В предишната част разказахме подробно за перипетиите около национализацията на нефтената промишленост в Баку и за възникналите разногласия по отношение на търсенето на тактически съюзи в Закавказието между "Центъра" и лично Ленин от една страна и Шаумян в качеството му на ръководител на Бакинския съвет и на своеобразен болшевишки "Кавказки наместник".

Беше ясно установено, че докато Шаумян неистово се стреми към започване на интервенция срещу Елисаветпол (по това време - преходна столица на новооснованата Азербайджанска демократична република) и срещу Тифлис (вече столица на Грузия и досокорошна столица на Закавказката федеративна демократична република и седалище на Закавказкия Сейм), главната грижа на Ленин е да задържи, колкото се може по-дълго контролът над Апшеронския полуостров и над Баку, за да може да гарантира доставките на нефт за Съветска Русия и за Германия, пред която трябва постоянно да се "отчита", по понятни причини.

Съветите на Ленин и собствената "голяма политика" на Шаумян в Закавказието

Едва ли Шаумян не е разбирал тактиката на Ленин да се печели време и да се експедира, колкото се може повече нефт. Но по всичко личи, че той се е чувствувал напълно равностоен на Ленин и на целия Совнарком, пък и наистина е имал широки пълномощия да действува в целия Кавказки край по свое собствено усмотрение. Пълномощията си Шаумян използува в максимална степен, като се противопоставя, (макар и тихомълком, но крайно ефективно) на предложенията на Ленин за търсене на блокове и тактически съюзи.

В същата степен Шаумян е глух и за всички съвети да даде някаква автономия на мюсюлманите, най-вече на азербайджанците. Ленин е загрижен до крайност за доставките на нефт, Шаумян е обсебен от плановете си за военна офанзива срещу Елисаветпол и Тифлис. Подкрепян от близкото си обкръжение и от все още валидния съюз с бакинските дашнаци, Шаумян провежда собствена политика в Закавказието, която може да се обобщи с едно изречение - война до пълното подчиняване на Кавказкия край на болшевишката власт.

Както вече стана дума, на 24 май 1918 г., Шаумян уведомява в детайлни подробности Ленин и Совнаркома за войнствените си намерения, нещо повече той разиграва различни сценарии за бойните действия в посланието си до Москва.

На 27 май 1918 г. в телеграма до Ленин, Шаумян съобщава:

" ... Положението в Баку се влошава. Съобщават от Тифлис на 23 май за съгласието на Закавказкия комисариат да пропусне два турски полка към Баку. Нашият отряд от 2000 души стигна до Гудермес и се върна обратно, като не достигна до Червленная. Причините: първата - трудността на задачата, втората - молбата на делегацията на Терския народен Съвет да се върнат обратно, с оглед на очакващото се разрешаване на въпроса за отварянето на пътя. От Северен Кавказ помощ не очакваме, необходима ни е помощ през Астрахан. Спешно. Очакваме отряда на Бичерахов в Баку след 10 дни". [2, док. 13]

Съобщението започва с дежурното плашене на "Центъра", че турците ще тръгнат към Баку. Човек остава с впечатлението, че Шаумян е разглеждал територията на Бакинска губерния, намираща се под контрола на Бакинския съвет като едва ли не отделна държава, която не е страна по Брест-Литовския мирен договор. Всъщност, точно фактът, че контролираните от Бакинския съвет територии са се числили към територията на Съветска Русия са били поне от гледна точка на международното право гаранция, че Отоманската империя няма да ги нападне.

Както си спомняме, отоманската дипломация вкарва Закавказкия Сейм в капана на въпроса: "Вие признавате ли Брест-Литовския мир и явявате ли се част от Съветска Русия?". Когато от Тифлис с възмущение отговарят, че не признават мира от Брест-Литовск, с който на Турция се връщат сериозни територии, отоманските дипломати още по-любезно запитват, представлява ли Закавказкия Сейм някоя независима държава? Защото ако той представлява независимото Закавказие, с него могат да се водят преговори. В противен случай, Сеймът е просто ... никой.

Този натиск довежда до ускоряване на обявяването на независимостта на Закавказието и до прогласяването на Закавказката демократична федеративна република. Само че, с акта на независимостта си, Закавказието престава да е каквато и да е страна по Брест-Литовския договор и Отоманската империя вече няма никакви ангажименти срещу новия субект, намиращ се срещу нея. Следват доста груб натиск, искания за още по-големи териториални отстъпки и военно настъпление.

Крайният резултат е решението на Грузия да се спасява самостоятелно и така се стига до обявяването на грузинската независимост и до повикването на германските войски на помощ за закрила срещу Отоманската империя. Така федеративното Закавказие колабира, създават се трите независими закавказки държави - Грузия, Азербайджан и Армения (изброяваме ги по реда на обявяването на независимостта им), а в Грузия се установява своеобразен германски протекторат.

За разлика от Закавказкия Сейм, Бакинският Съвет се е намирал поне от формална гледна точка в много по ясна и до някъде - по-благоприятна ситуация. Апшеронският полуостров и Баку са били част от територията на Съветска Русия и за тях Брест-Литовският договор е бил изцяло в сила. Според същия договор, нито Отоманската империя, още по-малко Германия са имали някакви претенции към контрол над територията на Бакинска губерния, така че евентуална турска или германска интервенция към Баку не би имала никакво международно правно основание.

Някой би запитал, каква е стойността на един международен договор по време на най-ожесточената фаза на световна война? Отговорът е, че стойността е била много голяма, защото за Германия мирът на изток е бил от изключително значение. Той е дал възможност за прехвърляне на войските от руския фронт на запад. Ако не е било включването на Съединените щати на страната на Антантата по същото време, мирът между Съветска Русия и Германия би могъл да създаде огромно преимущество за Германия на Западния фронт.

Пък и Ленин е бил "свой човек" - пътувал е до Русия в пломбиран вагон на разноските на германския генерален щаб и не си е струвало да бъде бламиран. Той, така или иначе е помагал с всичко възможно на Централните сили, в това число и с доставките на нефт от Баку. За какво да се воюва с твой фактически съюзник?

Реакцията на Совнаркома на независимостта на Закавказките републики - дела и документи

Тук е мястото да се отвори една скоба и да се напишат някои неща около реакцията на Совнаркома по отношение на независимостта на Закавказките републики. Един от по-добре документираните въпроси е този за отношението на Русия към независимостта на Грузия, точно която е осъществена с решаващата помощ на Германия.

Както пише Автандил Ментешашвили [6], " ... Подписаното от Германия съглашение с правителството на Грузия е означавало фактическо признаване (de facto) на грузинското правителство от германското. В секретно писмо, адресирано от генерал фон Лосов до грузинското правителство от 28 май 1918 година в Поти, той поема задължението да постигне това, че "германското правителство да обяви своята готовност да окаже поддръжка на Грузия в преговорите с руското правителство относно излизането на Грузия от състава на Руската империя и след излизането й да признае Грузия като свободна и независима държава". [1]

Интересна е и реакцията на Съветска Русия и страните от Антантата на сближаването на Германия и Грузия.

В. И. Ленин, оценявайки ситуацията, която се е създала през лятото на 1918 година в Грузия е посочвал, че "... независимостта на Грузия се е превърнала в най-чиста измама, н същност има окупация и пълно завземане на Грузия от германските империалисти, съюз на немските щикове с меншевишкото правителство срещу болшевишките работници и селяни". [5, стр. 6 - 7]

Впрочем, страните от Антантата, водещи война с Германия, също както Ленин смятали, че независимостта на Грузия е била нереална. Така в писмо на изпълняващи длъжността държавен секретар на САЩ Франк Л. Полк до посланника на САЩ във Великобритания Пейдж от 31 юли 1918 година четем: "Съдейки по речта на д-р Кюлман от 24 юни, публикувана в "Журнал де Женев", правителството на Германия е признало "независимостта" на Грузия. Изявлението на доктор Кюлман, тонът на турската преса и други факти сочат, че на Централните сили им се е удало изцяло да вземат под своя власт Грузия". [10] " [6, стр. 27]

Според Ментешашвили, Ленин " ... оценява ситуацията от класови позиции, американският държавен департамент от позицията на воюваща страна, а в това време грузинският народ е бил изправен пред национална катастрофа, нямайки друга алтернатива за предотвратяване на завземането на страната от вечния й враг - османска Турция.

Грузинската делегация, пребивавала в Берлин през юни - ноември 1918 година се е домогвала до юридическо признаване на независимостта на Грузия от страна на Германия, правителството на която е смятало, че за окончателното урегулиране на този въпрос трябва да се застрахова чрез предварителното съгласие на Съветското правителство". [6, стр. 27]

За позицията на съветското правителство по този въпрос има първокласни документи. В писмо на Й. В. Сталин до С. Г. Шаумян от 08 юли 1918 година, за политиката на съветската власт в Закавказието е казано: "1. Нашата обща политика по въпроса за Закавказието се състои в това, да заставим немците официално да признаят грузинския, арменския и азербайджанския въпрос за вътрешни въпроси на Русия, в разрешаването на които немците не трябва да участвуват. Именно затова ние не признаваме независимостта на Грузия, призната от Германия. 2. Възможно е, да ни се наложи да отстъпим на немците по въпроса за Грузия, но такава отстъпка в края на краищата ние ще дадем само при условие, че немците признаят, че Германия няма да се меси в работите на Армения и Азербайджан. 3. Съгласявайки се да ни оставят Баку, немците молят да ни се отдели известно количество нефт за еквивалент (Сталин има пред вид еквивалент на обема на доставките, който немците биха могли да осъществяват ако контролираха Баку, бел. авт.) Ние тази "молба", разбира се, можем да удовлетворим". [4, с. 289-290]

В телеграма до Чичерин от 5 юли 1918 година, Сталин пише, в отговор на молбата му да напише възвание до грузинския народ: "Възвание до грузинския народ не мога да напиша, нямам желание да се обръщам с възвание към загинали". По-нататък в телеграмата се говори за необходимостта да се настоява пред немците "за неприкосновеността на Кубан като част от Русия, като в краен случай може да се признае независимостта на Грузия, само и само Германия да признае въпроса за Кубан, Армения и Азербайджан, като вътрешен въпрос на Русия - за това трябва да се настоява решително и безкомпромисно". [4]

В много детайлното си изследване на взаимоотношенията на Грузия с Германия, страните от Антантата и Съветска Русия, Ментешашвили констатира, че " ... през лятото, германското правителство "се сдобило" със съгласието на Съветска Русия за признаване на Грузия за независима държава. На 27 август 1918 година, между РСФСР и Германия е подписан допълнителен договор, чийто 13-ти член гласи: "Русия заявява своето съгласие за това, че Германия признава Грузия за самостоятелен държавен организъм". [7] Това е било косвено признаване на грузинската независимост от Съветска Русия. ". [6]

На 03 октомври 1918 година, проектът на политическото съглашение на Германия с Грузия бил готов. Основната му точка, по думите на члена на грузинската делегация З. Авалишвили е било признаването на независимостта на Грузия. Но подписването на съглашението се забавило, отначало във връзка с правителствената криза в Германия, а след това поради влошаването на положението на фронта и надигащата се революция. Политическото съглашение така и ние било подписано.

Правителството на РСФСР рязко изменило своята позиция по отношение на признаването на Грузия, веднага след поражението на Германия и ноемврийската революция.

Според спомените на представителя на Грузия в РСФСР - Г. Хундадзе, който бил начело на грузинската мисия в Москва от 11 юни 1918 до месец март 1920 година, Г. Чичерин в едно от своите изказвания, след революцията в Германия заявил: "Ние не възразявахме срещу [действията на] Германия, но сами не се обвързвахме да признаем независимостта на Грузинската държава" [7]

По време на лична среща с Г. Хундадзе, заместникът на Чичерин по въпросите на Изтока - Л. Карахан обяснил, че Совнаркомът не признава нито независимостта на Грузия, нито Грузинското дипломатическо представителство, нито грузинското правителство, което се разглеждало от Съветската власт като метежническа група против законната власт в Русия". [6]

Хундадзе влязъл в преговори с видни дейци на Съветската власт през декември 1918 година за изясняване на въпроса за възможностите за признаване на грузинската независимост.

"Зиновиев - пише Г. Хундадзе, ме изслуша внимателно, удивявайки на някои факти от нашия живот, за които той е имал съвършено превратна представа. Зиновиев обеща да постави нашия въпрос в Совнаркома и да отчете по време на обсъждането на този въпрос всичко казано от мен ...

Каменев любезно се съгласи да поговори от мое име с Ленин. След няколко дни ми съобщи, че при настоящите условия, Ленин не иска и да чуе за независимост на Грузия. Риков определено ми заяви, че той е за въоръжен разгром на контрареволюционното Грузинско правителство и ще вземе всички мерки, щото въпросът за независимостта на Грузия никога да не се обсъжда в Совнаркома [3, с. 443]". [6]

Неуспехът на Ленин със "сдържането" на агресията на Бакинския Съвет

Изнесеното по-горе ни дава възможност да направим следния анализ или поне - логически спекулации. Описаната по-горе формула на Ленин за търсене на "блок с Жордания", тоест с грузинските меншевики, които са били политическа сила без конкуренция в страната си по това време е могла да бъде доста сериозна гаранция срещу германски или отомански посегателства над Баку и властта на болшевиките там.

Всъщност, по-дълбокия замисъл на лансираната идея за "блока с Жордания" най-вероятно е била да се спре отиването на Грузия в "обятията на немците". Ленин е разглеждал Закавказието като територия на Съветска Русия, която временно не е под неин контрол, поради смутителската дейност най-вече на различните социалдемократи - меншевики, есери, социалисти - федералисти и "тути кванти". На тях той се опитва да предложи чрез Шаумян формула за спиране на турското настъпление - на практика да се върнат в лоното на Съветската власт под формата на някакъв съюз ("блок") с Бакинския Съвет и с Шаумян лично. На кукичката на въдицата като стръв е било заложено обстоятелството, че в този момент болшевиките не са имали физически досег с Тифлис и е имало надежда, че грузинското правителство може да се изкуши да използува едно формално сдобряване с Москва като щит срещу турското настъпление. Както се казва "Бог високо, а Ленин - далеко". В Тифлис е можело евентуално да се опитат да изиграят и така картите си, разчитайки на това, че реално Грузия е щяла да остане напълно автономна.

Само че, точно тук се явяват изключителните амбиции на Шаумян да овладява Закавказието с военна сила. Той изобщо не влиза в посредническата роля, която се опитват да му вмени Ленин. Още повече, че за да предприеме предлагания от Ленин демарш, Шаумян е трябвало да действува много бързо, защото Грузия е била изправена пред настъпващата армия на Отоманската империя. Шаумян си прави оглушки и социалдемократите в Тифлис задействуват своя спасителен план за немски протекторат, може би дори без да разберат, че има някаква оферта от Москва. Отделен въпрос е, дали вече много патилите лидери на новообявената грузинска държава са щели да предпочетат съюза с Москва пред съюза с Берлин. Вероятността да предпочетат второто със сигурност е била много по-голяма.

Така или иначе, скоро ще стане така, че Съветска Русия в лицето на Бакинския Съвет ще нападне държава, която е обявена за съюзник на Отоманската империя - Азербайджанската демократична република.

За сега, наличните исторически извори не ни позволяват да отговорим на въпроса, дали става дума за късогледство на Шаумян, Джапаридзе, Корганов и с-ие или за целенасочени действия срещу добрите отношения на Съветска Русия и Централните сили. В историческата литература има много спекулации за връзките на Шаумян с англичаните. Без да отхвърляме или да се съгласяваме с тези хипотези, можем само да отбележим две неща:

От една страна, по несъмнен начин вече бяха установени контактите между Шаумян и британските дипломати на територията, контролирана от Закавказкия сейм. Дошлият впоследствие на помощ на Шаумян отряд на Бичерахов, също е издържан дълго време в Персия с английски средства и това е публично известно. Англичаните изобщо не възпрепятстват Бичерахов в неговия поход до каспийското пристанище Ензели в Иран, откъдето той ще се прехвърли в Баку.

От друга страна, както ще видим малко по-долу, Бакинският съвет, който по това време е под контрола на Шаумян, поддържа изключително враждебна риторика спрямо Централните сили, в частност срещу Германия и Отоманската империя.

От тази гледна точка, не можем да не признаем, че действията на Бакинския Съвет и лично на Шаумян са водели към неприкрита конфронтация на Съветска Русия с Централните сили в Закавказието, по-точно - конфронтация с Отоманската империя.

Хроника на началото на края на болшевишката власт в Баку

Но да се върнем към останалата част от телеграмата от 27 май 1918 г.

От нея се разбира, че опитът на Бакинския съвет да установи пряка връзка с болшевиките в Северен Кавказ. Бакинският отряд от 2000 души не е стигнал до станицата Червленная, до където са си били пробили път болшевишките сили от Северен Кавказ. Те са стигнали до Гудермес, където вероятно са се сблъскали с враждебното отношение на местното чеченско население. Самият Шаумян обяснява провалът на похода с "трудността на задачата" (която наистина никак не е била лесна) и с "молбата на делегацията на Терския народен Съвет да се върнат обратно, с оглед на очакващото се разрешаване на въпроса за отварянето на пътя". [2, док. 13] Може да се предполага, че молбата на Терския народен съвет не е била от най-учтивите и бакинската военна сила е трябвало да спре настъплението си.

Тук Шаумян стига до съвсем оправданата оценка, че болшевиките в Баку повече не очакват помощ от Северен Кавказ. Той настоява да му се изпрати помощ през Астрахан. Странното е, че едновременно с на пръв поглед напълно основателните призиви за помощ, бакинските болшевики продължават по същото време с огромна последователност да се готвят за военно настъпление срещу Елисаветпол, иначе казано - за война с Азербайджанската демократична република. За тази офанзива те чакат с нетърпение и пристигането на отряда на Бичерахов от Персия, което няма да стане в рамките на очакваните десет дни, но все пак ще се състои.

На 30 май 1918 г., Ленин получава телеграма от Баку, която вероятно е предизвикала у него силно безпокойство. Открито водещият своя политика в Закавказието Степан Шаумян, съобщава на Владимир Илич, за открито отправените от Бакинския Съвет закани и предизвикателства, както срещу трите нови закавказки републики, така и срещу Германия и Отоманската империя. Ето какво научават в "Центъра" от Баку:

"Резолюция на обединеното тържествено заседание на Бакинския съвет на работническите, войнишките и матроските депутати и на заседаващия в Баку конгрес, приета на 29 май. "Съединеното тържествено заседание на Бакинския Съвет на работническите, войнишките и матроските депутати и конгресът на мюсюлманските селски депутати от Бакински уезд, след като изслуша доклада за политическото положение в Закавказието, изразява своето негодувание срещу заседаващата в Тифлиския сейм презряна групичка (в буквален превод - купчинка, бел. прев.) бекове и ханове и техните лакеи - меншевиките, арменските националисти, дашнаците, които дръзнаха да обявят независимостта на Закавказието и понастоящем чрез свои представители водят в Батум преговори за изпращане на германо-турски войски срещу бакинската Съветска власт. ... ".[2, док. 14]

Отправените обиди към членовете на вече саморазпусналия се Закавказки Сейм не са някаква изненада. Интересно е обаче открито изказаното твърдение, че "презряната групичка" от Тифлис водят преговори за изпращане на германо-турски войски срещу бакинската Съветска власт. Вече беше коментирано, че към този момент, главните действуващи лица в инициирането на независимостта на Закавказието - грузинските социалдемократи от различни разцветки (най-вече меншевиките, предвождания от същия Ной Жордания, към блок с когото Ленин безуспешно се опитва да тласне Шаумян), изобщо и не мислят, какво става в Баку. Те са притеснени до крайност от териториалните амбиции на Отоманската империя и търсят закрилата на Германия срещу Турция. Настъпление срещу Баку е последната грижа на Закавказкия Сейм, особено на грузинците.

Още по-интересно е, че в състава на "презряната групичка" предатели са изброени освен обичайно проклетисваните "бекове и ханове", но и "меншевиките, арменските националисти, дашнаците, които дръзнаха да обявят независимостта на Закавказието". [2, док. 14]

Към момента на излизането на тази резолюция, дашнаците са най-близките съюзници на болшевиките в Баку, десните есери ги подкрепят реално в боевете по време на мартенския погром през 1918 г., а според Шаумян меншевиките са поискали оръжие от Бакинския Съвет, за да застанат на негова страна. Резолюцията от Баку е приета само с трима въздържали се. Това предполага, че бакинските дашнаци или са влезли в открита конфронтация със съидейниците си от Тифлис или просто не са участвували в гласуването.

Последното е много сериозна тема за бъдещи научни изследвания. Към днешна дата, може само да се каже, че с резолюцията от 29 май 1918 г., оповестена с телеграмата от 30 май същата година, Бакинският Съвет (идейно дирижиран от Шаумян) отваря фронт едновременно на представителите на Централните сили в Закавказието, без Москва да им е давала какъвто и да е мандат за това и на собствениците си съюзници, най-вече на "Дашнакцутюн". От този подход не лъха особена мъдрост, но със сигурност се вижда "подгряването" на публиката в навечерието на подготвяната офанзива срещу Елисаветпол.

Получава се напълно по болшевишки - работниците в Баку гладуват; едновременно с това трудовите им норми растат неудържимо; подготвя се война със заобикалящите ги от всякъде азербайджанци; отправят се идеологически заклинания и проклятия срещу две държави, с които има сключен мирен договор; хвърля се сянка върху отношенията със съюзниците от мартенското клане над азербайджанците и "Мусават".

Личи и някакво самозаблуждаване, за да не кажем "самохипноза". В резолюцията постоянно се говори за участвувалия в приемането й "конгрес на мюсюлманските селски депутати от Бакински уезд". [2, док. 14] Създаването на всякакви имитационни, казионни и кухи структури за оправдаване на една или друга цел е практика, която не заобикаля и зрелите демокрации. В случая обаче е наистина смешно да се говори за подкрепа на болшевишката власт от страна на селяните-мюсюлмани, един път след "мартенските събития" в Баку и втори път след бурната деятелност на болшевиките по прибирането на реколтата в цялата губерния и особено при реквизирането на памука в Ленкорански уезд. Болшевишката власт започва сякаш да вярва на собствената си пропаганда или пък се опитва да "замаже очите" на критиците си в "Центъра", които препоръчват по-меко отношение към "мюсюлманската беднота".

Но това са второстепенни въпроси. Главното е да се произнесе основното проклятие, "анатемата". То звучи ужасно солидно и безапелационно:

"Ние, представителите на бакинския пролетариат и мюсюлманите-селяни от Бакински уезд, обявяваме за врагове всички, които са гласували в Сейма за отделянето на Закавказието; пред лицето на цялата руска демокрация, на целия свят заявяваме: 1) както бакинската демокрация, така и работниците и селяните от цялото Закавказие в никакъв случай няма да се примирим с отделянето на Закавказието от революционна Русия и ще се борим с оръжие в ръка срещу турско-германските банди и срещу техните съюзници - предателите Чхенкели - Зиатханов - Хойский и компания; 2) никакъв мир, сключен от тази групичка узурпатори, не може да бъде признат от нас". [2, док. 14]

Веднага възниква въпросът, защо в резолюцията с такова настървение се нападат страните от Централните сили? В резолюцията се борави с епитети, като "турско-германски банди". Обяснението, че това е за успокоение на широко представените в Бакинския съвет арменци, които присъствуват и много сериозно във въоръжените сили на бакинската съветска власт, може да съдържа само част от истината, при това - по-малката.

Загрижеността да не се настройват срещу Бакинския Съвет арменците е разбираема, но тогава най-вероятно не е било необходимо да се обявява "Дашнакцутюн" за враг. И второ, цялата риторика на резолюцията цели открита конфронтация с Германия и Турция. Човек би помислил, че Брест-Литовският договор никога не е бил сключван, поне според Шаумян и съмишлениците му. Последното изскача по неочакван начин и от цитираната по-горе точка 2) - "никакъв мир, сключен от тази групичка узурпатори, не може да бъде признат от нас". [2, док. 14]

Ясно е, че "групичката узурпатори" сключва мир от името на Закавказката демократична федеративна република, а не от името на Съветска Русия и Совнаркома в Москва, така че разграничаването на Бакинския Съвет от мирния договор между Закавказката демократична федеративна република и Отоманската империя е безсмислено и просто излишно. Всъщност, някак си между редовете на тази точка 2) в резолюцията се чете нещо такова: Има една държава в Закавказието и тя е съветска република със столица в Баку. Тя има един Бог (Совнаркомът начело с другаря Ленин) и другарят Шаумян е негов пророк.

В очите на бакинската власт, цялото Закавказие е легитимна територия на Съветска Русия, където разни Закавказки Сеймове и Закавказки Комисариати са оставени да си играят на политика, докато съветската власт в Баку събере достатъчна въоръжена сила за да ги сложи в ред. Това е написано и в прав текст в резолюцията:

"Представлявайки неотделима част от великата Руска Федеративна Република, ние, тясно свързани от съдбата си с революционна Русия, можем да признаем само мир, сключен от Централното руско съветско работническо - селско правителство. Бакинският пролетариат, така както и селячеството на Бакински уезд и на цялата губерния, както това се вижда от решенията на редица уездни конгреси на мюсюлманските, арменските и руските селяни, ще отстояват Съветската власт и ще оказват най-решителна съпротива на настъпващите сеймовски и турски банди". [2, док. 14]

Трябва да признаем, че тук авторите на резолюцията са проявили известна скромност. Те са се позовали на волята бакинския пролетариат и на селячеството от Бакински уезд, дори не от Бакинска губерния. Това е било коректно спрямо действителното положение, защото по това време, властта на Бакинския Съвет се простира горе-долу точно в тези граници. Но вместо да спазват указанията на Ленин, да печелят време и да изнасят петрол за Русия през Астрахан, бакинските болшевики се зъбят на "настъпващите сеймовски и турски банди" (всъщност по това време към Баку никой не настъпва) и се готвят за поход към Елисаветпол и дори към Тифлис.

Понеже събитията по това време се развиват с шеметна скорост и обявяването на грузинската независимост става кажи - речи по време на "съединеното тържествено заседание на Бакинския Съвет на работническите, войнишките и матроските депутати и конгресът на мюсюлманските селски депутати от Бакински уезд", налага се в резолюцията да се приемат нови, допълнителни заклинания, този път срещу вируса на национализма, който е заразил грузинските депутати в Тифлис, а от там и целия Закавказки Сейм:

"Допълнения. Като получихме по време на обсъждането на въпроса съобщение от Тифлис за разпадането на така наречената Закавказка република, за разпускането на Сейма, обединеното заседание на Бакинския Съвет и на Селския конгрес констатират катастрофата на престъпния контрареволюционен блок на меншевиките, мусаватистите и дашнакцаканите и го обявява за националистическа авантюра и за каиновско предателство както по отношение на грузинското селячество, така и още повече по отношение на арменското и мюсюлманското селячество и към целия пролетариат на Закавказието". [2, док. 14]

След като Закавказкият Сейм е разпуснат, в Баку решават, че могат пак да започнат да говорят за демокрация на Кавказ. Но това е само мимоходом. Веднага след това, на "откъсналото се Западно Закавказие" се обещава обединение с Бакинския пролетариат по възможно най-зрелищен начин - с пушка в ръка. Авторите на резолюцията зарязват всякаква двусмисленост в текста и карат направо:

"Съединеното заседание на Съвета на работническите, войнишките и матроските депутати и на Селския конгрес пред лицето на новите авантюри, на новите опити да се разбият редовете на кавказката демокрация, заявява своята твърда решимост да продължи борбата срещу контрареволюцията в Закавказието и изразява увереност, че не е далече това време, когато откъснатите от Западното Закавказие бакински пролетариат и селяните от Бакинска губерния ще се обединят в братски съюз с грузинското и арменското селячество и пролетариат и с оръжие в ръка ще установят в Закавказието Съветска власт и ще възстановят единството с велика революционна Русия". [2, док. 14]

Всъщност, тези редове казват най-важното от цялата резолюция. На авантюристите от "откъсналото се Западно Закавказие" е обявена формална война. Бакинският Съвет обещава на "грузинското и арменското селячество и пролетариат", че "откъснатите от Западното Закавказие бакински пролетариат и селяните от Бакинска губерния" ще се обедини с тях в "братски съюз". Последното разбира се ще стане със силата на оръжието.

"Съединеното тържествено заседание на Бакинския Съвет на работническите, войнишките и матроските депутати и конгресът на мюсюлманските селски депутати от Бакински уезд" е свикано с една едничка цел - да санкционира началото на военния поход срещу Елисаветпол. С маниер, който после ще стане стандарт в съветската външна политика, Бакинският Съвет ще нападне съседа си, изтъквайки на ляво и на дясно едва ли не превантивния характер на своите действия. По това време в Елисаветпол (Гянджа) са мислели за всичко, но не е и за война със Съветска Русия, но Шаумян и компания проглушават ушите на света и най-вече на Совнаркома, че ако не днес то утре "сеймовските банди" ще нападнат Баку. Когато Закавказката демократична федеративна република се разпада и Закавказкият Сейм се разпуска, това се приема за обстоятелство повишаващо риска от "татарско", "мусаватистко", че и "турско" нападение, а не за точно обратното.

"Тържественото заседание" охотно ратифицира войнствените намерения на водачите на Бакинския Съвет и им дава мандат да тръгват в техния "звездоносен поход" към Елисаветпол. Както вече беше отбелязано, резолюцията е била приета "с аплодисменти с всичките гласове на Съвета и на Селския конгрес при трима въздържали се". След което Бакинският Съвет изпраща триумфално резолюцията си на Совнаркома и на Ленин лично ... "за сведение и за открита разгласа". Така да се каже, Шаумян и компания разглеждат от висотата на положението си московското началство, като нещо подобно на пресцентър на Бакинския съвет.

Разбира се, такива волности са били възможни в началото на Гражданската война. По-късно, на никого няма даже да му мине през ума, че "Центърът" ще му оправя връзките с обществеността. На "Центъра" само ще се рапортува, а при лоши новини с обратната поща може да дойде и "нова назначение" на някой от островите на "Архипелага ГУЛАГ".

И пак Бичерахов, както и един загадъчен английски генерал ...

На 07 юни 2018 г., Шаумян изпраща писмо до Съвета на народните комисари, с което информира подробно за национализацията на нефтената индустрия и на Каспийския търговски флот. За перипетиите на тези национализации и противоречията с "Центъра" вече беше написано в предишната част. Тук само ще отбележим, че моментът за национализациите е избран много подходящо. В Баку има така да се каже "военно положение". Армията на Бакинския Съвет открито се стяга за поход към Елисаветпол и на никой от "ощастливените" от национализациите собственици не би му "стискало" дори и да гъкне. Не случайно Шаумян пише:

"Вътрешното ни положение е такова, че всички тези мероприятия ние бихме могли да прокараме в живота безболезнено и даже блестящо". [2, док. 15] Става дума за подготвяните "декрети за национализация на банките и на домовете", но същото се отнася и за вече обявената национализация на нефтената индустрия и флота. На гладуващите се представя "чудесната новина", че те вече са едва ли не собственици на въпросните отрасли от бакинската икономика и това поражда известен ентусиазъм. А ентусиазъм е необходим, особено в навечерието на война. Всичко е навързано чудесно и далновидно...

В същото писмо, вождът на бакинския пролетариат продължава да увещава Совнаркома за необходимостта от сътрудничество с Бичерахов и дава следната информация:

"Ще засегна само болния въпрос за Бичерахов. Този въпрос в някаква степен ме озадачава. Вие знаете за нашите преговори с него. В последното си писмо той ни постави условие за допускане на английска мисия в Баку. След това, след като получих Вашето решение, незабавно му съобщих нашите условия. Сред тях - условието, неговият отряд да се състои изключително от граждани на Руската република. Най-главното, собствено не е това дали с него ще има някакви англичани, а това, какво ще представлява той сам със своя отряд.

Всички, които съм упълномощавал да водят с него преговори, и хора, които го познават от много години и запознати с неговия отряд - всички ме уверяваха в неговата порядъчност това, че трябва без всякакви колебания да приемем неговите услуги. Но тези дни ми предадоха разшифрована радиограма на английски генерал в Персия, където той [английският генерал] между другото пише:

"Моята цел е да спася Кавказ от турците и германците и мисля, че всички партии ще ми помогнат. Нямам нищо против Съветската власт. Бичерахов в политическо отношение се намира на мое разпореждане и той няма да има нищо против бакинската власт". (Това е приблизителният текст, подчертаните думи превеждам точно)". [2, док. 15]

Цитираната част от писмото е с изкусно заложено двойно дъно. Шаумян пише за своите (уж) колебания по отношение на Бичерахов, а едновременно с това цитира "разшифрована радиограма" на английски генерал, в която се обяснява, че нито английското командване, нито Бичерахов, който се намира на разпореждане на англичаните "в политическо отношение" имат каквото и да е против съветската власт в Баку.

Колебанията на Шаумян по отношение на необходимостта от съюза с Бичерахов е чисто лицемерие за пред "Центъра", където са твърде стриктни по отношение на взаимоотношенията с централните сили и особено с германците. Няма от къде да знаем дали Шаумян се е досещал, че германският генерален щаб е и генерален спонсор на някои от водещите фигури в Совнаркома (най-вече на самия Владимир Илич), но на него му е било пределно ясно, че в Москва са много чувствителни на тема общи действия със страните от Антантата.

Шаумян смята своята си кожа за по-близка от глобалната стратегия на болшевиките в Москва и флиртува съвсем сериозно с англичаните. За контактите му с английската дипломация вече стана дума в предишната част. Дали защото е повярвал на собствената си пропаганда, дали поради някаква лична мнителност и враждебност не само към Отоманската империя (нещо напълно разбираемо за арменец, пък бил той и болшевик - интернационалист), но и към Германия, но Шаумян е сякаш в обсесивно състояние по отношение на Централните сили.

Споменатият английски генерал от Персия е най-вероятно генерал Лионел Дънстервил, чийто отряд извършва огромен преход през териториите в Средния Изток, за да стигне в крайна сметка и до Баку през есента на 1918 година. Специалната войскова единица на генерал Лионел Чарлз Дънстервил, наречена "Дънстерфорс" е създадена от съюзниците от Антантата през декември 1917 година. Първоначално в нея са включени около 350 австралийски, новозеландски, британски и канадски войници и офицери, които са изтеглени от Западния и от Месопотамския фронт. Задачата на "Дънстерфорс" е да създаде военни сили, които да заместят частите на руската царска армия в северна Персия и в Закавказието. Британското командване и руското царско командване са разглеждали като напълно възможен сценарий проникването на агенти на Германия и на Отоманската империя в Централна Азия, Афганистан и Индия. Затова войските на Великобритания и Царска Русия съвместно окупират Персия (руснаците на север, а британците на юг).

През месец юли 1918 година, "Дънстерфорс" участва в операцията по извеждането на 80000 души от асирийското християнско население на град Урмия, което е преследвано едновременно от отоманските войски и от местните кюрди, които искат да си отмъстят заради по-стари враждебни действия (най-вече грабежи) от страна на асирийците. От оцелелите след изтеглянето от Урмия мъже е сформирана смесена кавалерийско - пехотна бригада, а останалата част от мирното население е изпратена в бежански лагери в Бакубах, близо до Багдат.

Генерал Дънстервил получава подкрепления от 39-та пехотна бригада и продължава на север, като се придвижва на повече от 350 километра от Хамадан, през Каджар, за да стигне на края и до Баку. Епичният преход на "Дънстерфорс" през Персия е извършен в сътрудничество точно с Бичерахов. Двамата напредват, като Дънстервил е натоварил армията си на 500 вана "Форд", тогавашен модел и има и известен брой бронирани автомобили. Отделно, Дънстервил изобщо никога не е крил, че е разполагал с огромни финансови ресурси и често се придвижва напред не с бой, а чрез разплащане със съответните "местни фактори". [8], [9]

Имаме всички основания да смятаме, че генерал майор Лионел Чарлз Дънстервил, командуващият "Дънстерфорс" е визираният в съобщението на Шаумян британски генерал. Разбира се, остава напълно неясно как Шаумян се е сдобил с радиограмата на Дънстервил, при това в разшифрован вид. Най-вероятно тя му е била предоставена или от самия Бичерахов или от някой "добронамерен" британски дипломат, пребиваващ в "откъснатото от бакинския пролетариат Западно Закавказие".

По метода на свършения факт

В крайна сметка, "превантивните действия" на Шаумян ще "вкарат вълка в кошарата" и ще доведат така наречената "Кавказка ислямска армия" в Баку, но до тогава има още време. Към разглеждания момент, лидерът на бакинските болшевики си провежда собствена международна политика, като доста старателно се опитва да си осигури все пак одобрението на Москва, изнудвайки я в най-добрите традиции на ориенталските маниери. Това заключение се потвърждава и от следващия абзац в писмото:

"Това обстоятелство, във връзка с цялата обективна обстановка усложнява положението. Аз телеграфирах той (Бичерахов, бел. авт.) да дойде в Баку за преговори, преди отрядът му да пристигне в Ензели, но е съмнително, че той ще го направи. Нито аз, нито Корганов можем да заминем също така, а да се доверявам в това отношение няма на кого. Вчера получих от него радиограма от Казвин, в която се съобщава, че той тръгва. Възможно е след седмица вече да е в Ензели. Как ще постъпим с него, за сега не ми е съвсем ясно. В посока на Елисаветпол ние вече тръгваме днес. Там ще се насочат големи сили и от това отрядът на Бичерахов придобива още по-голямо значение". [2, док. 15]

С други думи, Бичерахов идва, няма как да преговаряме допълнително, а отрядът му ни трябва ужасно много... на това му се вика "изправяне пред свършен факт" и лидерът на бакинския пролетариат изобщо не се посвенява да постави в такова положение Москва и Совнаркома. Пък те да се разправят с германците и турците, все ще измислят нещо ...

И точно в този абзац, съвсем между другото, като кулминация на "свършения факт" се промъква съобщението: "В посока на Елисаветпол ние тръгваме днес". [2, док. 15]

Всякакви Ленинови хитроумни тактики за печелене на време, за създаване на "блок с Жордания" и прочее, просто "изтичат в канализацията". Началото на "звездоносния поход" е сложено. Дългата подготовка на това, което в днешно време Владимир Волфович Жириновский вероятно би нарекъл "Последный бросок на Запад" е приключила. (Жириновски е автор на скандалната книга "Последний бросок на Юг" ("Последният скок на Юг"), в която разказва мечтата си да види как руските войници мият краката си в Индийския океан. Книгата е написана след изтеглянето на Съветската армия от Афганистан).

На 10 юни 1918 година, напълно в неговия стил, Шаумян изпраща на Ленин обстоятелствена телеграма, в която дава много изчерпателна информация за ситуацията в Закавказието след сключването на мира между Закавказкия Сейм и Отоманската империя от една страна и след обявяването на независимостите на Грузия, Азербайджан и Армения. На края, в последното изречение на подробната и информативна телеграма, отново някак си "между другото" той пише:

"Съобщавам, че започнахме настъплението". [2, док. 16] Най-общо казано, станала е някаква дреболия ... И потичат сводките от фронта.

Настъплението към Елисаветпол или "звездоносният поход"

Първата сводка от театъра на военните действия е от 11 юни 1918 г.:

"Предавам първото донесение на командуващия бакинските съветски войски, започнали военни операции в направление на Елисаветпол. Донесението е получено днес, единадесети юни в 9 часа вечерта: "Авангардът на нашите войски завзе станция Сагирли; нашият разузнавателен локомотив беше обстрелян от артилерията на противника от страна на станция Керар. Нашите войски се придвижват напред". [2, док. 17]

На 14 юни 1918 г. към Ленин лети нова телеграма:

"На 10 юни, нашите войски на брой 10 хиляди души тръгнаха от Аджикабул. На 11-ти заеха станция Сагирли, втората станция завзета с бой и село Кюрдамир и напредват по-нататък. При Евлах ги очакват значителни сили на противника. По сведения от Тифлис, турците са прехвърлили в посока на Елисаветпол 15 хилядна войска. Съобщават, че в Тифлис на 11-ти вечерта е пристигнал трети ешелон с германски войски. На 8 юли в Поти са дебаркирали три транспорта германски войски с артилерия. Несъмнено, срещу Баку ще бъдат придвижени и германски войски. Настроението в нашите войски е бодро, редът е образцов, флотът героично ще отстоява Съветската власт. Настроението на работниците, независимо от почти тримесечния глад, е много повишено, ще се сражават до последна възможност. "живи няма да се предадем и на немските хищници никакъв нефт няма да оставим" - казват работниците. ..." [2, док. 18]

Доказан факт е, че Ленин е имал изключителна слабост към Шаумян и го е толерирал всячески. В противен случай, той вероятно в присъщия си елегантен стил щеше да нареди да го обесят на "вонящо въже", както беше препоръчал за други граждани. Посланието на Шаумян е пълно до горе с дезинформация и подвеждащи внушения, някои от които са толкова прозрачни, че Ленин и другарите му не може да не са усещали, че ги манипулират най-безскрупулно.

Размерът на отоманските войски в района на Елисаветпол е драматично надценен. Всъщност, на края ще се окаже, че турците са изпратили там най-вече команден състав, артилеристи и картечари, но на вождът на бакинския пролетариат му се придвижва направо 15 хиляден аскер, ни повече ни по-малко.

Информацията, за дебаркиралите в Поти и придвижващи се към Тифлис немски войски по принцип е достоверна, но те са стоварени там като упражняване на германския протекторат над Грузия и са ни повече ни по-малко гаранция срещу евентуални "волности" на отоманската армия. Германците нито имат желание да нападат Баку, нито се помръдват, когато там впоследствие ще се стоварят техните врагове англичаните. Както ще се види по-нататък, когато споменатият "Дънстерфорс" дебаркира в Баку, германците се задоволяват с устно обещание от болшевишкото правителство да изгони някак си англичаните от каспийските нефтени полета.

Шаумян неуморно плаши Москва с немско настъпление, като гарнира дезинформацията си с рапорти за героични настроения и нагласи. Настроението във войската е бодро - там изглежда хич не се плашат от германците, дебаркирали в Поти и в Батум. Флотът е готов да брани Съветската власт, при това героично, съвсем както по време на "Мартенските събития", когато с артилерията си обстрелва немилостиво азербайджанските квартали на Баку. Друг е въпросът, че скоро точно флотът ще се обърне срещу Шаумян и болшевиките но това е епизод, който предстои.

Работниците пък се заканват, че няма да се дадат живи и че няма да дадат и капка нефт на "немските хищници" [2, док. 18], без да си дават сметка, че прилична част от добивания и експедиран през Астрахан нефт се доставя от болшевиките ... точно на Германия. Иначе, работниците понасят вече тримесечен глад, но това видимо не притеснява Шаумян. Както ще видим, централната болшевишка власт в един момент ще се окаже по-притеснена от "бакинските комисари" за глада в нефтената столица.

Шаумян обаче е зает с други проблеми. Освен, че с другарите си е оставил бакинската "класа хегемон" на ръба на гладната смърт, те са подготвили похода към Елисаветпол по такъв начин, че и най-неграмотният тиловак би се възмутил. Шаумян се сеща, че военната помощ от Русия я няма едва след като войската му се е хванала гуша за гуша с азербайджанците около Кюрдамир. Изведнъж се оказва, че " ... До сега нямаме никаква военна помощ от Русия. Няма бронирани автомобили, самолети, артилерия, даже патроните и винтовките, изпратени с Колтински и Тер-Петросян ги няма до сега. Не са получени също и оръдията за корабите. Няма го Габриелян. Няма ги 100те милиона". [2, док. 18]

Какво се оказва. "Звездоносния поход" на Запад е подготвен меко казано недостатъчно. Войската уж е много стегната и с висок дух, но няма дори пушки и патрони, да не говорим за бронирани автомобили, артилерия и самолети. Пари също няма. Изглежда, единствената придобивка на войската на Бакинския Съвет ще бъде отрядът на Бичерахов, който си пробива път с бой към иранското пристанище Ензели на брега на Каспийско море, въпреки съпротивата на персийския местен фактор Кучук-хан. Според данните на Шаумян, " ... отрядът на Бичерахов от Персия, който влезе в състава на Бакинската съветска армия, бърза на помощ на бакинци. Кучук-хан започна бойни действия срещу Бичерахов по пътя от Казвин за Ензели. Отрядът, сражавайки се успешно, си пробива път напред. След седмица ще бъде в Баку". [2, док. 18]

Е, няма да е точно след седмица, но все пак ще пристигне отрядът на Бичерахов. Човек се пита, каква е била дипломатическата и военно техническата подготовка на похода към Елисаветпол (спомняме си, че сума време Шаумян бомбардира Москва с доклади за протичащата подготовка), че нещата са докарани до това крайно неблагоприятно състояние. Със сигурност, болшевиките в Баку са имали огромни проблеми по всички азимути, но при това положение във въздуха увисва въпросът, защо започват въоръжена агресия срещу обявилия независимост Азербайджан? За сега, няма разумен отговор на това.

Във въздуха се носи очакване за съюз с англичаните. Зов за единство към "полезните идиоти"

На 16 юни 1918 година към Ленин и към Сталин в Царицин полита нова телеграма, огласяваща резолюцията, приета от Бакинския Съвет на предишния ден. В много отношения, текстът й говори сам за себе си. В първата част се отправят станалите вече ритуални за Бакинския съвет закани срещу Германия и Отоманската империя:

"Като изслуша доклада на другаря Шаумян за положението в Закавказието, за появилите си в Тифлис германски войски и за стремежа на германските хищници да завземат Баку с цел, в частност, износа на нефт, Съветът на работническите, червеноармейските, матроските и селските депутати одобрява изцяло революционната програма на Бакинския Съвет на Народните Комисари, заявява още един път за готовността на бакинския пролетариат и Съветската Червена Армия да се борят с настъпващите германо-турски бандити, да отстоява своята свобода и независимост и своята неразривна връзка с великоруската Съветска република. Ние заявяваме, че както в случай на победа, така и в случай на поражение, ние няма да дадем на германските хищници нито една капка нефт, добита с народен труд". [2, док. 19]

Както вече стана ясно и както ще бъде потвърдено от целия ход на събитията, Германия по това време няма никакви намерения да превзема Баку, нито само, нито в съдружие с Отоманската империя. Клетвите срещу "стремежа на германските хищници да завземат Баку с цел, в частност, износа на нефт" е просто опашата лъжа.

Не по-малко опашата лъжа е тезата за настъпващите "германо-турски бандити". Към деня на приемането на въпросната резолюция, единствената въоръжена сили в региона, започнала настъпление е армията на Бакинския Съвет, която е тръгнала към Елисаветпол, където се намира правителството на Азербайджанската демократична република. Що се отнася до клетвите, от типа "няма да дадем на германските хищници нито една капка нефт", Степан Шаумян не може да не е бил наясно, че Совнаркомът снабдява Германия с нефт и нефтопродукти. Впрочем, както вече стана дума, на 08 юли 1918 година, Йосиф Висарионович Сталин ще обясни последното на Шаумян официално и в писмена форма.

Втората част на резолюцията е интересна от друга гледна точка. От текста й могат да се извлекат поне две сериозни следи. Едната е индиректното признание за контактите на лидерите на Бакинския Съвет, в частност на Шаумян с англичаните. Тя разбира се е замаскирана зад разни гръмкоречия, но съдържанието е показателно:

" ... Също така, Съветът одобрява предпазливата последователна политика на Бакинския Съвет на Народните Комисари по отношение на англичаните и заявява, че империалистическите посегателства ще срещнат решителен отпор от страна на бакинските депутати, от която и страна те да идват;". [2, док. 19]

Вижда се, че става дума за "предпазливата последователна политика на Бакинския Съвет на Народните Комисари по отношение на англичаните", а не за някаква кървава конфронтация. Пък и за каква конфронтация може да става дума, след като в Баку очакват като месия Бичерахов с неговия отряд от Персия. Освен това, ясно е, че по това време, къде покрай изтеклата информация за контактите с Бичерахов и неговите английски "куратори" в Персия, къде покрай нарастващото безпокойство от разпространяваните от самия Бакински Съвет слухове за настъпващите "германо-турски бандити", в Баку започват да се надигат гласове за по-тясно сътрудничество със страните от Антантата, в частност с англичаните. За да се тушират тези настроения е гласуван заканителният текст, че "империалистическите посегателства ще срещнат решителен отпор от страна на бакинските депутати, от която и страна те да идват".

Като се прескочи публицистично - художествената част в резолюцията, където се апелира към германския народ да противодействува срещу "проникването на германските хищници в далечна Азия за унищожаване на властта на бакинския пролетариат", се стига до много важния финален призив:

"От друга страна, Бакинският Съвет на работническите, червеноармейските, матроските и селските депутати се обръща още един път към революционните демократи на цялото Закавказие с призив да застанат под знамето на Съветската Червена Армия и да поддържат бакинския пролетариат в неговата борба срещу германо-турските и меншевишките банди, поробващи цялото Закавказие". [2, док. 19]

Този абзац е изключително показателен за това, че Бакинският Съвет отново отправя призив за консолидация към потенциалните тактически съюзници, извън редовете на болшевишката партия. Апелът е на първо място към съучастниците в мартенското клане в Баку от 1918 година - дашнаците и бакинските есери. Не случайно тук се говори за "революционни демократи". Меншевиките са окончателно отписани от списъка на потенциалните "полезни идиоти" (според терминологията на Ленин) - те вече са " ... банди, поробващи цялото Закавказие". Но съучастниците от март 1918 година са повече от добре дошли, още повече, че войските изпратени към Елисаветпол са пълни с арменци.

Боевете ескалират. Болшевишкият скок в Кюрдамирското блато. Нищо общо с англичаните

Междувременно военните действия текат с нарастваща интензивност. На 20 юни 1918 година, Шаумян телеграфира на Ленин в Москва и на Сталин в Царицин:

"От Елисаветполския фронт, донесение № 3 в Баку от Кюрдамир. До Совнарком: съгласно донесението на командира на бригадата Амазасп, на 16 юни авангардният батальон на бригадата при командира, влязъл в бой с противника при село Карамарьям в 9 часа сутринта. Войските на противника се състоят от нередовни войски от грузинци и мусаватистки татари и банди дагестанци в униформата на нашата пехота с обща численост от 2 хил[яди] души. След седемчасово упорито сражение, противникът се обърнал в бягство, понасяйки загуби в размер на десетки убити, много ранени и изоставяйки оръжието си. Загубите на батальона - четирима ранени. Село Карамарьям е завзето от нашите войски; противникът отстъпва към Геокчай. На 17 юни, нашите войски провели разузнаване с бой, по посока на станция Мюсюсли, като провели демонстративна атака, понасяйки загуби с убити и ранени". [2, док. 21]

Това комюнике от фронта е забележително с това, че то прави пълно опровержение на фанфарните резолюции на Бакинския съвет, където се призовава за борба с настъпващите "германско-турски банди". Вместо германци и турци, авангардът на Амазасп се сражава с "нередовни войски от грузинци и мусаватистки татари и банди дагестанци в униформата на нашата пехота с обща численост от 2 хил[яди] души". "Мусаватистките татари" са азербайджанците, на чиято територия се водят боевете. И болшевиките и закавказките формирования са облечени все в шинелите на императорската руска армия, пък и от къде да вземат друго обмундироване?

На същия ден, 20 юни 1918 година, към Ленин и към Царицин е изпратена още една телеграма с ново комюнике от фронта:

"Елисаветполски фронт, донесение № 4 от Кюрдамир. Баку, до Совнаркома. Съгласно донесението на командира на бригадата Амазасп, около 12 часа на 18 юни, противникът е преминал в настъпление срещу населеното място Карамарьям и както и в предишния бой се е отличил шестнадесети батальон. Противникът е бил отблъснат и се е обърнал в паническо бягство и е отстъпил, преследван от конницата. На бойното поле [противникът е оставил] две 75 милиметрови оръдия, една картечница и много екипировка. Около 18 часа е било открито ново обходно движение, започнал е бой по цялата линия на фронта. По протежение на 20 версти противникът първоначално притиснал левия [ни] фланг, след това бил отблъснат и се обърнал в безредно бягство; настъпилото смрачаване и мъглата са попречили на преследването. При Карамарьям е пленена една картечница и много други трофеи; нашите загуби - 5 убити, 49 ранени. Противникът е загубил до 500 души. Независимо от лишенията, червеноармейците са стояли на позициите си мъжествено. Милосърдната сестра Железнова, ранена на предната позиция е продължила да превързва ранените под убийствения огън". [2, док. 22]

Оптимистичните сводки от фронта текат, но междувременно продължава да се носи във въздуха очакването за общ фронт на Бакинския Съвет и на англичаните срещу германците и турците. На 21 юни 1918 година на Степан Шаумян и на Прокопий Джапаридзе им се налага да се оправдават, пред "цялата прогресивна общественост". В радиограма до съветите в Петровск, Екатеринодар, Астрахан, Царицин, Саратов, както и до Ленин се заявява:

"По Северен Кавказ и по Волга се разпространяват слухове, че Бакинската Съветска власт е влязла в съглашение с англичаните за съвместна борба против германо-турските банди, че едва ли не английските войски вече са дебаркирали в Баку. В опровержение на тези провокационни слухове заявявам, че в Баку няма никакви английски части. Никакво съглашение между Бакинската Съветска власт и англичаните за съвместна отбрана на Баку и прочее няма и не може да има. Империалистическите стремежи, откъдето и да идват, ще срещнат винаги най-решителен отпор от страна на бакинския пролетариат и Кавказката Съветска Червена Армия". [2, док. 23]

Съдържанието на радиограмата е симптоматично. Разпространението на подобни слухове не е случайно. То е резултат на "обществените очаквания". След като публиката е ежедневно облъчвана, че към Баку се движат "германско-турски банди", естествено е широката публика да очаква някаква форма на положително взаимодействие между Съветската власт в Баку и англичаните. В някакъв момент хората започват да взимат желаното за действително и тръгват епидемични слухове за английски десант в Баку. След време и това ще стане, но в момента на Шаумян и на Джапаридзе им се налага да разочароват натоварените със зле прикрито очакване и надежда слухове.

На 23 юни 1918 година, болшевиките в Баку имат основание да празнуват. В града пристига Тер-Габриелян, който докарва "4 бронирани автомобила, 13 самолета и много друго [военно] имущество". [2, док. 24] Шаумян е в еуфория и пише благодарствено писмо до Ленин, от което стават ясни и много други важни неща. Оказва се, че дори в придружителното писмо по Тер-Габриелян, което Ленин изпраща на войнствените си съидейници в Баку, той още един път ги съветва и настоява да не правят излишни движения. Или както пише Шаумян:

"Вие пишете в малкото писмо, което ми донесе Тер-Габриелян, че с оглед на трудността на нашето положение в международно отношение е по-добре да изчакаме, докато не укрепнем". [2, док. 24]

Бакинските болшевики обаче не се вслушват в тези наставления и добри пожелания. Там правят собствена "голяма политика". Коментирайки увещанията на Ленин да стоят мирни, Шаумян му отговаря:

"Ние очаквахме това, разбира се и укрепвахме, но мисля, че щеше да е по-добре, ако бяхме тръгнали натам и с по-малки сили, непосредствено след гражданската война в Баку. (Под "гражданска война в Баку" трябва да се разбират "мартенските събития" от 1918 година - клането над азербайджанците и разгрома на "Мусават" в Баку). Тогава положението беше значително по-просто и ние щяхме да предотвратим всичко станало в Батум и след Батумските преговори. Сега, във всеки случай не трябваше повече да се бавим. Нашето положение в международен план наистина е дяволско - независима Грузия, независим Азербайджан, комай и независима Армения, германски протекторат, стремеж на Турция да завземе Закавказието без азербайджанска независимост и пр. и пр.; от другата страна англичаните - всичко това създава много сложна комбинация от ту изгодни, ту опасни за нас моменти. За нас е ясно едно: трябва да се върви напред! Ние мислехме да стигнем до Евлах и като помислихме малко, да вървим нататък към Елисаветпол. Право към Тифлис не се решавахме да тръгнем (в нашите планини). Но в последно време вече си говорим и за това". [2, док. 24]

В тези редове се слага "точката над и-то" с поставянето на Совнаркома пред свършен факт. Шаумян благодари за бронираните автомобили, самолетите и екипировката, казва "сполай Ви" и за добрите съвети и ... съобщава, какво са си решили в Баку. Самият той може би се е чувствувал като Александър Македонски пред Гордиевия възел - обстановката е сложна, намножили са се много независими държави в Закавказието, чак не може да им запомни имената и затова възелът трябва да се разсече - "да се върви напред". Както ще видим от същото писмо, до този момент, войските на Бакинския Съвет вече са успели да затънат в блатата около Кюрдамир, но бакинските болшевики са започнали дори отново да си мечтаят да влязат в Тифлис.

Последното е твърде странно, защото от една страна в писмото си до Ленин Шаумян заявява неприкрит страх от немците, а от друга страна нещо постоянно го влече към Тифлис, където отдавна са разквартирувани германските войски. Няколко реда по-горе в писмото, Шаумян е написал със собствената си ръка:

"Ако имахме пред себе си само елисаветполските банди, колкото и многочислени да са те, ако дори към тях се присъединят всички меншевишки и грузински сили - те пак не биха били страшни за нас. Бихме могли да се стравим с тях, дори ако към тях се присъединят и турски сили. Но нас ни плашат немците". [2, док. 24]

Основателен страх, но защо тогава се веят знамена и се обсъжда поход към Тифлис? Вероятно защото ненавистта на Шаумян към немците и разбира се към турците е патологична, а събраната от Бакинския Съвет въоръжена сила не е за пренебрегване:

"От доклада на помощника на Корганов, др. Шеболдаев, който Ви изпращам, Вие ще видите, че ние насочихме в посока на Елисаветпол, армия от 12 -13 хиляди души. Общото впечатление от армията на хора, сведущи във военното дело е, че това не е обичайната "съветска" армия - в най-добрия случай партизански отряди, а истинска редовна армия. Всички другари, пристигащи от Русия, изразяват възторг, когато се запознаят с нея. И за сега, тази армия се държи великолепно". [2, док. 24]

Само че, добрите новини за болшевиките свършват до тук. Армията е многочислена, държи се великолепно, но ... е лошо командувана. Накратко, тя е натикана в Кюрдамирските блата. В писмото си до Ленин, Шаумян пише:

"Трябва да се има пред вид, че условията на войната сега са много тежки. Тази местност Кюрдамир - Уджар - Евлах е ужасно блатиста, маларийна. Жегата е неимоверна, комари, няма питейна вода и на всичкото отгоре, пътят е наводнен от противника, пълно блато. Ако се наложи дълго да стоим на едно място, нашата армия ще загине". [2, док. 24]

Някой от класиците на руската литература беше написал: "силен русский человек, своим задним умом". Макар и арменец, Шаумян потвърждава изцяло тази теория. Неговата преценка за положението на войските на Бакинския съвет при Кюрдамир е абсолютно точна, но за негово и на другарите му съжаление, тя е направена не преди, а след като 12-13 хилядна армия е натикана в това тресавище.

Затъването в Кюрдамирските блата е началото на края на болшевишката власт в Баку. Когато политическият авантюризъм се съчетае и с военен такъв, катастрофата е не просто предначертана, тя вече е проектирана в детайли. От тук нататък има само отстъпление, път назад, който ще прерастне в бягство, разрив със съюзниците от "Дашнакцутюн" и нещо безпрецедентно за болшевики - оставка на Шаумян и на комисарите му пред Бакинския съвет.

Властта на болшевиките в Баку ще бъде заменена от диктатурата на Центрокаспия, която ще бъде пометена от кавказката ислямска армия. Близо е денят, когато Баку ще стане столица на Азербайджанската демократична република. Но за това в следващата част.

(Следва продължение)

Използвана литература:

[1] Авалов Зураб (Князь Зураб Давидович Авалишвили). Независимость Грузии в международной политике 1918-1921 гг. Париж, 1924, с.68. 

[2] Дечев Теодор, Преднамерената жестокост и възторгът от нея - кореспонденцията между В. И. Ленин и Степан Шаумян от Октомврийския преврат до края на "Бакинската комуна" - Част първа. 30 важни документа, пряко свързани с гражданската война в Закавказието, клането в Баку през така наречените "Мартенски събития" от 1918 г. и последвалите събития до 2 юли 1918 г., "Свободен народ онлайн" 

[3] Документы внешней политики СССР, т.1, Москва, 1959, с. 443.

[4] Документы из истории гражданской войны в СССР, т. 1, Москва, 1941, с. 289-290.

[5] Ленин, Владимир Илич, Полное собрание сочинений, Издание пятое, том 37, июль 1918 - март 1919, стр. 6 - 7 

[6] Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской России и Антантой. 1918-1921 гг. 

[7] Российский центр хранения и изучения документов новейшей истории - РЦХИДНИ (Бывший ЦПА при УК КПСС), ф.558, оп.1, д. 2041, л. 1.

[8] The Diaries of General Lionel Dunsterville 1911 - 1922 

[9] Dunsterville, Lionel Charles, The Adventures of Dunsterforce, Published by Edward Arnold, London, 1920

[10] Papers Relating to the Foreign relations of the United States. 1918. Supplement 1. The World War. Volume 1. Washington, 1933, [893] The Acting Secretary of State to the Ambassadir of Great Britain, Washington, July 31, 1918, File No. 763.72/10680