Ще стигнат ли пешките, г-н премиер?

Бойко Борисов дръпна шалтера на автора на Неонови приказки. Сценаристът на най-добрия - според ВВС - документален филм за 1993 и дясна ръка на продуцента, довел американските кинаджии по тези земи, Дейвид Варот - се оказа недиалогичен темерут за културното ведомство.

Според премиера Димитър Дерелиев страдал от „системна липса на диалог и комуникация с организациите в киноиндустрията". Ако тези мотиви, оповестени от пресслужбата на Министерски съвет, отговарят на истината, то Борисов трябва с шутове да разкара от „Дондуков" 1 половината си министри...

Нима Тотьо Младенов може да се похвали с добра чуваемост с пенсионери и социално слаби. Нима Мирослав Найденов, когато не е с пълна уста дегустирани наденици, си говори със зърно и млекопроизводители. А третото издание здравен министър и общуването му с лекарското съсловие. За пациентите въобще не иде реч.

Подчинените на фаворита Цветанов чат-пат се опитват да комуникират под прозорците му, но чуваемостта от втория етаж с изглед към градинката на „Св. Седмочисленици" нещо е кофти. Не като кристалнияj звук от СРС-та.

Всеобщ любимец на всички гилдии в сферата на науката и образованието е приказливият мумиолог Игнатов. А учениците направо са луди по него. „Брад Пит с очилата" е комуникативен като настъпена гърмяща змия - най-вече като дава пари - и предизвиква любовен трепет у цял един народ. Да не ги изреждаме всинца.

Защо тогава Дерелиев?

Защото премиерът ясно разбира, че клапанът трябва да се отпуши, парата да се изпусне отнякъде. Иначе може да се стигне до експлозия. Скандалите в кабинета започнаха да се случват по-често и от демонстративни премиерско-министерски инспекции на поредния магистрален километър.

Хората вече усещат на гърба (джоба) си, че това управление ако не откровен провал, е доста далече от очакваното и обещано преди изборите. Гилдиите почти без изключение изпитват недоволство от ресорните министри. Решенията се вземат на парче, без цялостна стратегия за толкова пропагандираната реформа по сектори, днес се говори едно, утре се прави друго.

Очевадно е, че освен от тотална липса на държавнически опит и елементарни управленски компетенцииq правителственият и административен апарат боледуват и от хронически кадрови дефицит. Единственият наистина брилянтен ход, направен от Борисов, когато държавния му кораб се сблъска с айсберга „Румяна Желева", бе да затъкне пробойната с уникалната Кристалина Георгиева.

За да лъсне малко по-късно истината - това не е било пример на политическа мъдрост и демонстрация на „дългата резервна скамейка", а случайно попадение.

В петък министър-председателят направи още един нетипичен за него ход. От парламентарната трибуна заяви, че съжалява за слепешката сложения подпис под командировката на Рашидов и компания. Борисов да съжали? И то малко, след като се бе срамувал в ъгъла от поведението на Осмината от Верту?
Без конкретно отражение на срамуването върху провинилите се, наистина.

Досега - и като главсек в МВР, и като кмет, и като партиен лидер, и като премиер Борисов демонстрира, че принципът „Аз съм прав, всяко друго мнение е грешка" - е водещ в управлението му. При него диалогът се подменя с директиви, а в по-лошия случай - със заповеди. Които, знайно е, са приложими в структурите под пагон, но и там носят полза само в случаите, когато под шапката, която ги издава има глава.

В името на този принцип лидерът-Слънце се постара за се обгради с недостатъчно умни хора, доведени във властта от нищото, недостатъчно компетентни, но достатъчно предани. Чийто единствен кошмар е да не загубят мястото си под слънцето.

Сега обаче Борисов разбира, че при настоящото стечение на обстоятелствата ще трябва да се правят жертви. И като начинаещ шахматист започва от пешките.

Целта на премиера е да печели време, да съхрани остатъка от народната симпатия, да повярва електоратът, че не се е излъгал в избора си, а Борисов от своя страна - в избора на обкръжение. Затова на ход са и подобни стъпки от тангото.

Лидерът на партията-гаф сменя амплоато на непогрешим управник с облика на човешко същество, на което са свойствени и грешки. Които той е склонен на поправи. На мястото на Борисов мъжкаря, на железния мускул, на Батман с черния шлифер, идва човекът, който се срамува. Който поправя грешките. Който е готов на диалог, на компромис дори...

В името на тази нова роля си отива и пешката Дерелиев. Защото ако си бе тръгнал Рашидов, признанието щеше да е директно - Аз сгреших. А Борисов още не е готов да стигне до там. Тук може да се приеме - Ние сгрешихме. Изхвърлянето на любителите на луксозни телефони бе невъзможно - щеше да последва отслабване на парламентарната група, водещо до необходимостта от фракционни парламентарни игрички с неочакван край. А това при нарастващото клокочене от Синята коалиция е доста опасно.

Затова - шат на пешката главата. Защото преди малко споменах, че Борисов е начеващ шахматист. Само неопитният играч и неопитният политик не разбират, че царят и царицата са последната надежда на играещия. И в шаха, и в живота тяхната роля е помпозна, величаво-триумфална, но безпомощно-символна. Че съдбите и върху дъската, и в държавата се решават не от царете, дори не от офицерите и топовете - устремът на нападението и устойчивостта на отбраната зависят от пешките, незабележими със своята малка саможертва за висотата на погледа на утрешния гросмайстор.

Неизбежно министерските рокади ще дойдат на по-късен етап. Но това няма да е ремонт на кабинета в истинския смисъл на думата. Ще е просто преместване на мебелите от спалнята в кухнята и от хола в спалнята. Защото нови мебели премиерът няма. Най-многото, което може да си позволи е отново да подбере някоя продънена табуретка от някое кръстовище.

До този момент обаче ще сме свидетели на масово жертване на пешки. И на срамуване, и на признания. Защото на Борисов му е жизнено важно да овладее недоволството, породено от управлението му и да запази статуквото до изборите догодина. При постигане на сравнителен стабилитет, доколкото това е възможно при този бюджет, спиране на гафопроизводството и поднасянето в подходящ вид на публиките на поредната подмяна на бездарен кадър с още по-безкадърен такъв, има шанс ГЕРБ да не загуби драстично авторитета си до другата есен.

А Борисов е доказал, че умее да печели избори. С фразеология и обещания, с предоставянето на народа на изкупителна жертва - не ние, а те са виновни. Като те е доста широко понятие. А това е напълно достатъчно за електората на една лидерска партия.

И ако за местния вот може и да се очакват неприятни изненади, то за президентския едва ли - особено ако кандидатурата е с инициали Б.Б. Другият вариант автоматично ще захвърли букета гербери на бунището при скиптъра и жезъла на царедворските им предшественици.

Въпросът е - ще стигнат ли пешките. Или ще трябва да се разжалват генерали...