Неудобните истини за Деня на победата

На 8 и 9 май по традиция се чества "Деня на победата" на Съюзниците във Втората световна война над силите на Оста. На първата дата празнуват западните съюзници, на втората - Русия и повечето бивши съветски републики. Формалната причина за разминаването е часовата разлика при влизането в сила на примирието - докато в централна Европа е още 8 май, по московско време е вече 9-и. И докато тук става дума за сравнително безобидно разминаване, то други разногласия между победителите отекват по-силно.

Едно такова разногласие е оценката за края на Втората световна война в Европа. Докато съветската поствоенна парадигма налага тезата, че победата на Съюзниците води до свобода за Европа, то англо-американската твърди, че единствено западната част на Европа е освободена тогава, а източната попада под мрака на комунистическия гнет. Проявление на това разногласие бе и декларацията на Външно министерство в синхрон със САЩ и други държави от Централна и Източна Европа, както и реакцията на БСП спрямо същата декларация.

Преди 75 години Съюзниците побеждават държавите от Оста и, както и след други войни, победителите налагат своите условия на победените. В този случаи обаче страните-победителки не се ограничават само до това, а налагат на света рамка върху истината за Втората световна война. Две гледни точки (на Съветите и на западните съюзници), извън които не е прието да се разсъждава.

Вече 75 години победителите твърдят, че във Втората световна война "добрите" са победили "лошите". Но дали наистина е така?

Ако под "лошите" се разбира онези, които носят основна вина за разпалването на най-мащабния военен конфликт в историята на човечеството (Германия, Италия и Япония с техните завоевателни стремежи и агресия над мирни държави), то на какво основание се толерира Съветския съюз при неговата агресия срещу Полша (почти паралелна с нацистката) и Финландия, плюс анексирането на Литва, Латвия, Естония и заграбването на Бесарабия и Северна Буковина от Румъния? А фактът, че Великобритания и Франция не обявяват война на СССР, след като последният напада Полша (две седмици по-рано са обявили война на Германия по аналогичен повод, макар че действията им са доста странни като за воюващи държави) не означава ли, че с това свое бездействие те също имат вина за разрастването на конфликта?

Ако под "добрите" се разбира онези, които защитават свободата и демокрацията, то какво прави в тяхната компания националистически Китай на Чан Кайши, където управлението е доста далеч от общоприетите представи за свобода и демокрация? А отвори ли се дума за Съветския съюз, направо отиваме към плюс безкрайност...

Победените Германия и Япония са наказани заради техни престъпления срещу човечеството. Широко известна е вината на нацисткия режим за еврейския Холокост, за опустошаването на Варшава, Ротердам и Ковънтри, за масовите убийства в окупираните територии... От своя страна, отношението на японската армия към военнопленниците (заради някои специфики на самурайския кодекс "бушидо") пък е под всякаква критика. Но не по същия начин се процедира с аналогичните престъпления на Съюзниците. За Катинското клане, извършено от съветските, а не от нацистките окупатори, възмездие няма. Нито за сталинския Голодомор в Украйна в началото на 30-те години, макар че според някои оценките неговите жертви надхвърлят по численост тези на еврейския Холокост. Нито за масовите изнасилвания на германки от съветски войници в самия край на войната. Нито за варварските англо-американски бомбардировки над Дрезден и София. За тях няма Нюрнберг и Токио. Разбира се, трудно е да очакваме победителите сами да осъдят себе си, но при тези двойни стандарти претенцията им за морално превъзходство изглежда лицемерна и дори направо цинична.

Съюзниците се разправят не само с победените държави, но и с техните политически системи, като тук особено силно кънти тезата за идеологически наратив при формирането на двата противопоставящи се военни блока. В действителност, и двата лагера са доста "шарени" в идеологическо отношение, просто по това време в света съжителстват демократични, авторитарни, тоталитарни режими... И това е според валидната за ХХ век класификация на политическите системи. Ако тръгнем изначално, следва да приемем, че съществуват два основни вида управление - според това дали властта идва от Бога, или от народа. Нека да видим как стоят нещата по този показател.

В нацистка Германия (както и в Съветския съюз) властта произлиза от народа (отделен въпрос, че самият народ няма избор кого да постави на власт). Във фашистка Италия властта има претенция за божествен характер, която донякъде има основание (заради съхраняването на монархията и най-вече заради сключения Конкордат с Ватикана). В Япония обаче нещата стоят по коренно различен начин - императорът е смятан за божество, от чието име управляват военните, а народът спазва строги правила на йерархия и безпрекословно подчинение (нещо, което повече се доближава до класическия абсолютизъм, отколкото до тоталитаризма). Режимите в България, Румъния и Унгария значително повече клонят към "власт, дадена от Бога" - в първата на практика всичко се случва по волята на цар Борис III (а след смъртта му - на регентите), във втората имаме диктаторски режим в комбинация с монархия, а в третата адмирал Хорти е несменяем регент до момента, в който нацистите му организират преврат. Финландия пък е република с многопартийна система (т.е. властта произлиза от народа). Явно тезата за идеологическата хомогенност на държавите от Оста увисва...

При Съюзниците положението също е интересно. В САЩ (и както вече споменах - в Съветския съюз) властта произлиза от народа. Великобритания е демократична монархия, но по това време е вече повече демократична, отколкото монархия. В Китай императорът отдавна е свален от власт, но ръководителите на Гоминдана (Сун Ятсен и впоследствие Чан Кайши) сякаш запазват посоката на властта "отгоре надолу", което на практика оставя страната в лагера на "божествения произход" (подобна е ситуацията и в Испания на ген. Франко, но все пак тя остава неутрална до края на войната). Като прибавим и как стоят нещата в някои окупирани от Германия държави като Югославия и Гърция, където техните довоенни режими трудно могат да се приемат за "власт на народа", вече какафонията става пълна...

Не по-малко въпросителни изскачат и покрай налаганата от победителите теза, че краят на Втората световна война донесе по-добро бъдеще на Европа. За източната част това е тотално нелепо твърдение - комунистическата тирания и предизвиканата от нея икономическа разруха накараха целия Източен блок рязко да изостане от западната половина в много отношения (при падането на Берлинската стена, от двете страни на "Желязната завеса" живееха сякаш два отделни свята, като нагледен пример бяха драстичните разлики между живота в ГДР и ФРГ). Що се отнася до западната част - и там нещата не са безспорни. Да, след края на войната Западна Европа постигна икономически разцвет (до голяма степен заради началния тласък, даден от плана "Маршал"), а европейските народи като че ли престанаха да се гледат с онова взаимно подозрение, характерно за предвоенния период. Но в същото време демографското състояние на повечето европейски държави е функция именно на процеси, стартирали след 1945 г. (легализация на абортите, насърчаване на "консуматорско" мислене, в някои държави премахване на задължителното религиозно обучение). Намаля и относителното влияние на (западна) Европа в световните процеси. Преди Втората световна война редица европейски държави са мощни колониални сили - а сега? Именно през този период Европа отстъпи лидерското си място на САЩ (до края на "Студената война" - и на СССР) в геополитическо отношение.

В действителност, на 8 и 9 май отбелязваме годишнината от края на Втората световна война в Европа и нищо повече. Почитаме милионите жертви на войната и се радваме на мира. Няма никаква "победа на Доброто над Злото", има два воюващи блока, събрани на неясно какви принципи (или по-скоро на конюнктурни съображения), единият от който побеждава другия. И налага своите парадигми.

Известно е, че "историята се пише от победителите", които "не ги съдят". Но, за да можем с чиста съвест да затворим тази глава от историята и да продължим напред, ще трябва да престанем да си затваряме очите пред някои неудобни истини. Въпреки риска от разваляне на "политическата коректност".