"Ето как го открихме. Плувахме до острова, изкачихме се боси до върха и просто бяхме пленени. И в течение на много години развихме възможността да помогнем за реализирането на неговия потенциал."
Ако жената, споделяща желанието си да подобри чужд остров, беше слязла от лодка на контрабандисти, мечтата ѝ щеше да бъде разбита в един от онези центрове за задържане на мигранти, които албанското правителство наскоро построи с Италия. Но въпросната лодка беше яхта за милиони долари, а жената, изкачваща се боса до върха, беше Иванка Тръмп. Осъществяването на мечтата изискваше само да се призове премиерът на страната Еди Рама и да се предложи доброволно съпругът ѝ Джаред Къшнър и една от неговите компании да превърнат защитена зона с дива природа в луксозен недвижим имот.
Това пише Леа Ипи, професор по политическа история и философия в Лондонското училище по икономика, в свой коментар за "Гардиън" относно протестите в Албания, които бяха породени от намерението на зетя на президента на САЩ Доналд Тръмп - Джаред Кършнър, да направи луксозен курорт на необитавания остров Сазан, както и на няколкостотин хектара от защитения ландшафт Вьоса-Нарта, чувствителна крайбрежна влажна зона в Албания, дом на фламинго, тюлени и места за гнездене на морски костенурки.
Албанското правителство настоява, че не е финализирана сделка. Но и не крие ентусиазма си. Кой би могъл да го вини? След десетилетия на преход от комунизъм към капитализъм и продължителни преговори за присъединяване към ЕС, Албания е загубила повече от 1,2 милиона свои граждани поради миграция. Страната има ниски нива на производство, селскостопански сектор, който се нуждае от модернизация, и сектор на висшето образование в криза след приватизацията на университетите през 90-те години на миналия век. Без индустриален, финансов или човешки капитал, който да предложи на световния пазар, единственото нещо, което остава за продажба, е природата. Дори туризмът, който напоследък е във възход, изисква съгласувана правителствена кампания за подобряване на имиджа на страната.
Устойчивото развитие и опазването на околната среда е лесен призив, но скъп и труден за осъществяване. В условията на конкурентна глобализация, недвижимите имоти и луксозният туризъм генерират по-бърз растеж, дори ако увеличават неравенството и изчерпват природните ресурси. Предлаганите модели са тези, които по-богатите страни опитаха преди 30 години и сега съжаляват.
Албанците знаят, че спекулациите с недвижими имоти без държавна подкрепа означават, че обикновените граждани ще се затруднят да си купят апартамент или да платят наема. Те знаят, че луксозният туризъм означава, че почивките в собствената им страна се превръщат в привилегия за малцина. Без никакви синдикати и с работническо движение, което се появява само в кадри от парадите за Първи май от комунистическата епоха, условията на труд са толкова експлоататорски, че само тези от още по-отчаяни страни са склонни да поемат работните места, които се появяват. Албанците просто си стягат багажа и се местят в други страни, срещайки злоупотреби и ксенофобия. Те държат главите си ниско, знаейки, че това е цената, която трябва да платят за бъдещето на децата си.
През май 2025 г. управляващата Социалистическа партия спечели изборите за четвърти път. Избирателната активност тогава - около 44% - беше исторически ниска въпреки разширяването на правото на глас за албанците от диаспората за първи път. Нямаше предизборна програма, нито принципен дебат с опозицията (чийто лидер Сали Бериша се появяваше предимно като бухал в правителствените социални медии). В страна, където повече от 90% от гражданите подкрепят европейската интеграция, беше достатъчно да се облепят билбордове със снимки на европейски паспорти и да се напише една дата: присъединяване до 2030 г.
Това е другата страна на европейската интеграция: критиката към правителството се превръща в опозиция на самата Европа. Няма избор между конкуриращи се визии за обществото, а само между различни мениджъри на една и съща неизбежна траектория. С политиката, сведена до технократско управление, единствената леща, през която да се чете политическият конфликт, е "корупцията": сякаш посткомунистическите общества я носят в кръвта, сякаш проблемът са индивидуални нарушения, а не самите правила.
В продължение на много години албанците приемаха това със същия фатализъм, с който се приема природно бедствие. Сега младите хора се съпротивляват. Настоящите протести са свързани с неотдавнашен закон за стратегическите инвестиции, който затвърждава олигархичното завладяване на държавата. Протестите ескалираха, когато тежки машини се преместиха в защитена крайбрежна влажна зона, а видео, което избухва в социалните мрежи, показа частни охранители, които бият протестиращ, докато държавната полиция стои настрана.
Поколение, научено да мисли, че единствените въпроси са колко бързо да се изгради инфраструктура за туризъм, колко бързо да се интегрираме в ЕС, колко ефективно да привлечем инвестиции, сега пита: трябва ли да бъде така? Трябва ли демокрацията да бъде управлението на шепа свръхбогати?
Това е вдъхновяващ пример за граждански активизъм, какъвто не бях виждала от падането на комунизма, чиято международна видимост несъмнено е подпомогната от медийното внимание към семейство Тръмп, пише Ипи в своя коментар.
Но защо сега? Опозицията се опитваше напразно години наред да мобилизира обществеността срещу, ами, "корупцията". В парламента бяха палени пожари и коктейли "Молотов" бяха хвърляни по правителствени сгради. Но в случая с Къшнър опозицията е в едно с правителството. Може би това е, което позволи на хиляди млади хора да излязат на улицата: сигурността, че неподчинението няма да бъде хванато. Трогателно е да ги видим как пеят, танцуват, чистят улицата след протестите и подават цветя на полицията. За разлика от старата опозиция, те не се отказват от държавата, а настояват, че тя им принадлежи.
През последните години отговорът на политическото лишаване от избирателни права в посткомунистическа Европа е нарастването на ксенофобските движения. Само крайната десница се възползва от антисистемните протести. Албанският случай доказва, че е възможен различен вид мобилизация. Далеч от регресивния национализъм или носталгията, единственият призив на движението "Албания не се продава" отразява нещо, което социалистическото правителство е забравило: че самоуважението е предпоставка за уважение от другите и че народ, готов да продаде душата си за инвестиция, в крайна сметка ще открие, че душата е единственото ценно нещо, което притежава.
Има нещо възхитително и крехко в движение без лидери, без програма, без инфраструктура, която да го поддържа в дългосрочен план. Движенията без лидери са по-трудни за кооптиране, но по-лесни за инфилтриране и разпръскване. За да бъдат ефективни, те трябва да преминат от съпротива към предложение, като установят, че политическото единство е потиснато от обединяването около една-единствена кауза.
Но докато демократичната политика е завладяна от малцина богати, политиците идват и си отиват, антикорупционните процеси задоволяват желанието за наказание, гражданският активизъм ще дава илюзията за промяна. Едно по едно обществата се оказват в същите парадокси на капиталистическото развитие. Предизвикателството не е само как да се заменят отделните хора, а как да се изгради нова система.
И все пак, поне веднъж не е нужно Албания да догонва Европа - тя може да води. Поколение, готово да се мобилизира за алтернативен модел на развитие, такъв, който отхвърля олигархичното завладяване и свързва опазването на околната среда с демократичната легитимност, не бива да се страхува, а да се празнува. Вместо да стане "като останалата част от Европа", както гласеше старият лозунг, Албания би могла да даде на стария континент урок по самоуважение.
USD
CHF
GBP
