Елиминацията на ръководителя на политическото бюро на Хамас Исмаил Хания миналата седмица бе покана за ескалация на конфликта между въпросната групировка и Израел, която Иран ще приеме. По-скоро със "свито сърце", отколкото на "драго сърце", доколкото Техеран си дава сметка, че може да загуби повече, отколкото да спечели при един открит и пълномащабен конфликт с Тел Авив. В калкулацията на режима на аятоласите стои лесен за целеполагане, но труден за изпълнение приоритет: да отговори на Израел, за да не изглежда слаб пред собственото си население и пред съюзниците си в региона, но по такъв начин, че да не предизвика непропорционално мащабен отговор на Тел Авив. Техеран не желае да участва в женски боксов мач, в който едната състезателка е и с Y-хромозома, и тя не е иранският спортист.

Оттук най-реалистичният вариант за иранска реакция спрямо убийството на Хания предполага нещо, което в основата си ще дублира това, което наблюдавахме по-рано тази година, през април месец, когато от територията на Иран бяха изстреляни общо 300 балистични ракети и безпилотни летателни апарати. В тази посока е и информацията, че аятолах Али Хаманей е позволил предстоящите удари срещу Израел да бъдат извършени включително от иранска територия. Отново по примера на събитията от април, американската дипломация пак е активна в посока на събиране на подкрепа сред арабски държави в опит за "париране" на предстоящите ирански удари. В този смисъл бе и появилата се неофициална информация, че при своето посещение в Техеран външният министър на Йордания Айман Сафади е заявил недвусмислено пред своите домакини, че въздушното пространство на страната не трябва да бъде използвано от Иран срещу Израел (това се случва на фона на иначе еднозначната позиция на Аман, според която Тел Авив носи отговорност за ескалацията на напрежението).

Но паралелите с тогавашния удар по Израел и предстоящия такъв от страна на Иран не обещават обезателно припокриване. Предвид елиминацията на Хания, онази иранска атака по Тел Авив демонстрира, че тя е била неуспешна като възпиращо Израел средство. Включително поради това индикациите в случая са, че Техеран подготвя по-комплексна акция. Последното може да отнася към синхронизация на действията на Иран с Хизбула, Хамас, хутите в Йемен, про-иранските шиитски милиции в Ирак и Сирия (тоест планиране в посока на интегрирана операция) и/или поетапен отговор (тоест разстилащи се във времето действия). Подобна съгласуваност на действията и тяхното "разтваряне" във времето изискват планиране, поради което това, че Иран все още не е извършил своя удар, е по-скоро лоша новина: колкото повече дни минават, толкова по-интегриран и сложен се очаква да бъде отговорът на Техеран. От друга страна обаче, последното работи и в полза на Израел, тъй като това позволява на американците да дислоцират допълнителни военни активи в защита на Тел Авив. Става дума за насочването към Източното Средиземноморие на стрелкова група, водена от самолетоносача Ейбрахам Линкълн, допълнителна ескадрила от F-22 Raptor, разрушители и крайцери, както и осигуряването на още батерии за противовъздушна отбрана.

Друга разлика спрямо април месец, когато Иран и Израел си размениха удари, бе тази, че тогава Техеран играеше ролята на сдържащ регионалните си проксита фактор. Но за разположените в Ирак Асаиб Ахл ал-Хак, Харакат ал Нуджаба и Катаиб Хизбула стандартната иранска формулировка за "стратегическо търпение", когато става дума за Израел и САЩ, не е обезателно мотивираща. Оттук и ударите тези дни по американската военно-въздушна база в Ирак, ал-Асад (те бяха и отговор на такива на САЩ спрямо позиции на близка до Иран групировка миналата седмица). Думите от вчера на лидера на ливанската Хизбула пък, Хасан Насрала, бяха в посока на това, че заради елиминацията на най-високопоставения военен командир на организацията, Фуад Шукр, тя е длъжна да отговори на Израел, при това, по по-сериозен начин спрямо текущите рамки на конфликта й с Тел Авив. Доколкото Насрала често изпълнява ролята на пресаташе на Иран, неговите думи обикновено са достоверен намек за плановете и действията на Техеран (именно обръщение на лидера на Хизбула ни даде най-ясна представа за очакваното поведение на Иран в началото на войната между Хамас и Израел). Всичко това не означава, че планирайки предстоящата си атака спрямо Израел, Техеран ще действа "ва банк" - рискът от такъв подход може да рикошира като бумеранг спрямо Иран, а че реакцията на близкоизточната държава срещу израелската такава трябва да укрепи, а не да релативизира връзките й с въпросните регионални военизирани милиции.

Предстоящата реакция на Иран трябва да бъде оценена през отговорите на няколко въпроса: какво от военния арсенал на страната ще бъде използвано (снаряди, балистични ракети, безпилотни летателни апарати, хакерски атаки); какви цели ще бъдат търсени (военни обекти и инфраструктура); откъде ще бъде извършена атаката (от иранска територия и/или от Ливан, Сирия, Ирак и Йемен); дали ударът ще бъде еднократен или поетапен (концентриран "голям" и еднократен отговор или поредица от "малки" такива). Отговорите на тези въпроси ще ни покажат степента на мащаб на иранския удар. От последното пък ще можем да предвидим каква ще бъде и съответната реакция на Израел, който вече е поставян под американски натиск да редуцира контрадействията си. Но ако през посредници Тел Авив бе порядъчно и услужливо предупреден от Техеран през април месец за предстоящата тогава атака по Израел, то не знаем дали и този случай ще бъде такъв. Да, Израел очаква атака, но не знае обезателно откъде, кога, с какво и колко продължителна ще бъде тя (макар че Тел Авив, предвид разузнавателните си способности, ще намалява тази ситуационна "мъглата" толкова повече, колкото се проточва напред във времето отговорът на Иран. Въпреки че в случая иранскaта реакция се готви от максимално тесен кръг от хора, евентуалното интегриране на прокси-сили ще увеличи възможните източници на информация за Мосад).

Какъвто и да е отговорът на Иран, той трябва да бъде тълкуван не само откъм възможните нанесени физически щети на Израел, но и спрямо такива от нематериален характер. Всъщност, ако реакцията на Иран допринесе за допълнителното усложнение на позицията, в която се намира израелският министър-председател, това ще е добре дошло за режима на аятоласите. Независимо от естеството на иранския отговор, той ще трябва да бъде посрещнат от един Нетаняху, който е обект на нарастващо неудовлетворение, при това, от "свои".

Един път, от страна на американската администрация във Вашингтон, която е бясна на премиера на близкоизточната страна заради обструкциите, които той създава на американската дипломация при усилията на последната конфликтът между Хамас и Израел да бъде преустановен поне временно. Тук се има предвид не само елиминацията на Исмаил Хания, която сама по себе си доведе до избора на радикала Яхия Синуар за негов политически наследник в Хамас, но и допълнителните условия, които Нетаняху слага пред Египет като посредник с палестинската терористична организация (например, желанието на Тел Авив да съхрани военния си контрол спрямо разположения по границата между Газа и Египет коридор Филаделфи и това да бъде установен пропускателен режим, който да контролира движението на палестинците между южната и северната част на ивицата Газа).

Втори път, Нетаняху е в режим на усилваща се полемика с ръководителите на силовите и разузнавателни ведомства в страната. Ако конфликтът на премиера с министъра на отбраната Йоав Галант и с ръководителя на Генералния щаб на Херци Халеви да не е новост, то този с шефовете на Шин Бет и Мосад, Ронън Бар и Давид Барнеa съответно, придава допълнителен ракурс на съществуващото напрежение в отношенията на Нетаняху с ръководителите на тези ключови за войната ведомства. Въпреки че от офиса на израелския министър-председател отричат съдържанието на съответните публикации в медиите, самият факт, че съществуват такива, пунктуално описващи размяна на реплики и нервни жестикулации, ни подсказва, че дискретността на споменатите служби в тази ситуация е умишлено пропуснат приоритет. Проблематизирането на публичното стоене посредством контролирано подадена на медиите информация, разбира се, е най-малкото, което човек може да очаква, когато преди това е блъскал по масата, на която са стояли ръководителите на Шин Бет и Мосад.

И ако за мнозинството от израелските граждани Бенямин Нетаняху така или иначе вече се е превърнал в част от проблема, а не от неговото решение, то ако до подобен извод стигнат и ръководителите на силовите и сенчести структури на Израел, то Биби наистина трябва да се оглежда за удари. Но не за тези, които ще дойдат от Техеран.