Преекспонира се изразът „кухи градински лейки”. Както сподели една от протестиралите майки: „Ние сме уникална държава! Думите на един министерски служител имаха по-голям отзвук от нашите протести.”

Тъкмо заглъхнаха малко вълненията, предизвикани от репликата, когато в социалните мрежи се „завъртя” снимката на висша държавна служителка, която с ръка на сърцето обясняваше на протестиращите родители, че не може да им помогне, защото са контингент на Агенцията за социално подпомагане (АСП). Думата „контингент” наля масло в огъня на хората, които и без това не срещнаха разбиране и съдействие от страна на институциите. Това можеше и да бъде премълчано, но въпросната служителка е кандидатурата на България за член на Комитета по правата на детето в ООН и един от авторите на Стратегията за правата на детето – 2016-2020 година.

Всъщност в протеста на родителите на деца с увреждания няма нищо изненадващо. Напрежението сред тях тлее отдавна и причината е забавянето на програмите за личен асистент. Още през февруари от Министерството на труда и социалната политика предупредиха, че има опасност хиляди хора да останат без лични асистенти, защото 23 общини са пропуснали срока за кандидатстване по нов проект и не го изпълняват. Проектът е „Нови възможности за грижа“, по който те ползват социалната услуга – личен асистент. Сред засегнатите над 14 хиляди души, 3 хиляди са деца. Защо общините са пропуснали сроковете си не беше обяснено, но това бе допълнителен катализатор за хората, които оцеляват на ръба, дори ако са успели да получат онези 100-200 лева, които им се полагат като асистенти.

Подобни програми дал Господ. В момента действат три такива – „Асистент за независим живот”, „Асистенти на хора с увреждания”, „Асистент за достоен живот”.

Възмутителното според родителите, които се грижат за деца с увреждания е, че тези програми всъщност са създадени по-скоро за ограничаване на безработицата и осигуряване на заетост на трайно безработни лица, съответно и за ограничаване на бюджетните разходи за социални помощи. Големите им недостатъци са в липсата на индивидуален подход – тъй като всяко увреждане изисква специфични грижи и рехабилитация.

Отпускат се определен брой часове, като че ли няколко часа дневно могат да изчерпат грижите за лице с увреждане.

Фактът, че трябва да се кандидатства всяка година по програми, които дори не е сигурно че ще стартират, допълнително засилва несигурността и безпомощността на тези хора. Не случайно първите искания на родителите на деца с увреждания бяха за статут на приемни родители. Приемният родител в България, който в общия случай се грижи за здраво дете, получава заплата от 600 лева месечно. Родител, който е личен асистент на детето си – по-малко от 200. При това бива строго наблюдаван от „работодателя” си - местното поделение на АСП.

Знаете ли например, че ако трябва да води детето си на рехабилитация, той ползва отпуск (а не болничен), освен това е длъжен да уведоми социалните, че излиза извън града (ако се налага), да предупреди от коя до коя дата ще отсъства и къде точно ще се намира. Някои от тези условия дори частният работодател не изисква, няма това право.

Какво искат протестиралите?

Да бъде гарантирано правото на лична помощ в размер на две минимални заплати на всяко дете и изпълнението му да не зависи от програми и техните срокове. Според тях финансовите средства за лична помощ трябва да се осигуряват от държавния бюджет – това са деца на България и е цинично финансирането на грижите за тях да бъде ангажимент на европейски програми. Те настояват за електронен регистър на лицата с увреждания, в който да бъдат отразени спецификите на състоянието и нуждите им.

Имаше ли някакъв резултат от протеста им?

Среща с министър Калфин все пак имаше, макар и на следващия ден. По думите му, работата по изграждане на споменатия регистър вече е стартирала, но опасенията на родителите са, че до финалната фаза има неопределено много време. Министърът и майките се съгласиха за необходимостта медицинските помощни средства да преминат за управление в Министерството на здравеопазването, предвид необходимостта от компетентна медицинска експертиза при разглеждането на всеки отделен случай.

Калфин изрази готовност да съдейства за реализиране на възможността част от медицинските помощни средства да започнат да се произвеждат в България. Според социалния министър проблемът на протестиращите е, че не припознават национално представените организации, а когато се говори за структурен диалог трябва да има представителство. Това обаче са същите онези организации, които усвояват 10 и половина милиона лева годишно, а хората чиито интереси трябва да представляват основателно си задават въпроса къде са тези пари, щом ситуацията за тях не се променя.

Какво следва оттук нататък?

Един месец е срокът, който протестиращите дадоха на социалното министерство, за да бъдат удовлетворени исканията им. Междувременно продължават да оцеляват както досега – някои още чакат стартирането на програмите за личен асистент, други използват възможностите на социалната мрежа, за да обменят информация, лекарства и медицински помощни средства. И, основателно недоверчиви, се готвят за нови протести през май.

Не губят кураж, дори чувството си за хумор, организирано си купуват лейки, за да са „въоръжени” за следващите протести и за да има с какво да си поливат герберите.