на политическото тяло се оказва проектиран навън, върху "врага": "нацистка" Украйна, повече или по-малко идентифицирана с "антируския" Запад, а сега и със Сатаната. Като лишава гражданите от пространство за демократичен дебат, като елиминира всяка реална политическа конкуренция, режимът на Путин конституира избора на плебисцита като единствената възможна "опция", целяща да възстанови всемогъществото на диктатора. Следователно хората, призовани да гласуват, никога не са нищо друго освен въображаемата конструкция, която автократът изгражда и оформя, подобно на своята еманация.

Изборите не са същността на демокрацията

Нашите демокрации, колкото и либерални да са, не са имунизирани срещу авторитарен риск. Не можем да смятаме, че последният се ограничава до Русия на Путин, Унгария на Орбан или Италия на Мелони.

Деполитизацията на хората не е прерогатив на недемократичните режими, дори и да приема различни форми в една демокрация. Това означава, че гласуването само по себе си никога не представлява същността на демокрацията.

То може също така да доведе авторитарни личности и програми на власт, както историята и последните изборни резултати ни показаха достатъчно. Още през 2020 г. проучване на Cevipof посочи, че 41% от запитаните се придържат към идеята, че "в демокрацията нищо не напредва, че би било по-добре да има по-малко демокрация, но повече ефективност".

В рамките на Петата република този вкус към вожда продължава и си остава много ефективна фантазия. Следователно вярването и твърдението, че умножаването на преките гласове може да ни позволи да сложим край на демократичната криза, е грешка, защото това се равнява на идентифициране на демокрацията и гласуването. Тогава би било достатъчно редовно да се предлагат еднократни гласувания под формата на референдуми за съживяване на демократичния живот, което изглежда подкрепя общата практика на допитване, което твърде често съставлява алфата и омегата на политическия анализ. Ограничението на този анализ е, че той допуска, че проблемът с политическия ангажимент е разрешим в рамките на изборното предложение или предложението за референдум.

Да произведеш общото

Руският случай ни напомня за един съществен урок, който вече беше в основата на гръцката проблематизация на свободата и подчертан от философа Корнелиус Касториадис. В своя анализ на погребалната реч на Перикъл от Тукидид той припомня, че същността на демократичния факт може да се крие само в една ефективна практика на колективно обсъждане, тази на търпеливо изследване, при което се обсъжда и произвежда общото, и без която гласуването може да представлява само празна обвивка.

Това също означава, че опасността, която неумолимо тревожи всяка демокрация (тъй като застрашава всеки субект), са пасивността и неангажираността. В това отношение не е сигурно, че решението на демократичната криза трябва да се намери в прибягването до референдум или дори в разширяването на избирателната "оферта", в която гражданите би трябвало да се чувстват по-добре, защото биха били "по-добре представени" " от политически кадри, които приличат на тях.

Може би трябва също така да преосмислим въпрос за представителството: политическото мнение. Но политическото мнение трябва да бъде конструирано, то е оформено от тази дълга работа, която Хана Аренд нарече създаване на свят на "универсална зависимост", на който климатичната криза дава допълнителни доказателства и ново значение, този свят, в който "мога да представлявам някой друг".

Условията, при които хората могат да се утвърдят като власт

Следователно рефлексията върху демократичните институции изглежда не може да мине без връщане към условията, при които - нека се върнем към етимологията - хората, demos, могат да се утвърдят като власт, kratos, която винаги е търпелива и изискваща строителство, далече от ласканото от популистите въображаемо всевластие.

Несъмнено също далеч от това, което гражданските конвенции - с изключение на Гражданската конвенция за климата, която беше примерен опит, но чиито предложения не бяха запазени - ни дават да видим, тази колекция от спонтанни мнения, отстранени от всяка процедура на колективно обсъждане, тоест в този критичен момент на обмен на аргументи, където опитът, уменията и знанията на участниците се сблъскват (далеч от управленските процедури на консултантските агенции, на които твърде често поверяваме организацията на дебата , с умишленото желание отсега нататък да се изключи всеки "експерт" от сложните теми, които ще бъдат обсъждани).

От тази гледна точка демокрацията никога не е само правен режим, но, както посочва Касториадис, процес и динамика, дефинирани от етос, начин на съществуване, станал възможен от критичния дух, който трябва да остане крайната цел на образованието: нека помним, че демокрацията и философията се раждат и живеят заедно.

Затова именно там, а не другаде се разиграва способността за еманципация на субектите, тяхното политизиране, без което демокрацията, това "колективно въображаемо институиране", това умело смесване на "разбиране" и "въображение", си остава химера.