Синът не отговаря за бащата, казва народната поговорка във вечното търсене на справедливост. Дори по отношение на възмездието за прегрешенията. Обществата обаче помнят времена, когато синът отговаряше не само за бащата, но и за дядото. Германия – 1933. СССР – 1937. И други.

Сега вицепремиерът на просветата Кунева се опитва да прокара закон, с който отговорността за престъпни деяния на един ще се носи от фамилията му до девето коляно. Държавата - роди законотворната мисъл на „интелектуалното бижу” - ще може да отнема имущество на родàта на уличени в корупция политици и чиновници. И не само на законните им булки, ами и на тъщите, свекървите, брат’чедите, шуранайките, на свако им на лелята. На любовниците. Че дори и на ситните им деца.

И то при едничкото само подозрение, че имуществото на лелята на свако е прехвърлено от чиновника-рушветчия или облажилия се от властта политик. А тя, горката, не може да докаже откъде й е имането. Ами ако леля цяла зима си е бола очите и е плела калоферски дантели и после ги е продала на петимни за автентична плетка чужденци край храма „Св. Александър Невски”. Иди доказвай.

Но боркинята за „чисти ръце” в политиката и бюрокрацията очевидно е решена да не се спре пред нищо в строшаването на гръбнака на корупцията. И с лека ръка погазва дори принципа за praesumptio innocentiae – презумпцията за невиновност, залегнала не само в законодателството на всички цивилизовани държава, ами и в нашата Конституция. Понеже ДБГ и останалите реформатори особено не зачитат родния основен закон, могат да направят справка по темата и в Европейската конвенция за защита правата на човека, че и във Всеобщата декларация за правата на човека.

За сведение на г-жа Кунева - „Обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда” за по-трудно възприемчивите е записано два пъти в българското законодателство. Един път в НПК – чл. 16, втори път – в Конституцията – чл. 31, ал. 3. А пък onus probandi – тежестта на доказване - в правото (респективно наказателното) лежи върху обвинението. Или иначе казано – върху прокуратурата. Сиреч – върху държавата.

И може би и интелектуална в някои отношения, вицепремиерът антикорупционер демонстрира пълна правна неграмотност. И вписва в законопроекта си противоречащото на всички юридически норми изискване обвиненият в незаконно придобиване на материални блага сам самин да доказва, че не е камила и че парите му не миришат. А пък борците с рушветчийството само ще записват „самопризнанията”, надяваме се – без да бият.

Но какво тук значат някакви презумпции, залегнали между другото още в римското право, какво тук значи „невинен до доказване”. Щом те е нарочило Националното антикорупционно бюро – ще доказваш.

А въпреки парламентарното бламиране на първия опит за прокарване на закона „Кунева”, именно поради възможността за анонимни сигнали срещу „корумпирани”, в подготвения за втори опит проект тази хипотеза отново съществува. Е, законотворèцът е затруднил леко живота на любителите да доносничат. Преди да хвърлят анонимката в пощенската кутия на антикорупционната Света инквизиция, те ще трябва да се поозорят и да съберат малко повече „доказателствен материал” срещу нарочената си жертва.

Но дали едно очевидно репресивно звено, което по закон отхвърля основополагащи принципи на правото, ще е много придирчиво (за компетентно – не отваряме дума) при проверка на сведенията, получени от неназовани „доброжелатели”?

Законотворчеството очевидно не е силната страна на поелия наскоро и просвещението министър реформатор. Или просто в суматохата Кунева се опитва да изгради една универсална машина за ликвидация на политически и други противници? Под мълчаливия, но одобрителен поглед на портрета, който виси на стената на всеки министерски кабинет, по бюрата на депутати и кметове от управляващата партия, а и в някои бакалии край Женски пазар.

Ако мнозинството на ГЕРБ и присъдружните му парламентарни организации гласуват този антизаконен закон, това ще е признак, че през втория мандат Борисов определено води страната към политическо и юридическо мракобесие. Мракобесие, казваше поетът Иван Динков, защото в България бесят на тъмно.

Сега на тъмно – без презумпция, без право на защита, без обременяване от необходимостта обвинителят да доказва обвинението – тази държава ще се бори с корупцията. Ама друг път. Защото колкото и бели да са на приказка помислите на авторите на този закон, толкова прозрачно черни са евентуалните резултати от неговото прилагане.

Никой не е успял с беззаконие да се справи с нарушаването на законността. Отново се кове меч, който няма да отсече главата на ламята, нито дори опашката на гущера. Най-много да счупи ръката, която го вдигне.

Докато е жива хранителната среда за корупция, докато самото управление всеки ден дава примери как само така се уреждат постове, получават се разрешителни за бизнес, печелят се обществени поръчки, усвояват се европари, вземат се шофьорски книжки, нито един закон – колкото и репресивен да е той – няма да пресече вземането и даването.

А всъщност дали някой иска точно това?