Хвала на доблестната българска полиция. Не за професионализма, но за високата музикална култура.

Ако доскоро сте се съмнявали, че ударните групи на Цв. Цв. познават единствено напредничавото творчество на Милко Калайджиев, Ивана и Со. и от колите със сини буркани се лее единствено Алисия и Гергана, сега тази грозна сянка на интелектуално подозрение се изпари.

Качулатите раздавачи на правосъдие са чували и за Красимир Аврамов. Човекът-глас. С което се нареждат сред малцината неизкушени, които въобще си спомнят за това лице. Или глас.

След операция „Недосегаемите" ръководството на МВР поде почин да сключи шефство със средното музикално училище и в свободното от силови акции време личният състав на ведомството да се запознае с творчеството (най-вече с физиономиите) на звездите на българското оперно, оперетно, балетно и прочие други изкуства.
И да си запишат, че токата и фуга не са мутренски прякори. За да не станат, божем, и други грешки.

МВР се извини. Цв. Цв. тоже. Възприел го е от шефа си. Щом сбъркаш - извиняваш се. Но дали Аврамов-глас ще остане единственият от т.нар. недосегаеми, който ще трябва да получи извинения от вътрешния министър.

А медузите и другите земноводни, лакоми, бързи, смели, сръчни...? Или те просто ще дочакат съдът да постанови тяхната непричастност към инкриминираните деяния. Както често се случва. Не защото не са бъркали в кацата с меда, а защото Цветановото министерство и Велчевата прокуратура обикновено приключват „работата по случая" до щракването на белезниците и поредния сериал на студио „МВР pictures". А с доказателствата хич не ги бива.

Но в останалото са супер. Да разбиеш вратата на дом, където има малки деца. Да тръшнеш на пода с насочено оръжие невъоръжен и практически непредставляващ заплаха човек. Да поставиш на колене под дулото на пистолет бивш министър в болничен кабинет.

Всъщност, Законът за МВР строго и ясно определя кога един служител на реда може да използва „оръжие, физическа сила и помощни средства" при изпълнение на своите професионални задачи.

Но подухващото от „6-ти септември" 29 вятърче на всевластието явно опиянява маскираните командоси. И на видеата, които щедро се тиражират, се виждат акции по тъмна доба, от които не можеш да схванеш дали яките момчета арестуват човечец, който с молив и лист, компютър и мишка си е присвоил някое и друго милионче, или атакуват бункер на Саддам Хюсеин, пазен от дивизия от Републиканската гвардия, въоръжена до зъби.

След всички акции се сещам, че поетът Иван Динков даваше следното обяснение на една много силна българска дума: мракобесие. Значи, казваше, в България бесят по тъмно. По мръкнало идват и спецотрядите...

Но така става, когато силов министър (или прокурор) издърпат от нежните ръце на Темида поразяващия меч и започнат да раздават правосъдие като последна инстанция.

Интересното е, че под ударите на възмездието попадат две категории хора. Политически опоненти (Гуцанов, Цонев) или бивши приятели на днешни наши приятели (Алексей Петров, Дидо Дънката, Данчо Лечков) - лица, за които политическият чадър се е затворил.

Единственото признание на управляващите, че за разлика от хладния ум и горещото сърце, с чистите ръце май не им е чиста работата, е д-р Нанев. Ама и той - сигурно от наивност и разбираемо желание да спаси родината ни от чумата на свинския грип. Както Румяна Желева - Афганистан от сомалийските пирати.

Прословутите промени в НПК (ако се върнем на меломанска тема - от многобройните си кръпки кодексът се асоциира с мюзикъла „Йосиф и фантастичната му пъстра дреха") единствено засилват съмнението, че правосъдието все повече ще започне да се използва от овластените за разчистване на сметки. Но овластените днес май забравят, че онези, които ще изправят пред справедливия съд, вчера също са били погалени от властта, а за утре - не се знае.

Поправките, върнати от президента Първанов, най-вероятно ще минат. ГЕРБ доказа своята политическа монолитност. Съпричастната партийка на Сидеров ще помогне. В духа на гореказаното, спомняме, че „Граждани за европейско развитие на България" (ГЕРБ, ако сте забравили) изначално тръгна като оne man партия. Борисов бе партията, партията бе Борисов.

Сега не е точно така - партията израсна, възпита кадри: партията решава, партията кадрува, партията правораздава. Борисов само сочи верния път.

В момента сме свидетели на почти безпрекословно управление на ГЕРБ. Слаба лява опозиция с много собствени трески за дялане, с тежка историческа (в близък и по-далечен план) обремененост, псевдоопозиция вдясно, която едвам сколаса да слепи някаква предизборна коалицийка и се самоизяжда от противоречия, нагазена от съмнения (стигащи до откровена убеденост) за бивши прегрешения, записани в наказателното законодателство. Яне, който се завря в мишата дупка, където отдавна му е мястото.

Партията води народа към светлото европейско бъдеще. А дали той иска да мине по този път - кой ли го пита.

Но тъкмо тук от безпросветната тъма на вековете изскача доказаното от историята прозрение на един от бащите на руската социалдемокрация Плеханов, Георгий Валентинович - че диктатурата на една партия винаги завършва с диктатура на един човек.

Дали да казваме имена?