Хората обичат да обвиняват своите държавници, когато световният ред приема неприятен обрат. Но този глобален срив има своите корени в поколението лидери в навечерието на колапса на комунизма.

На 9 ноември се отбелязва 25-годишнината от падането на Берлинската стена. Нашите надежди за ерата след Студената война не се осъществиха. Токио и Пекин размахват саби, Русия е на поход в Украйна и руски агенти още веднъж бълват дезинформация по целия свят, в Европа е пълна каша, в Африка има Ебола и Близкият изток е в пламъци.

Естествено е да се обвиняват президента Обама и западните му колеги за настоящата бъркотия, а за тези, които не обвиняват сегашните управници често изглежда виновен Джордж У. Буш. Вярно е, че и двамата президенти и техните колеги в Европа и на други места, са допуснали грешки. Но тъжната истина е, че много от най-големите ни проблеми бяха назрели още, когато Джордж У. Буш положи клетва през януари 2001 година.

Финансовият крах, катастрофата на еврото, и синдромът в Русия се случиха много след 2001 г., но семената на тези катастрофи не са били засадени от Джордж У. Буш или Барак Обама, а от Бил Клинтън, Хелмут Кол и Франсоа Митеран и техните помощници и сътрудници през 1990. Тогава се считаше, че разпадането на Съветския съюз ще създаде една от най-големите възможности на историята, а след това цяло поколение западни лидери отхвърлиха това.

Не за първият път Западът губи трудно извоювания мир, като се започне с договора от 1919 г, който сложи край на Първата световна война и трябваше да сложи началото ерата на постоянен мир. Западните държавници смятаха, че проблемъте разрешен. Всичко изглеждаше като един най-добър вариант с малко положени усилия. Една глобална утопия на свободни правителства и свободните пазари.

Потресен и ужасен от изпитанието на Втората световна война, Западът обеща да направи по-добър втори опит. Но от 1990 г. има все по-самоуверен, но невнимателен и късоглед подход към проблемите на глобалния ред, което постепенно ни върна обратно в проблематична ситуация.

Сега илюзиите започват да излизат наяве. Президентът Обама започва да се събужда от мечтите си, Япония се сблъсква с изгряващата враждебност на Китай, Арабската пролет приключи в кръв, в Европа кризата се задълбочава. Още по-лошото, е че най-лошото вероятно предстои.

Три големи грешки през 90-те доведоха до задълбочаване на световната криза. По време на управлението на Бил Клинтън американците саботираха финансовата система в света. По времето на Хелмут Кол и Франсоа Митеран европейците взеха фаталните решения, които доведоха до бедствието на еврото. Всички те имаха и погрешен подход спрямо Русия.

Това не бяха единствените лоши решения, взети тогава, но тези три подготвиха сцената за голяма част от сегашните ни проблеми. Бъдещите поколения няма да бъдат благосклонни спрямо политиците и техните решения.

В Америка, дерегулацията на финансовата система избухна в период на намалено внимание. Финансите са необходим и мощен инструмент, но също така и опасни. Финансовата история е изпълнена с примери за катастрофи. Още през 1990 г. финансовата система в света бе все по-колеблива. Но комбинацията от технократи и Уолстрийт стимулатори, наборът от промени, които администрацията на Клинтън, прие (с подкрепа от републиканците в Конгреса) доведоха до най-вредната икономическа криза от 1930 г. насам.

Резултатът, който последва, след като администрацията на Буш не успя да поправи грешките на Клинтън и в същото врем доведе до други, не бе просто рецесия. Имаше масивна глобална загуба на доверие в капиталистическата система и в способността на Америка.

Китайските лидери заключиха, че часът им е ударил и че скиптърът на глобална власт ще се изплъзне от парализираните ръцете на Америка. Гафовете в Ирак на администрацията на Буш, както и финансовата криза оставиха голяма част от света убеден, че американците вече не притежават самодисциплина, фокус или пари, за да поддържат стабилен световен ред.

Докато американците управляват икономиката си безотговорно, европейците управляват еврото още по зле. Еврото е най-опустошителният провал на политиката на западните държавници от Даладие и Чембърлейн. Това е, както се казва в тениса, непредизвикана грешка.

Еврото нямаше нужда да се движи толкова бързо и толкова небрежно по такъв опасен път. Нищо не притесни мениджърите в Европа по онова време. Еврото изглеждаше добра опция и предлагаше някои краткосрочни ползи, като това беше достатъчно, за да предизвика фатално късогледата кохорта от лидери да предприемат серия от изключително глупави ходове, които осакатиха Европа. Те разделиха и осъдиха милиони млади хора в една трета от континента на живот без работа, или без много надежда.

Отново последствията са широкообхватни. Турция вече не мисли за Европа като модел. Русия е обърнала гръб. Европа няма нито финансови, нито политически ресурси, за да се ангажира за сериозна регионална политика. Европа много се надява икономическото възстановяване да продължи, но популистки партии печелят позиции в ключови страни-членки, а връзките за сътрудничество между нейните най-важни членове продължават да се разпадат.

Идва ред и на политика на Русия, политика, която бъдещите историци ще считат за глупава и саморазрушаваща.

Западът проявява безумие и слепота към Русия. След като комунистическият пламък изгасна, когато зашеметена и залитаща Русия бе отворена за съвети и политически предписания нашите предложения бяха недобре обмислени и зле адаптирани към много сложната руска реалност.

Помощта, която ние предложихме бе зле адаптирана към реалните нужди на Русия и никога на необходимото ниво. Ние помогнахме на олигарсите да плячкосат страната, лесно да конвертират западната банкова система и да извършат най-голямото пране на пари в историята, за да помагат на една банда от крадци да ограбват страната.

Ние подкрепихме пияното и хаотично правителство на Елцин, само и само за да ни даде това, което искахме, но то бе незначително и в крайна сметка безполезно. Никога не сме се заглеждали в изостаналите от падането на комунизма човешки реалности и нашите предложения нямаха сериозни или достойни пътища за напредък, около които прозападните настроения в Русия можеха да изградят сериозни политически движения.

Западът имаше два проекта в Европа: НАТО и ЕС. Западната политика постигна ефекта да дразни руската гордост, да разпалва руските страхове, да предизвика руското презрение.

Западът не е отговорен за всичко, което не е наред с Русия, но от президентството на Джордж Буш-старши до това на Барак Обама сляпото безумие е доминиращ елемент на американския и европейския подход към тази страна. Ако западната политика е по-разумна, с по-малко идеологически мотиви и преди всичко по-сериозна, нито президентът Путин, нито страната, която той управлява щяха да бъдат в ситуацията, в която са в момента.

Да се анализират неуспехите на Запада не значи да се твърди, че всичко не е наред, и по-специално, това не означава, че глобализацията или капитализмът са неуспехи.

Бедността продължава да намалява в целия свят, в нито един момент от историята не е имало толкова много човешки същества, излезли от абсолютна бедност или придобили достъп до грамотност и подобрена продоволствена сигурност и основни здравни грижи.

За изгубеното поколение либералният капитализъм и технологичният напредък са най-добрите надежди на човечеството за по-добро бъдеще.

Обама, Меркел, Камерън и Оланд са направили много грешки. Те, както и ние, жънат последиците от лоши решения, взети преди две десетилетия, когато небесата са били все още безоблачни и светът е пълен с надежда.

Ние вече не можем да си позволим да живеем безгрижно. Дните са станали по-тъмни от преди и ако искаме да се избегне повторението на ужасите на миналия век, няма време за губене, а още по-малко за компромиси.