Съединените американски щати са държава със забележителна институционална уредба. Освен забележителна, тя е и уникална. Ето защо за нейното разбиране не е достатъчно единствено познаването и прилагането на европейските стандарти на политическо мислене и категориите, характерни за него. Разбира се, това категорично е важно условие, което трябва да бъде налично при анализирането на политическата система в САЩ, но само то няма как да ни осигури цялостната картина, необходима за обяснението на това, което се случи по време на целия мандат на Доналд Тръмп, включително и събитията в неговия край.

След Декларацията за независимост, от 1776 г. до 1787 г. САЩ съществуват като конфедерация. Страната на практика няма централна власт, съществува т.нар. Договор за конфедерацията. Той оставя цялата власт в самите щати, 13 на брой, които участват в нея.

Издръжката на конфедеративното равнище, както и участието на Съюзната държава в полето на международните отношения бива поставено в пълна зависимост от волята на отделните щати. Договорът включва изискване към щатите да правят отчисления към общата хазна, както и да осигуряват финансиране за отбранителни и други военни инициативи, но липсва механизъм, който да осигурява решение при отказ на един или друг щат. Съединените щати току-що са се появили на картата като независима страна, а тази независимост, за да просъществува, ще трябва да бъде отстоявана. Още повече, че по онова време значимите европейски сили продължават да имат колонии на територията на Северна Америка. Така във времето на десетилетието на съществуване на Съюзната държава постепенно се осъзнава необходимостта от конституирането на силна централна власт, която едновременно да гарантира както достойно място на новата държава в международната политика, така и вътрешната сигурност в нея.

Осъзнаването на факта, че независимостта трябва да бъде отстоявана и предприемането на бързи стъпки в тази посока, поставя фактическото начало на американската демократична система. С влизането в сила на американската конституция се постига един забележителен баланс между отделните щати и властта на федерално равнище. Самият процес по постигането обаче е доста сложен, включва много и то тежки дискусии във всички 13 щата от Договора за конфедерацията, а основните причини за това са две: отделните щати се различават исторически, културно и религиозно, това е едно съображение, според много хора, което ги кара да се съмняват във възможността, че една централна власт наистина би била полезна на страната по отношение на нейната външна, но и по отношение на нейната вътрешна сигурност. Другото основно съображение е свързано с британската власт над колониите до 1776 г. Тази власт се възприема на практика точно като централна за всички щати, а именно отхвърлянето й е направило отделните щати свободни.

Съществува опасението, че появата на централна власт, макар и от нов тип, може да доведе отново до отнемане на свободата. Всичко това изправя федералистите (привърженици на съществуването на силна централна власт) пред огромни предизвикателства. Практически всички аргументи, които са лесно разбираеми и смилаеми от народа, са на страната на антифедералистите. Въпреки всичко федералната държава става факт и то по най-демократичния начин, който към оня момент е слабо познат в Стария свят. Всички щати гласуват и едва след това конституцията влиза в сила. Всъщност щатите са удовлетворени, защото конституцията им осигурява необходимата гаранция, че на тяхната свобода няма да бъде посегнато, централната власт няма да се намесва в щатските дела, а конфликтите между отделните щати ще бъдат разрешавани от върховния съд. Тази гаранция и до ден днешен се основава върху обстоятелството, че рекрутирането на федералните институции става чрез гласуване на щатско ниво.

Нито изборите за президент, нито тези за Сената и Камарата на представителите в САЩ се провеждат като национален вот. Те обаче произвеждат резултат, който се проектира на национално равнище. Точно защото няма провеждане на избори на национално ниво, няма и федерално изборно законодателство. Законодателните органи на отделните щати имат изключителните права да формират и променят правилата за провеждане на избори. Това дава възможност избирателният модел да бъде съобразен с културните характеристики на съответния щат и този факт е напълно съобразен с федералната конституция, защото нейната философия и дух задължават властите да осигуряват колкото се може по-големи възможности на гражданите да упражняват правата си, а това включва и задължението тези възможности да бъдат най-близки до гражданите, по начина, по който те самите ги разбират.

Важно място относно президентските избори има т.нар. избирателна или електорална колегия. Тя обуславя характера на политическото представителство, което се излъчва в Белия дом. От една страна електоралната колегия отчита значението на популярния вот, защото се формира въз основа на гласуването на гражданите от отделните щати, от друга обаче именно тя гарантира, че провеждането на президентските избори се осъществява на щатско ниво с проектиране на национален резултат. Точно този модел ангажира американският държавен глава да бъде президент едновременно както на всички щати, така и на всички граждани. Разминаване между резултата от популярния вот и мнозинството в електоралната колегия се е случвало едва пет пъти в цялата история на САЩ. Така че това е по-скоро изключение от общия случай и би следвало да се разглежда така, а не като някаква принципна заплаха за легитимността на президентската институция.

Последният път, когато имаше такова разминаване, беше през 2016 г. Тогава Тръмп изостана с почти 3 млн. гласа от Хилари Клинтън, но въпреки това спечели изборите.

Би било изключително недалновидно обаче да се смята, че този факт е оказал влияние върху начина, по който Тръмп избра да проведе своя мандат, или пък, че е бил определящ за отношението към него на опонентите му в Сената и Камарата на представителите, най-вече от страна на демократите, но и от част от републиканците. Доналд Тръмп просто реши да тества институционалната уредба на САЩ, която категорично издържа този тест. А именно в тази институционална уредба е заложена основата на американската демокрация, там е нейното съдържание, както и легитимните механизми за възпроизводството и усъвършенстването й.

Казват, че американското общество понастоящем било силно разделено. За американско общество обаче трудно бихме могли да говорим като за някаква монолитна тъкан, след като има 50 щата, всеки от които и сега води относително самостоятелен живот и следва своите исторически, културни и религиозни особености. Институционалната уредба на САЩ е проектирана да функционира при съществуването на разделения. Още в края на 18 век федералистите са били наясно, че разделенията съществуват и ще продължат да съществуват. За тях най-голямата опасност е била да не се появят непреодолими разделения между самите щати, а не толкова в американското общество като цяло, а то самото нито тогава, нито сега може да бъде монолитна тъкан, както вече беше отбелязано. Стабилната федерация е способна да абсорбира разделенията, включително и в моментите на обостряне, рехавата конфедерация няма този потенциал. Стабилната федерация съществува въз основа на баланса между властовите равнища, рехавата конфедерация е зависима изцяло от щатските власти.

След персоналните привърженици на Доналд Тръмп и сред част от тези на Републиканската партия има такива, които много трудно приемат загубата му от Джо Байдън. Особено трудно е за тези от Аризона и Джорджия, трайно републикански щати, в които Байдън направи пробив. Те могат да отидат до Капитолия и да изразят недоволството си. И това би било напълно легитимен акт, ако е осъществен без насилие, без погроми и други прояви в разрез с разума и сигурността. Гласуването е на щатско ниво, но резултатът е национално проектиран, затова е и логично изразяването на недоволство да става пред символите на федералната власт. Слабостта в позицията на недоволните идва от това, че резултатът от президентските избори, който е повод за тяхното недоволство, беше проверен по всички възможни начини както от щатските и федералните власти, така и от съдебните институции.

Федералистите обаче са предвидили вероятността да има протести, почиващи не върху факти, а върху емоции. И са си дали сметка, че дори в тези случаи правото на изразяване на недоволство трябва да остане валидно до момента, в който недоволството се превърне в заплаха за институционалната уредба на страната. Ограничението идва именно тук, защото, както вече стана дума, в институционалната уредба е въплътена същността на американската демокрация.

Важно е също така да обърнем внимание и на факта, че Доналд Тръмп имаше шанса да назначи голям брой съдии във федералната съдебна система на Съединените щати. Към момента трима от общо девет съдии във върховния съд са назначени от Тръмп. Този шанс даде още по-големи възможности на отиващия си президент да тества институционалната уредба на САЩ. Замисълът на основателите на държавата признава само един вид лоялност, когато става дума за публично управление. Това е лоялността към институциите. Макар и назначени от Тръмп в качеството му на президент, съдиите са лоялни към служебните си задължения, а не към човека, който ги е назначил. В президента те виждат не личност, а институция. Ето защо, независимо какво си е мислил Тръмп, той няма как да разчита назначени от него съдии да оспорят изборите в един или друг щат, освен ако не им бъдат предоставени недвусмислени доказателства, даващи основание за това. Фактът, че всички назначени от Доналд Тръмп съдии спазиха този принцип, още веднъж означава, че институционалната уредба издържа неговия тест и успя да се справи с предизвикателствата и провокациите, на които той я подложи. А щом институциите издържаха, значи американската демокрация работи.

Щом работи какъв проблем може да има? А щом американската демокрация работи, това означава, че проблем няма и че тя може да решава проблеми. И тя това и прави.