Когато Емануел Макрон кацна на летището в Джида, вторият най-голям град на Кралство Саудитска Арабия след Риад, френският президент се превърна в първия значим западен лидер, който посещава монархията след случая с убития журналист Джамал Хашоги.

Последният, припомням, бе ликвидиран по особено жесток начин през 2018-та година в консулството на Саудитска Арабия в Истанбул. Някои разузнавателни агенции, предимно американски и турски, считат, че въпросната операция се е случила със знанието на Мохамед бин Салман, престолонаследникът на арабската монархия. Самият той отрича да е имал представа в предварителен порядък за готвеното покушение срещу Хашоги.

Оттогава насам за реабилитацията в международните отношения на Мохамед бин Салман основна роля изиграха руският президент Владимир Путин и американският му колега Доналд Тръмп. Ръководителят на Кремъл дори посети Саудитска Арабия през 2019-та година. Срещите на саудитския престолонаследник със западните лидери обаче биваха ограничавани от общите такива на Г-20.

В такъв случай какво прави Емануел Макрон в Саудитска Арабия? Какво изобщо цели френският президент с двудневната си обиколка на кралството, ОАЕ и Катар?

С оглед на приближаващите избори за държавен глава на Франция, настоящият титуляр на Елисейския дворец иска да демонстрира размаха на дипломацията на Париж и нейните свойства като на ориентирана към постигането на конкретни резултати.

Влошените отношения между Ливан и Саудитска Арабия - покрай изказвания на представител на изпълнителната власт на Бейрут спрямо ролята на Риад в конфликта в Йемен, което на свой ред провокира арабската монархия да отзове своя посланик от Бейрут и да изгони ливанския от Риад - предоставиха добра възможност за изява на френската външна политика. В Джида Макрон успя да изиграе ролята на посредник в осъществения разговор между Наджиб Микати, министър-председателят на Ливан, и Мохамед бин Салман.

Ако изобщо се стигне до устойчиво подобряване на отношенията между Риад и Бейрут, е трудно да си представим, че има друга европейска държава, различна от Франция, която да може да спомогне за такъв развой на събитията. Това се дължи на причини от исторически характер (френският колониализъм спрямо Ливан), на икономически (Париж е основният инициатор и домакин на усилията на международната общност във финансовото подпомагане на Ливан) и на такива от текущо политическо естество (Франция е основната европейска страна, която формира външната политика на Европейския съюз спрямо Ливан и перманентната криза там).

Според правителствен източник от етажите на френските власти, споделил впечатленията си с FT, Саудитска Арабия се е съгласила на подобно реабилитиране на диалога с Ливан, ако срещу това Мохамед бин Салман получи визита от френския президент. Ако тази информация е достоверна, то следващият въпрос, на който трябва да се търси отговор, е защо Макрон е готов да направи такава имиджова услуга на саудитския престолонаследник.

Всъщност Париж и Риад имат съвпадащи интереси спрямо Ливан. Но с две уговорки. Едната е, че подходът на Франция е по-реалистичен от този на арабската монархия, доколкото Париж си дава сметка, че влиянието на шиитските формирования в страната на кедъра - Хизбула и Амал - не може да бъде изолирано, но най-много да бъде ограничено. Другата е, че ако Саудитска Арабия по-скоро би желала да види в Ливан замяната на една клиентелистка мрежа с друга, то Франция настоява за извършването на реформи и обвързва международната помощ за страната с тях.

Станалите характерни за Саудитска Арабия и Ливан кризи в двустранните им отношения обаче не са в интерес на Париж, който виждаше не само Риад, но и Абу Даби като естествена противотежест на влиянието на Иран в Ливан. Такава противотежест двете арабски столици можеха да играят в две направления. Едното е свързано с това, че Бейрут има крещяща нужда от чуждо финансиране (националният дълг на страната бе малко над 150% спрямо БВП-то й за миналата година). Другото се състои в подкрепата, която Саудитска Арабия и ОАЕ - особено след разрива между Мохамед бин Салман и бившия ливански премиер Саад Харири - оказват на християнската формация Ливански сили, ръководена от Самир Джаджа. А това, успоредно на добрите отношения на французите със ливанските сунити и друзи, е потенциален сюжет за сътрудничество срещу подкрепяните от Иран шиитски формирования във въпросната страна.

В духа на активната френска политика, Макрон бе и онзи западен лидер, който изигра основна роля за осъществяването на Багдадската среща отпреди няколко месеца в Ирак, на която свои представители, макар и на различно ниво, изпратиха почти всички страни от региона. На подкрепа от Париж, при все това да не е френска инициатива, се радва и форматът на т.нар. "Нов Левант" (Египет, Йордания, Ирак), който цели увеличаването на сътрудничеството в отбранителния и въглеводородния сектор на въпросните три държави, което на свой ред би трябвало да доведе до ограничаване на зависимостта на Багдад от Техеран.

Френската дипломация има своя разпознаваем резултат и в друго съседно направление: това на Източното Средиземноморие, където Париж участва в "плетенето" на военно-политическата коалиция, изградена от сътрудничеството между местни държави като Египет, Гърция, Република Кипър, Израел и такива като Франция и ОАЕ, които са извън региона.

А с оглед на флуктуациите в турско-френските отношения, Париж няма нужда от допълнителни аргументи, за да развива сътрудничеството си със Саудитска Арабия, която, наред с Анкара, е другият политически и религиозен център в сунитския свят. Отношенията на Париж с Абу Даби пък имат логика, която далеч не се изчерпва на терена на Близкия Изток: и в споменатото Източно Средиземноморие, и в Сахел, и в Северна Африка, и в Индо-Пасифика двете столици си сътрудничат в ускорен порядък.

Външната политика на Франция спрямо арабските монархии се обуславя допълнително и от добре различим търговски интерес.

Така например, в ОАЕ френският президент сключи сделка за продажбата на 80 многоцелеви изтребителя "Рафал" и 12 военно-транспортни хеликоптера "Каракал", които ще струват на Емиратите между 17 и 19 млрд. евро. Подобно споразумение идва в момент, в който Абу Даби бе заявил желанието си да закупи американския изтребител F-35. Такова стечение на обстоятелствата, в което ОАЕ предпочитат, поне на този етап, да се задоволят с френския боен самолет, вероятно е "сладкото отмъщение" на Емануел Макрон спрямо САЩ, които успяха да мотивират Австралия да развали споразумението си за закупуването на подводници от Франция, сключвайки такова с Вашингтон и Лондон.

В Саудитска Арабия държавният глава на Петата република пък сключи договор за доставянето на 26 цивилни хеликоптера, произведени от европейската марка Airbus (с основно участие на Париж и Берлин), както и осигури възможността на френска компания да управлява доставянето на питейна вода до потребителите на столицата Риад и нейните околности.

Сам бидейки центрист, защитаващ тезата за стратегическата еманципация на Франция от Германия и тази за стратегическата автономност на ЕС от САЩ, Емануел Макрон демонстрира същия почерк и на двудневната му визита в Арабския полуостров. Там той демонстрира пак, че неговата външна политика се формира на базата на специфични интереси, а не на универсални ценности.