По някаква случайност точно по време на Европейската седмица на донорството, у нас умира 29-годишен мъж, който не дочаква трансплантация на бял дроб. И всички са шокирани. Премиерът, който явно най-сетне е разбрал, че още 15 човека (всъщност 16) чакат да им бъде присаден бял дроб, веднага разпорежда "Ананиев да реши въпроса", да запознае депутатите от управляващата коалиция с проблемите на донорството (другите няма нужда), Дариткова да "отвори дебата за промяна" в Комисията по здравеопазване в парламента, да се стартира кампания за донорството и да се проследи европейската практика. Това е, не изглежда трудно.

Малко по-късно Ананиев и Дариткова са в парламента, прегръщат опечаленото семейство на починалия Адриан Петков, обещават да решат въпроса и обясняват как. Ще бъде назначена специална комисия, която да проучи защо се стигна до леталния изход при този пациент, ще се прави електронен регистър на чакащите за трансплантация, ще започне масово популяризиране на донорството у нас. И, разбира се, ще се подготвят законодателни промени... все още никой няма представа какви.

Защо изведнъж се разбързаха? Всички познаваме Адриан Петков от протестите пред Министерството на здравеопазването заради спрелите трансплантации на бял дроб, на които ходеше с кислородната си бутилка. Всички проследихме и сагата с д-р Марияна Симеонова, бивш директор на Изпълнителната агенция по трансплантации (ИАТ), която два пъти подава оставка и на последната си пресконференция заяви огорчена, че институциите у нас не само не й помагат, но дори й пречат да върши работата си. Всички разбраха и че договорите с Евротрансплант и трансплантационния център във Виена, който оперира българи, се бавят, макар че ИАТ е задвижила подготовката за сключването им. Стана ясно и че не агенцията, а Комисията за лечение в чужбина трябва да търси оферти за пациентите, които се нуждаят от трансплантация. Всъщност и в тази комисия впоследствие се раздвижиха и почти успяха да осигурят трансплантиране на Адриан в Италия, но той не доживя края на преговорите с болницата. Тази развръзка можеше да се предвиди година по-рано, когато екипът на проф. Клепетко във Виена спря да трансплантира българи.

Изведнъж се оказва, че ще се готви регистър на чакащите за трансплантация. Защо е необходимо това? За да демонстрираме активност? Нали за да бъдеш трансплантиран, у нас или в чужбина, задължително трябва да си вписан в листата на чакащите орган към ИАТ. Това не е ли регистър? Още повече, че за да те впишат в него, ти трябва да предоставиш куп документи, сред които епикриза, становище от лечебното заведение, което следи състоянието ти, становища на експерти, на национален консултант по трансплантология и т.н. На практика институциите разполагат с цялата информация за пациента, трябва само да си свършат работата.

Междувременно две български болници - "УМБАЛ "Света Екатерина" и УБ "Лозенец" продължават да работят по "план-проекта за сътрудничество" между тях и трансплантационния център в Есен, Германия, за да се положат основите на този вид операции и у нас. Не е далеч времето, когато българите, нуждаещи се от бял дроб, ще могат да бъдат трансплантирани тук. Това може да е добра новина, но може и да не е. Защото и в момента у нас се правят трансплантации. Но докато успехите на едни болници са безспорни, успеваемостта на други тъне в мистерия.

От години родители на деца, нуждаещи се от чернодробна трансплантация например се опитват да разберат каква е преживяемостта на трансплантираните в УБ "Лозенец". Тази болница е свещена крава и въпреки противоречивите си резултати и скандалите през годините продължава да трансплантира деца. Вероятно защото националният консултант по трансплантации и шефът на центъра, който трябва да даде становище пред Фонда за лечение на деца дали едно дете може да бъде трансплантирано успешно у нас, са едно и също лице. Дори да си затворим очите пред явния конфликт на интереси, остава фактът, че Общественият съвет на ЦФЛД в последните години системно отказва финансиране на този вид операции за деца в чужбина, защото у нас вече има "традиции". Все пак първата чернодробна трансплантация на дете е извършена още през 2004 година. И тогава, както вероятно ще се случи и с белодробните трансплантации, експертната помощ дойде от клиниката в Есен. Едно успешно начало, последвано от години на променлив успех. От началото на тази година в УБ "Лозенец" черен дроб е трансплантиран на 4 деца, едното е починало. За да са категорични резултатите при другите, трябва да се проследи състоянието им на първата и петата година от трансплантацията. Обикновено пациентите са бебета и малки деца с вродени аномалии или генетични увреждания, изключително редки случаи, някои от които са диагностицирани за пръв път в България. Опит с подобен род патологии у нас няма. Има в чужбина, където успеваемостта е над 90 %. Получили отказ от фонда, родителите са принудени да организират дарителски кампании, да търсят сами оферти от чуждестранни клиники и да плащат в пъти повече за трансплантация, която може да бъде платена от НЗОК на преференциални цени с формуляр S 2.

Предвид натрупаното напрежение сред родителите и вече сериозния брой деца с откази за каквото и да било лечение в чужбина, може би е време МЗ да направи публични резултатите на българските трансплантационни центрове, каквато е европейската практика, която обичаме да цитираме.

Да, успехите на едни са безспорни и това е добра новина за иновативната медицина у нас. Но при други са спорни, поне до доказване на противното. И ако един такъв трансплантационен център се е запътил към присаждането на бял дроб у нас не е трудно да прогнозираме отсега какво ще се случи. За да няма изненадани и да не се налагат спешни мерки, както след смъртта на Адриян. Една съвсем предизвестена смърт.