Забележително голям брой хора не вярват, че светът им принадлежи. Вярват, че светът принадлежи някому другиму, който иска да ги затрие, без да им обяснява защо. Миналата седмица ми попадна заглавие, че повече от 1/3 от населението вярва, че коронавирусът е създаден нарочно, за да го последва кампания от масово ваксиниране, което ще бъде само повод най-сетне да ни чипират всичките, да ни вкарат микроскопични чипове, с чиято помощ да откраднат свободната ни воля и да ни превърнат в роботи. Не е тайна и как става заразяването. Натовски самолети с български пилоти (тук става ясно за какво беше целият този зор да купуваме още изтребители) по два пъти на ден излитат и ни ръсят с нещо, което много прилича на ковид, но не е. Който умре - умре. Останалите ще бъдат впоследствие чипирани. За по-достоверно се появиха даже и свидетелства на пилоти, изпълнявали и изпълняващи такива мисии по ръсене с кемтрейлс. Каква е крайната цел? Крайната цел е чрез болести, евгеника, стерилизация и други форми на генно инженерство човечеството да бъде сведено докъм 500 хил. богаташи с малко роби, които да ги обслужват.

Защо мнозина не вярват, че светът им принадлежи? Та нали днес по цялата земя господства моделът на либералната парламентарна демокрация с разделение на властите? Народът - този най-естествен субект на властта - избира свои представители. Избира ги, оглежда ги, преценява ги; те са най-добрите от него и същевременно съществуват, единствено за да изпълняват волята му на суверен. Народът чрез своите избраници излъчва институции, излъчва правителства, които по правилата на международната политика в крайна сметка управляват света. В крайна сметка светът принадлежи на народите и на никой друг! Това е демокрацията! Защо не вярват? Не вярват, защото очевидно не е така, очевидно е и за най-големия глупак. Тогава народите започват да се питат кому в такъв случай принадлежи светът и ето как се появяват рептилите.

Когато бях малък и ни пускаха съветска телевизия, както сега пускат кемтрейлс, имаше една нàучно-популярна рубрика за деца. Нейната "шапка" (видеото, с което започва) представяше анимационен пионер с голям чук. Пред него - още по-голям орех. Текстът зад кадър гласи: Ние ще счупим твърдия орех на познанието с помощта на нашия телевизионен журнал...". Тук пионерът удря с чука ореха и от него изскача думата "ИСКАМ". После пионерът се засилва и удря още веднъж така, че чак подскача от земята, за да се появи думата "ВСИЧКО". При третия удар орехът най-сетне се разполовява и заглавието добива завършен вид с "ДА ЗНАМ". "Искам всичко да знам", така се казваше въпросният телевизионен журнал.

Такъв е той, съвременният човек - иска всичко да знае, това е негово право и задължение, ценност над ценностите. Днес за най-умни минават онези, които са били възпитани с чук и орех. Те са окичени с академични титли и се изживяват като каймакът на човечеството и единствени пазители на истината. По време на Варлаамическите спорове Григорий Паламà - забележителен византийски интелектуалец, какъвто скоро няма да се появи в никой левичарски университет - показа празното мъдруване, плътското философстване и псевдоинтелектуалната надменност, но каза също, че суетната бъбривост, граничеща понякога с гностическа ерес, може да е простима на младини, когато хората се учат да мислят, но в зряла възраст е крайно осъдителна. Мъдростта на зрялата възраст не тропа с краче и не крещи с тъничък гласец: "Искам всичко да знам!".

Заради желанието си да знае всичко човекът е обожествил Науката като някакво неделимо цяло. Обаче науката не е нещо монолитно. Има два вида науки - такива, които описват природата, и такива, които описват човека. Първите са възхитителни. Благодарение на техните постижения животът ни е дълъг и приказен. Вторите обаче, особено напоследък, са в плачевно състояние. Те са разсекли човека на две и изучават само едната му половина - материално-телесната, а духовно-небесната се правят, че не съществува. Да, признават, че човекът се състои от материя и нещо друго, но в това, другото, не стигат до духовното, а остават най-много в душевното. Погледнете само събирателния образ на човека в книгите за самопомощ. Достатъчно е. Хуманитарните науки, разглеждайки човека единствено в неговата битност тук на земята, затваряйки си очите за духовната, за небесната му част, приличат на някаква уродлива лингвистика, която признава съществуването единствено на гласните звуци, или пък на някаква уродлива математика, която отрича нечетните числа и работи само с четни. В процеса на познание е невъзможно да има само анализ без синтез, само логика без интуиция, само доказателство без вяра. Само знание без тайна.

Истината е че човек не може да знае всичко. По-голямата част от потенциалното познание е тайна. Винаги е била и винаги ще бъде. Ние сме като паяк, който е опънал гордата си и съвършена в многобройните му очи паяжина в някой тъмен ъгъл в мазето на Лувъра, и застанали по средата се мъчим да убедим някого, че сме в състояние да осмислим и опишем всичко останало в сградата.

Тайната е факт, но не и източник на отчаяние. Има начини да се подхожда към тайната и когато това се осъзнае, отчаянието се превръща в надежда. Отчаянието е грях, докато надеждата е фундаментална, една от трите теологични според Тома Аквински, добродетели. Незнанието също е факт, но може да се приеме по два начина: със смирение или със страдание и протест. Във втория случай човек не само иска на всяка цена да разбере кой пречи на индивидуалното му щастие, но гневно настоява същият този (да речем рептилите) да си понесе отговорността. Ако не са рептилите, ще са евреите. Ако не са евреите, ще е глобалният финансов капитал, доколкото това не са отново евреите. Ако не е той, тогава ще е капитализмът, буржоазията и изобщо всички онези, които прекарват живота си без гняв и възмущение, доволни и благодарни за онова, което имат.

Почти половината човеци вярват, че съдбата им е похитена от някого, който притежава света вместо тях. Това е болест, страдание породено от обстоятелството, че човекът не вижда на кого може да разчита, освен на себе си. Макар и милиарден, човекът е самотен в слепотата си. Истинската болест е болният мироглед, който е такъв едва през последните стотина години на фона на десетките хиляди преди това. Страданието ни идва от три кардинални заблуди: че можем и трябва да знаем всичко; че всичко свършва със смъртта и че трябва да сме максимално щастливи преди това. През цялата си история (която опознаваме все по-детайлно в стремежа си да знаем всичко) човечеството е било подлагано на периодични прочиствания и изтребления. Специфичното е че днес за първи път реагира с такова възмущение и истерия, при положение че ковидът е много далеч от чумата, земетресенията, варварските нашествия, да не говорим за Потопа. Не е ли все едно дали Съдбата или Вселената (все имена, които човек използва, когато му е неудобно да каже "Бог") ще ни накаже, за да ни смири, с вулкан, цунами, война, кемтрейлс или импланти? Целта не е когато дойде изпитание, да се възмущаваме че ни е сполетяло несправедливо и да дирим кой световен заговор е виновен, а да мислим как да преминем през него. Освен това мисля, че Картаген - тази люлка на рептили - трябва да бъде разрушен.