Обратното броене за отиващата си от нас 2013 вече започна. От миналия 1 януари тя пося по павирания си в жълто път повече въпроси, отколкото отговори даде. Отговори, които определено ще продължим да дирим и през следващата - евроизборна (а дали само) - година.

Едва успял да се проветри махмурлукът след официални и народно-обредни празници в началото на настоящата - отиваща си вече година и се явиха отрезвяващи сметки за парно и ток. Те спонтанно изведоха на улиците „бедните, грозните и оскъднограмотните", които основателно попитаха управляващите „Защо?". Защо монополите диктуват правилата на играта, защо беззаконието остава безнаказано, защо никой от овластените не го е грижа... И още попитаха „Как?". Как се живее с пенсия от 180 лева и сметка за парно от 500, плюс за ток, за вода, за лекарства. И за хляб, ако остане...

Правителството на ГЕРБ не успя да отговори на тези въпроси. Още по-малко на очакванията. И си отиде. Дали мишите стъпки към облекчаване на ценовата тегоба, пролетното затопляне или изначално закърменото схващане за кучетата и кервана прибра зимните протестиращи по домовете им с изключени радиатори?

Но на тяхно място политическият абсурд „Пеевски" изкара на „майдана" спонтанно (по-късно и не дотам) младите, красивите, проспериращите, ограмотените. С техния въпрос „Кой?". С единственото искане: долу, оставка, вървете си. Е, грубото отрицание е възможност на отречения за самозащита, бе казал големият бай Илия Бешков.

И тъй като на всяко действие - знаем - съществува равно по сила противодействие, на съседни мегдани се подредиха протестиращите срещу протеста. И така - с разредяване през лятното ваканцуване - досега. Въпроси много, отговори - хич.

При толкова протест логично една национална медия предложи сред номинациите си за политик на годината и тази на т.нар. обобщен образ на Протестиращия човек.

Което не можа да не пробуди известни мисли. Кой е той - Протестиращият? Дрипавият или заможният, излезлият на улицата за морал или за хляб, безкнижният или високообразованият, столичният или провинциалният, ранобудният или недоспалият? Онзи „за" или другият „против"? Онзи, който подарява цветя на свалилите щитове полицаи, или който хвърля павета по тях? Спонтанният или овъзмезденият, отвратеният или отвратителният? И какви точно политики създаде през годината, че да бъде опочестен за принос към затъналия в хаос и прояждан от скандали политически живот?

Протестите Реколта '2013 останаха безлики. Независимо от площадното постоянство и от време на време многолюдие Протестиращият си остана анонимна фигура - Конникът без глава, Желязната маска, един от призраците под Виенското колело. Протестите не генерираха платформи и програми, не положиха крайъгълен камък на нови политически проекти. Не създадоха и лидери, които да ги олицетворят. Образът на Протестиращия се разми и обезличи всред колоритни пърформанси и хепънинги, шествия и митинги, напомнящи Деветосептемврийска манифестация. Исканията на протестиращите останаха книга с шарени твърди корици, но с бели страници между тях.

Протестите не родиха българския Хавел, Валенса, Каспаров, Навални, Кличко. Не изкараха на сцената новите Желев, Дертлиев, Блага, Берон, Петко Симеонов, Любомир Собаджиев. Б'ат Петьо го нямаше даже и Иван дори, който така и не си каза... Революцията не бе ни синя, ни оранжева... Дори революция не беше... И пролетните, а след това летните и есенните дъждове без следа отмиха от площадите сенките на протестиращите за едно или друго, за кауза или петдесетолевка.

Протестът обаче успя много успешно да подлее вода на президента Плевнелиев. Държавният ни глава се обърка много здраво, заемайки страна по време на лятната - изострена и „пълна с барут" - ситуация. Това светкавично се отрази на рейтинга му и той главоломно падна, биейки всички минусови рекорди, поставени от предшествениците му. И тъкмо си мислехме, че се е „взел в ръце" и отново е станал президент на „всички българи", Плевнелев в характерния си емоционално-превъзбуден стил обяви, че бил гласувал за „протестиращия човек"...

Кого тогава номинираме? Или тепърва трябва да започнем операция Wanted за изнамирането на номинирания. За да го поканим все пак в студиото и да го поразпитаме. Защото като цяло човекът от площада отговаря най-точно на характеристиката от едни отминали години - името ти е неизвестно, подвигът ти е безсмъртен (в случая може би - безсмислен).

Имагинерният Протестиращ се противопостави на политическата класа. На партиите. На монополите. На олигархията. Но всички те имат ясно изразени, макар и не винаги симпатични физиономии. И партийните лидери - на трибуните и зад кулисите. И членовете на кабинета, макар че дори изкушените още се затрудняват поименно да назоват всички министри. И народните представители, въпреки че някои са инкогнито дори за парламентарните си групи, докато не ги напуснат. И монополите и олигархията, независимо от старанието си да стоят в сянка, все пак чат-пат попадат в светлината на прожекторите.

А Протестиращият се изгуби в тълпата себеподобни. Така и не успя да изгради собствен разпознаваем образ. Той остана единица в масата. А масата - без лице. Гласовита - без смислени думи. Водевилно-артистична - без драматичен или комедиен талант. Музикална като сватбарски оркестър - без да разчете верните ноти. Политически активна - до тоталното отрицание.

И може би именно липсата на яснота около този Протестиращ е причината въпросите, задали ритъма на отиващата си година, с лекота да прелетят над безметежните коледни и новогодишни празници и да бележат хода на идващата от самото й начало.

Номинацията на „Протестиращия човек" сред политиците на 2013 е опит да се запълнят очевидни дефицити на истински стойностни, достойни, заслужили подобна чест личности (или достойните са неудобни?). Желание досегашната фасадна демокрация да бъде подменена с площадна такава? Или просто отчаян напън да се стимулира изкуствено експониране на този Протестиращ като образ на събудилото се (не ранобудно-окупиращото, пази Боже) гражданско общество, да се ускори трансформацията му от гъсеница до пеперуда.

Подобно медийно бабуване обаче едва ли ще позволи на целокупното народонаселение - протестиращо „за", протестиращо „против" или просто седящо пред телевизора в топли пантофи, да различи във ваничката с проявителя поне откъслечни черти на т.нар. Протестиращ човек. Толкова разнолики и разнореки бяха всички, които преминаха под едно или друго знаме по жълтите павета, които слязоха в центъра на София и из прованса от различни влакове и автобуси, че опитът да им се създаде обобщен образ е, меко казано, тъжно-смешен. Е, всъщност и карикатурата е образ...

Сега местим припряно червения плъзгач по календара с дата напред, преди след броени дни да откъснем и последния му лист и това да го броим вече минало. Нова година, както е казал народът, нов протест. Дано пък тя роди нова порода Протестиращ. Достоен наистина да стане нейна политическа личност. Който иска да създава - не да руши, да пее - не да скандира, да говори - не да крещи.

Ама надали...