След приливната вълна, отнела човешки животи в харманлийското село Бисер, в бедстващото населено място се изля лек порой от министри. За да изкажат съчувствие, да изразят съпричастност, да помогнат с думи в безсилието си. Да симулират дейност.

Докато над бедстващия район кръжаха военни хеликоптери, а БТР-и, огнеборци, спасители и доброволци джапаха из калната ледена вода и при абсолютно първобитни условия се опитваха да дадат рамо на пострадалите, височайшите представители на изпълнителната власт се редяха пред микрофоните за поредната медийна изява в запазения стил на ГЕРБ: дайте да дадем.

Начело с Министъра-на-Всичко-в-Републиката, който отново оглави поредния кризисен щаб. Напомняме на незлопаметните - на 8 януари Цветанов „спешно" пое кормилото на един такъв, няколко дни, след като изненадалата ни за кой ли път снежна стихия вече бе утихнала без правителствена благословия. Сега обаче фарсът се повтори, за жалост, като трагедия.

Българските управляващи отново оправдаха професионалната квалификация на своя премиер и дружно действаха като пожарникари... след събитието. За техния мodus operandi явно понятия като оценка на потенциалния риск, планиране, контрол и превенция са непреводими чуждици.

Несъвместими с екстравагантния маниер на Б.Б., прекопиран безрезервно от неговото вице - да е винаги пръв там, където се случва трагедия, там където има криза, там където има трупове. Където чакат камери и микрофони. Всички действия, важни и неизбежни за предотвратяване на бедствия и аварии, не предполагат подобна публичност. Те са повече умствени, отколкото силови упражнения. Нещо неприсъщо на тази власт.

Трагедията в Бисер затвърди усещането за отсъстващата държава. И без оглед на това, че и по-горе именуваме днес властващите с понятието „управляващи", все по-очевидно е, че този кабинет не управлява нищо. Освен може би фадромите и валяците на поредния Лот на поредната магистрала. Корабът България се носи по мътните придошли вълни без рул и платна. И за съжаление без спасителни салове.

Ден след трагедията няколко министри дадоха помпозна пресконференция в Министерски съвет, където тежко-тежко обявиха кое ведомство как си поделя грижата за язовирите. В по-нормалните държави подобни мероприятия се правят така, че да няма нужда от обявяване на траури, сиреч - овреме!

В развитите демокрации подобна спасителна лодка за потъващата държавност по традиция е гражданското общество. Но у нас то вече двайсетина години безпомощно се люшка по вълните, подухвано от политиканстващи субекти в удобната за тях посока. Подводните течения на безразличието го влачат към плитчините на жалкото живуркане в ролята на страничен безгласен наблюдател, вълните на неконтролираните процеси са на път окончателно да го ерозират и разцепят.

За жалост, многобройните трагедии съпровождали ни през превърналите се в история повечко от две десетилетия не можаха да накарат българското гражданство да принуди държавните мъже (и жени) най-после да се научат да действат преди дъжда. Да изпълняват задълженията си така стриктно, както изискват от своето народонаселение. И да носят своята отговорност, когато в резултат на виновно бездействие или нехайно действие са причинили вреда.

Малкото случаи, когато шепа отчаяни оптимисти излязат на някой площад в опит гласа им да бъде чут, автоматично сработва рефлексът за кервана и кучето. Защото от лани български еколози и природозащитници крещят срещу проучванията за шистовия газ, но задоволството на управляващите от мораториума дойде едва след одобрителното нашепване на отвъдморския държавен секретар.

Крайно време е държавата да заработи за своите граждани. И понеже за деветима българи вече е безкрайно късно - управляващите поне този път трябва да поемат своята отговорност. Без да се крият зад псевдоактивно действие, като създаване на кризисни щабове, след като водата е дошла, заляла, какво е имало за заливане и се е отекла, без да замазват очите на хората с финансови подаяния на глава загинал добитък, с бутилка минерална вода и сандвич край печката в армейската палатка, заменила отнесения от пороя дом. Без да изказват съболезнования на близките на загиналите, които можеха да не са загинали. Ако имаше държава.

Опитът показва, че и след Бисер ще сме свидетели на поредното активно мероприятие - замерване с обвинения. Политическата нечистоплътност не изтърпя дори да отмине деня на траур. Цветанов обвини кмета на Харманли Лисков. Лисков прехвърли вината на военното ведомство. Президентът - на какво отгоре - похвали работата на кризисните щабове. Социалистите поискаха парламентарна комисия - по старото бюрократично правило, че ако една работа трябва да остане недовършена, създаваме комисия.

Снегът продължава да се сипе над България. И докато под неговата пелена обществото дреме зимния си сън, след трагедията в Харманлийско няма да можем да поставим точка. Само тревожно очаквателно многоточие.

А Цветанов да готви поредния „кризисен" щаб.