Едно (само)убийство в Перник в началото на годината провлачи крак на серията гафове на любимото на премиера и неговото вице вътрешно ведомство.

Изстрелът, сложил точка на живота на Стойчо Стоев-Чочо, а по този начин и на изгледите за справедливо възмездие за трагедията на 17-годишната Мирослава, за пореден път превърна в пепел мита, че нашата полиция ни пази. Мит, в който, да си го кажем с ръка на сърце, малцина вярваха.

А полицията, възпята от Цветановата дружка Веселин Маринов, стори всичко необходимо да докаже, че от родните пазители ни трябва сериозна защита...

След като пред разбиращите погледи на най-добрите спецове в сферата на БОП - по думите на Министъра-на-Всичко-в-Републиката - заподозреният в убийство Чочо успя с белезници (или без?) необезпокояван да отвори сейф и да извади оръжие, какво да очакваме от по-редовите полицаи?

Този въпрос си зададоха мнозина след инцидента в Перник. И отговорът не закъсня. То не бе Скравена, Мировяне, столичен МОЛ. Двайсетина маскирани спецполицаи за пет кутии цигари, бой и електрошок на деца за графити по селски дувари, арест насред оживено детско тържество.

Най-циничното във всички тези фрапиращи случаи бяха обясненията на министър Цветанов и неговите високопоставени подчинени по места. Независимо от очевидната липса на професионализъм, подменен от приложената не на място груба сила, те се опитаха да осигурят комфорт на по-нискостоящите служители на ведомството. Дали така ги учат в милиционерското училище, но явно усетили защитната стена зад себе си „пазителите" под пагон прихванаха доста срамната и труднолечима болест безнаказаност и остра надзаконност. И репродуцирането на безобразните гафове заваля с пълна сила.

Медалът има и обратна страна. Неадекватната реакция на МВР и прокуратурата към зачестилите случаи на полицейски произвол, покрит с булото на политическата закрила, даде в ръцете на хората с престъпно поведение поредния коз.

Сега всеки път, когато законът се опита да ги догони те - къде с право, къде без - ще се жалят от телевизор в телевизор от униформените, които превишават правата си. И обществото намира все по-малко основания да не им вярва.
Което освен че петни и без това опетнената репутация на полицията, води до по-трайни и необратими процеси в подкопаването на прогнилата ни държавност: поредно буксуване на правораздавателната машина, нови дела в съда по правата на човека в Страсбург, подозрения, че когато полицията бие наред, а зад гърба си усеща бетонната подкрепа на властващата политическа класа, вървим с бързи, но уверени стъпки към полицейска държава.

В редица развити демокрации полицията има далеч повече права по закон, отколкото българската, която нашият законодател всъщност доста е ощетил. Но и дори там случаите на бруталност не са нещо рядко - полицията навсякъде по света е репресивен орган и съответно репресията е част от изпълнението на нейните функции.
Но за разлика от псевдодемократичните даржави с уклони към диктатура, там за всяко прекомерно използване на насилие виновните носят бърза и неотвратима дисциплинарна и наказателна отговорност според прегрешението, а техните ръководители поемат политическата вина.

Министър Цветанов, подчинените му комисари и клакьорите от парламентарната кохорта на ГЕРБ в един глас ревнаха: „А вие не биехте ли?!", визирайки, естествено, преждеуправляващите. Всъщност - повтаряме се - полицията никога и никъде не е била хуманитарна организация. Но на такава безпардонна безнаказаност тяхната бруталност никога не се е радвала.

В ерата Борисов-Цветанов службите, призвани да защитават държавата и обществото, се превърнаха в органи за изпълнение на политически поръчки срещу неудобни на управляващите. И получиха съответните индулгенции.

Бившият главен секретар на МВР (днес премиер), който претендираше да е единствен символ в борбата с престъпността постави начело на любимото си министерство с лъва отпред човека, който направи от българските полицаи посредствени актьори във второразредни поръчкови сапунки в стил "Ние ги хващаме - вие ги пускате"; некомпетентни и неспособни да съберат елементарни доказателства подгласници във височайшите медийни изхвърляния за „разкрити" случаи; бездарни, глуповати, вечно губещи „стражари" във вечната битка срещу „апашите" на организираната и битовата престъпност.

И най-страшното - дори елитни полицаи станаха безчувствени броячи на трупове. Защото върхът не безочието на управляващите не бяха думите за пържолките за кучето от устата на премиера - толкова може, свикнали сме му - а убеденото твърдение на Цветанов, че убийството на Мирослава е разкрито. По тази мерзка логика всички поръчкови екзекуции у нас би трябвало да минат в графа „разкрити", ако мерилото на този министър за разкриваемост е намирането на труп...

Цветанов за пореден път демонстрира манталитет на пехливанин на селски панаир и ясно заяви, че докато зад гърба си има Борисов може да си позволи да игнорира българските народни представители - нашите кротуват, за другите не ни пука.

Да манипулира данни и факти и да спекулира с материали от текущи разследвания според необходимостта от задоволяване на обществените интереси.
Да се изявява пред медиите като последна инстанция по всички теми.

Премиерът пак си затвори очите и заяви, че ще поиска оставката на протежето си само ако той направи политически гаф. Вече съществува съмнение, че за Борисов това понятие е съизмеримо едиствено с изгаряне на знамето на партията-майка насред площад „Народно събрание" или употребление на нейният устав за неуставни клозетни нужди.

Защото от началото на мандата списъкът на глупостите на Ц.Ц., които в нормалните политически общества попадат в раздела политически гаф, е съизмерим с досие на синодален старец.
А в полицейските държави?