Борисов пак изигра единствения печеливш ход. Поиска вот на доверие от парламента на управляващото малцинство. Даже не утърпя компетентните органи официално да се произнесат по поредния СРС-скандал.

Дори най-големите оптимисти не таят илюзии, че премиерът няма да си получи вота. Не толкова защото гранитномислещата и гранитногласуваща герберова група плюс присъдружните люде на Сидеров гарантират механично успеха на начинанието, което кара ГЕРБ да гледа със зле прикрито презрение на опозиционните напъни на Синята коалиция.

Просто каквото Борисов е поискал, го е получил: навремето пожела кариера в МВР - получи я (не в ДС, а в пожарната, сега се радва на наполовина сбъднатата мечта), поиска печеливш бизнес - тоже, поиска да стане главсек във вътрешното ведоство - стана, поиска гащи с чрвени лампази и пагони с големи звезди - царят му даде, поиска партия - направи си, поиска София - взе я, поиска цялата власт - и нея...

С вота на доверие министър-председателят от раз гръмна два заека с един куршум. Гарантира си, че истинската и измислената парламентарна опозиция няма да му досаждат с вотове цяла половин година - предизборно време, в което всеки вот по конкретен повод е трън в задника на партия, която управлява и мисли да печели предстоящи избори.

С витиеватата формулировка „вот на доверие за цялостното управление" ГЕРБ сериозно разми раздиращите го противоречия - като подпочвена река асфалт на новооткрита магистрала.

Вот за имотното състояние на любимеца на премиера, за всечуващото ухо на СРС-тата, за полицейщината, за безсилието в сектора за сигурност, за корупцията сред висшите държавни чиновници, за откритата война на правителството и финансовия „Брад Пит с очилата" с българската наука и образование, за геноцида в здравеопазването - това би довело до опасен съдържателен дебат.

Където освен с голословни политически нападки, може да се борави с конкретни числа и факти. Които дори за верноподаните гласоподаватели са трудно оспорими. Виж „цялостното управление" е друго - лаф до лафа, лакардия до лакардия. Популизъм, на които герберите са царе, а царат им - бог...

На второ място - Борисов успя (засега, наистина) да опази основните потърпевши от скандалите с подслушаните и оповестени разговори, търговията с влияние. Включително и самия себе си. Разкрития, които в нормалните държави биха довели до незабавна политическа смърт, в милата родина минават като птичи грип на свиня.

Постовете си запазиха основните заподозрени в прекомерна любов към бирата, в покровителство на контрабандни канали, в ходатайство за политически (или икономически угодни) назначения, в незаконно слухтене и още по-незаконно размятане на флашки с компромати из медиите. Борисов не поиска да реже глави. А това би било демонстрация на политическа воля за връщане към проповядвания преди изборите курс на управление. Сигнал, че нищо политическо не е чуждо на пропагандираното като безпогрешни правителство и парламентарно малцинство: и те грешат...

Борисов или случайно нацели, или бе наясно, че ако в Народното събрание и в кабинета около него са поставени гумени глави с каменни мозъци, то електоратът на ГЕРБ страда от вродена врагомания и сляпо преклонение пред вожда и неговата клика. Не случайно социолозите отчитат, че доверието към партията не само не пада, но наопаки - скандалите втвърдяват редиците избиратели. Те вярват на Бойко. Те виждат в случващото се само опит за дестабилизация на хубавото иначе правителство, организиран от лошите. Не случайно от изборите насам премиерът посвети година и кусур да повтаря имената на враговете: белким избирателите запомнят по кого да хвърлят камък в нужния момент...

И щатният коментатор на вътрешнополитическите процеси в България, екселенц Джеймс Уорлик, нададе глас: страната, рече той, щяла да съумее да излезе по-силна от скандала. Вероятно има предвид бетонирането на неговата слабост ГЕРБ поне до есенното преброяване на електоралните пилци...

Но всяка победа е нож с две остриета. На първо място - историята (малко вероятно, но...) може да се повтори като доста тъжен фарс. Единственото паднало от парламентарен вот правителство в демократична България - това на Ф.Д. - най-неочаквано рухна точно след такъв вот на доверие. Лакмусът на гласуването на ветото на президента върху избирателният кодекс може да се окаже и грешка.

На второ - докато опозицията - предимно червената - яростно критикуваше и неудобно питаше в пленарна зала, нещата можеха да се уталожат с уклончиви отговори, дебелашки подмятания (в стил Б.Б.), цензура на въпросите. Другата опозиция свенливо мърмореше с ефект „Като ми пееш, Пенке ле..." Но сега БСП даде заявка да бута кабинета на малцинството с улични протести. Столетната партия има опит в подобни дейности през годините, а ефектът от силата на народното недоволство успя да изпита и на свой гръб през зимата на 1997.

А натрупаните негативи на правителството, които не подминаха нито едно съсловие, нито една социална група, нито една сфера на живота, гафовете и скандалите, които оставиха доста мазни петна по светлия образ на новия морал в управлението, могат внезапно - при вкарването им в подходящото русло - да съборят и по-монолитна власт. Защото за година и половина Борисов успя не само да консолидира и втвърди верните, но и да настрои срещу себе си мислещите.

Многократните опити на Коалиция за България да повлияе на политическия живот от парламентарната трибуна се оказаха ялови. Вероятността изнасянето им на улицата през следващите шест месеца да промени статуквото никак не е за подценяване. И ако не доведе предсрочни избори за НС, каквито със сигурност бленуват на „Позитано" 20, то поне ще докара сериозно разместване на потическата сцена до редовните президентски и местни на есен.

Така че на практика един предопределен вот на предизвестено доверие, може да се окаже с доста неочакван край. Ако не сега, то след половин година...