Когато се случват протести в някоя страна от Близкия изток, много рядко ефектът от тях може да бъде ограничен само до конкретната държава. Това е логично, понеже официалните граници в този регион, често заченати ин витро в някоя европейска епруветка, не могат да поберат в себе си племенното, етническо и религиозно богатство, "разхвърляно" там. Затова и границите между държавите в Близкия изток понякога се граници само в относителен смисъл. Така например потокът от хора, стоки и услуги от двете кюрдски страни на границата между Ирак и Иран, така както и на тази между Ливан и Сирия, "чертаят" една друга карта, която е много различна от линиите по официалните такива.

Да не говорим пък и за това, че успоредно на официалните институции на страните в региона, паралелно функционират и други такива, които имат не по-малко отношение към случващото се. Тежестта и значението на телевизионните обръщения в Багдат на иракския министър-председател, Адел Абдул Махди, не могат да окажат такова влияние върху народа му, каквото например имат петъчните проповеди на базирания в Наджаф Велик аятолах Али ал-Систани. Т.е. с каквито и механизми да разполагат административните центрове в съответните държави, техният практически обхват и легитимност често са ограничени от съществуването на паралелни институции.

А дори и когато говорим за държави с по-стриктна институционална организация, по-наказателни рефлексии и тоталитарен манталитет, то това отново не е гаранция, че протестите могат да бъдат задушени. Едни от най-дългите такива започнаха в Иран в края на 2017-та и продължиха поне до средата на миналата 2018-та година.

Когато тунизийският търговец на плодове и зеленчуци Мохамед Буазизи се самозапали в знак на протест в края на 2010-та година, пламъците бързо преминаха през Либия и Египет, за да стигнат и до Йемен. Тогава започна Арабската пролет, която продължава и днес, макар и под друг интензитет и в друга форма. Пресен спомен за това са и протестите в Египет от миналия месец.

Но текущият октомври стана свидетел на нови вълнения: този път в Ирак и Ливан. Макар да не е ясно кога и как ще приключат те, вече е налице достатъчно информация, на базата на която можем да направим няколко основни извода спрямо протестите в двете страни. Какви са тези заключения?

На първо място, протестите в Ирак и Ливан не са сектарно-обусловени. Това само по себе си е хубава новина, тъй като и в двете държави обществените вълнения изключително често са подредени по ясно разграничени етнически и/или религиозни линии. В Ирак още не са засъхнали раните от враждите между сунитите (привържениците на баатския режим и ДАЕШ след това) и шиитите (от милициите на Бадр организацията, някогашните Махди бригади на Муктада ал-Садр, Асаиб Ахл ал-Хак и т.н.). В Ливан и до ден днешен основните политически блокове се групират на базата на сунитско-християнска анти-сирийска коалиция срещу шиитско-християнска про-сирийска такава ("Алианс 14-ти март" срещу "Алианс 8-ми март").

На второ място, протестите там са базирани на социално-икономически искания. Ирак и Ливан имат доста сходни проблеми, някои от които са корупцията, високата безработица (особено сред младите) и клиентския характер на институциите им. Но това не са протести в името на Всевишния Бог, а в името на Насъщния джоб.

Още повече, че исканията на хората са далеч от лукса. Учудващо е как една страна като Ливан, която е сравнително богата на водни източници в сравнение със съседни Сирия и Израел, има хронична криза на достъп до чиста вода, така както и буди тревога това, че богатият на петрол и газ Ирак е принуден да въвежда режим на тока.

На трето място, тези протести не са партийно-организирани и техният адресат са всички политици. Шиити в Ливан протестират срещу шиитските Хизбула и движението Амал, така както правят и сунити срещу партията "Движение за бъдеще" на сунита премиер Саад Харири. И в южните провинции на Ирак, доминантно шиитски, биват подлагани на разрушение офисите на шиитските партии. Това е логично следствие от постепенното редуциране на сектарния характер на тези общества и обобщаването им на базата на социално-икономически искания.

На четвърто място, тези протести не са инспирирани отвън. Това не означава, разбира се, че регионални фактори не се опитват да вземат отношение спрямо тях. Медии, свързани със Саудитска Арабия например, веднага се опитаха да "преведат" в англо-езичния свят протестите в Ирак като изключително анти-ирански и тези в Ливан - като насочени срещу Хизбула. А ръководителят на ал-Кудс, външното звено на Революционната гвардия на Иран, Касем Солеймани, веднага се озова в Ирак (където така или иначе има разположени специални формирования от иранската гвардия, които вземат участие в парирането на протестите).

На пето място, тези протести имат ресурса да разместят политическото статукво и в двете страни. Муктада ал-Садр, който ръководи най-голямата парламентарна коалиция в иракския парламент, вече оттегли подкрепата си за правителството. Същото направи в Ливан и Самир Джаджа (лидерът на втората по сила християнска партия в страната). Очакват се най-малкото кадрови промени в кабинетите на двете държави.

На хоризонта пред протестиращите в Ирак и Ливан обаче стоят два незаобиколими проблема. Единият е, че просто няма кой да замени сега действащите им политици. Последните губят доверие (видяхме го по резултатите на парламентарните избори и на Саад Харири в Ливан, и на бившия министър-председател на Ирак Хайдер ал-Абади). Но тази загуба на доверие не води до идването на нови партии и лица в политическия живот на страната, а само до още по-голямо раздробяване на състава на парламентите им, а оттук - и на правителствата в двете държави. Последното само по себе си улеснява допълнително чуждестранната намеса в техните дела. Отделно, каквито и технократи да бъдат назначени за министри в Ирак и Ливан, то те ще си останат заложници на съществуващото съотношение на силите между отделните групи и партии.

Вторият проблем пред протестиращите е, че ако наистина бъдат предприети необходимите реформи и в дете страни, същите тези протестиращи ще излязат отново на улиците, поради социалната цена, която изисква промяната. Ако днес има протести в Ирак и Ливан, то утре ще има още по-големи, ако бъдат съкратени държавните и общински администрации, които са източник на доходи за голяма част от населението, и бъдат премахнати субсидиите за гориво и ток.

Спорен е въпросът и кой от двамата премиера - ливанският Саад Харири или иракският Адел Абдул Махди - е с по-завързани ръце. Първият е министър-председател не толкова поради заслуги (въпреки семейната му биография), а поради сектарната рамка на страната и междупартийно съглашателство. За втория важи същото, но само дето ситуацията му се усложнява допълнително поради това, че той няма политическа партия зад гърба си, на чиято подкрепа да разчита.

В заключение можем да кажем, че протестите в Ирак и Ливан са справедливи. Но това не ги прави по-малко сложни. А както знаем от Арабската пролет, огънят не признава граници. Както и протестите в Близкия изток.