Да се изкажеш последен не е лошо, защото другите вече са казали всичко и ти можеш да се забавляваш, да търсиш нови перспективи, без опасност да излезеш виновен, ако нещо е останало недоизяснено. Така и с Руанда. Вече знаем всичко - и коя е тази страна, а също и каква е била по време на белгийците и след тях, а също и как след тяхното напускане една народност е изклала с мачете друга народност, защото били по-светли и с по-остри носове, което им давало привилегии пред белгийците, а също и кой е сегашният ѝ президент Пол Кагаме, как е участвал в геноцида, как се е борил с корупцията, излизайки от тази борба с половин милиард долара лични пари, а също и как най-големият му син се казвал Иван (което лично за мен е особено важно), а също и как, като отишъл в Брюксел, Пол Кагаме искал проведе среща с някой, кой да е, министър-председател на някоя, коя да е, страна от Европейския съюз, а също и как министър-председателят на България Кирил Петков се съгласил, без да е съвсем наясно кой е Пол Кагаме и коя е Рунда, но поласкан, че ще проведе държавна среща на такова високо равнище. Хубав пиар и за двамата, дето се вика - win-win.

Всичко това вече го знаем и за него се говори и писа достатъчно. Говориха и писаха всякакви - от истерични, но почти незабележими критикари в социалните мрежи, до мастодонти на общественото мнение. Така че вместо да го предъвкваме, нека видим носи ли ни нещо друго това събитие. Безспорно ни носи интелектуалното удоволствие да си зададем въпроса: как си представяме днес демокрацията и развила ли се е тази представа през годините, хайде да не е чак от Аристотел, но някъде от буржоазните революции, та да ни докара дотам, че да гледаме на страни като Руанда като на демокрации, от които да взимаме пример ("Президентът на Руанда Пол Кагаме ни поздрави за борбата с корупцията... Каза, че пътят, по който сме тръгнали, е верен" - демек, ние накъдето сме тръгнали, Руанда оттам се връща). Кирил Петков, въпреки че на четири очи го предупреждаваха да не го прави, се похвали с това, че са го похвалили, тоест цени мнението на онзи, който го е похвалил, следователно цени страната, която онзи представлява. А доколкото Петков е премиер на една европейска демокрация, с тази хвалба очевидно признава Руанда за една африканска демокрация. Та именно затова и ние се питаме какво вече си представяме, като се каже "демокрация".

Както казахме, няма да се връщаме до Аристотел и до неговия трактат Ἀθηναίων πολιτεία (Атинска полития), за да опишем разбирането си за демокрация, нито до византийската представа за ред - таксис. Когато този ред изчезне, настъпва атаксия или иначе казано - демократѝя. В онези времена властта да попадне у народа се е смятало за нещо страшно и то може би не без основание. А е било страшно, защото щом властта попадне у народа, значи вече не е у Бога, което е катастрофа. "Глас народен - глас Божи" е богоборческа, сатанинска максима. Гласът на падналите в греха хора никак даже не е гласът на Бога. Но да оставим Византия с нейната представа за демократѝя. Нашата е друга.

Нашата представа за демокрация е горе-долу следната. Приемаме, че съборното мнение обикновено рано или късно се оказва правилно, което е много вярно, особено ако го разглеждаме в контекста на Църквата. Извън този контекст обаче е спорно, защото в него не действа Св. Дух или поне не със същата благодат.

Приели веднъж, че съборното мнение се оказва правилно (и мъдро), приемаме, че мнението на мнозинството е по-правилно от мнението на малцинството и то абсолютно винаги. С невъоръжено око се вижда, че и двете части на съждението не са правилни - нито множествеността е гаранция за правота, нито може да се търси някаква устойчивост в тази евентуална правота: понякога може би, но в никакъв случай винаги и то гарантирано. Тоест демократичният принцип на вишегласие вече е поставен под сериозно съмнение. Може би той тръгва оттам, че се приема за справедливо да се избере това, което е добро за повече хора, че интересът на мнозинството е по-важен от интереса на малцинството или на личността. Но дали чрез вишегласие хората избират това, което наистина е добро за тях, дали успяват да защитят интереса си? Отново: може би понякога, но в никакъв случай винаги. И то в повечето случаи избират нещо, което не е добро зя тях, а за някого другиго, за когото в крайна сметка се оказва, че винаги е бил малцинство. Остава да се надяваме, че в основната си част интересът на пасивното мнозинство ще съвпадне с интереса на активното малцинство. Тогава нещата може и да потръгнат, което се е случвало неведнъж. Ето ви демокрация.

Нататък. При демокрацията мнозинството излъчва свои представители, които да вършат някаква работа вместо него, управлявайки обществените дела. Но в момента в България обществените дела се управляват от четири незначителни малцинства, съюзили се в името на интереси, несъвпадащи с интереса на мнозинството. Нещо като съюза между нацистка Германия и СССР по отношение на Полша - след като ограбят онова, за което са се събрали, ще се избият помежду си. Ето ви демокрация.

Как изобщо изглежда демокрацията в България? Възможно ли е в условията на нещо, макар и далечно наподобяващо демокрация, партия като "Продължаваме промяната" да е на власт? Как стана възможен нейният възход? Първо, с години в българското обществено съзнание се насажда омраза към "статуквото", олицетворявано все едно от кого. Публиката се довежда до убеждението, че нацията се дели на управляващи и управлявани и че това са два абсолютно различни биологични вида, единият от които съставен от задължително зли индивиди, а другият - от задължително добри. Без изключения. При управляващите няма добри, както при управляваните няма зли.

ГЕРБ и Бойко Борисов управляваха безпрецедентно дълго, поради което натрупаха върху себе си безпрецедентна омраза, напълно заглушаваща положителните страни на управлението им, а не никак не са малко и никак не са пренебрежими. Омразата се нагнети дотам (къде спонтанно, къде целенасочено и дирижирано от засегнати срани с амбиции към властта), че назря появата на Спасител. Той прие формата на президент и с няколко новогодишни речи (и не само) докара нещата до три извънредни парламентарни избора за една година и две служебни правителства. Нека напомним тук, че служебното правителство има малко общо с демокрацията. Вярно, то е назначено от фигура, избрана с пряко гласуване. Вярно, то работи чрез институции, които са инструменти на демокрацията. Но ако се придържаме към превода на думата "демокрация" - народовластие, - то ще трябва да признаем, че в служебните правителства народът няма абсолютно никаква власт. Ето ви демокрация.

В двете служебни правителства, назначени от Спасителя с мисията да изчегъртат омразното "статукво", има двама министри, които минават за млади и умно-красиви. Засега (към момента на служебните правителства) все още не знаем дали са протежета само на Спасителя или някому другиму също. Масовият избирател не знае нищо за тях, освен че били идвали от Харвард, но и за Харвард масовият избирател не знае кой знае какво. Просто звучи умно, напредничаво и американско, тоест несъдържащо балканските пороци, които искаме да изчегъртаме от живота си. Абсолютно недостатъчно за взимане на адекватно демократично решение.

За броени седмици на двамата от Харвард им създават политическа партия. Те вече са направени разпознаваеми от медиите, което за нашата форма на демокрация понякога е не само необходимо, но и достатъчно условие. За новата партия никой нищо не знае. Не се знае на какво е способна и какво е направила, защото все още нищо не е направила. Не се знае и за какво се бори освен за изчегъртване и "промяна", но промяна от какво в какво? Невинното дете да порасне и да се превърне в достоен член на обществото е промяна. Да се превърне в престъпник също е промяна. И въпреки че за новата партия нищо не се знае, на следващите извънредни парламентарни избори тя става първа сила по волята на суверена. Става първа сила, защото е олицетворена от хора, които са известни само с това, че са известни, и че имат някаква връзка с митичния Харвард. Откога за Българина - оня, дето си го знаете и който по принцип мрази "интелихенцията", - нечий университет е толкова важен? Разбирам да беше библиотекарския, а то... Ето ви демокрация.

Та, това ли е механизмът на демокрацията, това ли е волята и управлението на народа? И нека не говорим за манипулациите и фалшификациите, които в крайна сметка, въпреки че могат сериозно да влияят на вота, рядко са решаващи, а гарантирано решаващи - никога. Дори и това да е механизмът на съвременната българска демокрация, добре е да се избират такива политически субекти (партии, лидери и експерти), които да са в състояние да просъществуват малко по-дълго. Времето облагородява. Вижте новите попълнения в ГЕРБ, след като партията се задържа на власт - Митов, Биков, Дончев и т.н. Вижте Гроздан Караджов, предоставил безспорните си политически качества на измислената партия ИТН. Когато една сила управлява достатъчно дълго, тя се очовечава с времето, привлича нови кадърни хора от другите сили и се научава как се правят някои неща. С учудване открива как е устроена държавата и започва лека-полека да се учи да я управлява. В този ред на мисли да бъде ли оставена ПППП да се учи. Според мен не, защото или няма да се научи, или докато привлече компетентни хора от другите партии, вече ще е направила толкова поразии, че няма да има смисъл. Но моето мнение няма абсолютно никакво значение.

Има и друго. Ако не се пречупи тенденцията че всяко следващо управление е по-неудачно от предишното, то честите смени на управленията може да се окажат катастрофални - ще стават все по-чести, а резултатите от тях - все по-трагикомични. Няма да останат хора, годни дори само за аватари на задкулисни сенчести господари.

Та така. Ако всичко, казано по-горе, ни се струва познато, нормално и в реда на нещата, то значи това е и нашата представа за демокрация. Но ако нямаме демокрация, а само изкривена представа за нея, какво имаме тогава? Хубав въпрос. Според мен имаме олигархия - икономическа и политическа власт в едно, като икономическата произлиза от тежки посттоталитарни деформации. Преди 1989 имахме официално уредена от Конституцията партокрация, която наричаше себе си "народна демокрация", осъзнавайки или не, че това е тавтология. Все тази пуста демокрация! Един народ се яха най-спокойно, когато успееш да му втълпиш, че именно той управлява. Народът обича властта, обича управлението, но не и отговорността за него.

Какво общо има Руанда с цялата тая работа? Ами, и аз вече не знам. Вие сещате ли се? Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.