Войната, водена от Русия за подчиняване или разпокъсване на Украйна, подхрани опасенията, че Китайската народна република скоро ще използва сила срещу Тайван, за да постигне "китайската мечта за национално обединение". Безпокойството нараства, тъй като три седмици преди инвазията в Украйна Владимир Путин и Си Дзинпин публикуваха декларация за пълна солидарност по време на посещението на руския президент в Пекин. И така, една и съща борба ли водят Украйна и Тайван?, пита в свой материал френският вестник La Tribune.

Русия и Китай са както авторитарни, така и ревизионистки държави днес, в смисъл, че възнамеряват да оспорят съществуващия световен ред. Разбира се, ситуацията в Тайван доста се различава от тази в Украйна по отношение на международното право, но оправдателните речи на Владимир Путин и Си Дзинпин по същество се сближават.

Всъщност руският и китайският "наративи" почиват на два общи стълба: от една страна, утвърждаването на обща, но впоследствие разпокъсана национална идентичност, която трябва да бъде възстановена; от друга страна, геостратегическа загриженост, причинена от военно присъствие на Съединените щати или техните потенциално враждебни съюзници в близката им чужбина, синоним на заплахата от обкръжаване и оспорване на тяхната сфера на легитимно влияние върху техния "заден двор".

Към тези аргументи се добавя и друг аспект от първостепенно значение: желанието на тези авторитарни системи да се защитят от демократичния "контрамодел", въплътен на техните граници от Украйна и Тайван.

Претенция за обща национална идентичност: руският дискурс...

Подобно на този в Китай, настоящият руски режим може да бъде описан като авторитарен национал-капитализъм. В този тип режим легитимирането на авторитаризма мобилизира по-специално дискурса за национална идентичност.

Не е изненадващо, че тази логика е в челните редици на руския наратив, за да оправдае разпокъсването на Украйна, прокламираната цел на нейните военни действия. Владимир Путин лично се зае с произнасянето на тази реч в дълъг документ, озаглавен "За историческото единство на руснаци и украинци", в който историята е инструментализирана в подкрепа на неговата ревизионистка политика, която много историци не пропуснаха да осъдят.

Припомняйки дългата и сложна история на една Украйна, разкъсвана между руската и литовско-полската сфери на влияние, Путин твърди, че движението за украинска национална идентичност - предимно културна и езикова -, което особено се проявява в края на 19-ти век, е било манипулирано от полското национално движение, което се бореше вече по това време срещу анексирането на така наречената "конгресна" Полша от Руската империя. По-интересно е неговото изобличаване на съветската политика на националностите в бъдещето пространството, наследено от СССР.

Руската агресия само затвърди визията за историята, споделяна от повечето украинци, според която тяхната национална идентичност се е изграждала в продължение на векове, по-специално в опозиция на авторитарната империя на царете и след това на комунистическите власти. Винаги репресирана от съветската власт, тази програма за историческа рефлексия се възражда в края на 80-те години на миналия век, с перестройката, по инициатива на комунистическата партия на Украйна, както съобщава историк от Киев, участвал в това възраждане.

Мимоходом трябва да се отбележи, че присъединяването на Крим към Украйна с решение на Върховния съвет от 19 февруари 1954 г. - представено по това време от Москва като щедър подарък от големия брат по случай 300-годишнината от Переяславския договор, а днес като прищявка на Хрушчов - всъщност беше насочено към укрепване на тежестта на руския елемент в република, където протестните движения срещу руско-съветския ред не бяха угаснали.

... и неговия китайски аналог

Китайският дискурс, обосноваващ необходимото "обединение" с Тайван, със сигурност има известна априорна легитимност от гледна точка на международното право, тъй като самите Съединени щати не оспорват принципно членството на острова в Китай. Това обединение обаче се представя като последното оцеляване на "неравноправните договори", които трябва да бъдат заличени, за да се осъществи "голямата китайска мечта".

Разбира се, именно чрез Договора от Шимоносеки от 1895 г. Япония присвоява остров Тайван. Различните китайски правителства обаче няма да претендират за връщането на Тайван в родината в продължение на няколко десетилетия. До 1942 г., когато се иска реституцията на Манджурия, Тайван изглежда само като територия, която трябва да бъде освободена от японска окупация, по същия начин като Корея и Анам, също бивши китайски колонии. Рядко споменавана, тази точка е добре документирана от американския историк Алън М. Вахман. През 1937 г., по време на разговорите си с журналиста Едгар Сноу, Мао смята, че комунистическата партия трябва да помогне на тайванците да се борят за своята независимост, позиция, повторена от Джоу Енлай през юли 1941 г. През 1938 г. националистическият президент Чан Кай-ши изрази същата позиция: "Трябва да позволим на Корея и Тайван да възстановят своята независимост, което ще бъде от полза за националната отбрана на Република Китай. »

Разривът ще дойде от неочакван играч - Франклин Делано Рузвелт. На 14 август 1941 г. Атлантическата харта предвижда връщането на Тайван на Република Китай. Въз основа на отношенията си със Съединените щати, Гоминдан (партията на Чанг Кай-чек) ще възприеме тази гледна точка през 1942 г. В същото време китайската комунистическа партия извършва същата промяна в позицията, представяйки я като инициатива на тайванските комунисти. Както отбелязва Алън Вахман, това отслабване на аргумента за историческа легитимност води до предпочитане на геостратегическия аргумент.

Геостратегически аргументи

Тук няма да се спираме на дългия спор за легитимността на разширяването на НАТО към бившите народни републики, след това към балтийските държави, освободени от съветска анексия и дори, един ден, към Грузия и Украйна. Във всеки случай, това разширяване довежда до границите на Руската федерация коалиция, потенциално противопоставена на нейните ревизионистки проекти за възстановяване, ако е необходимо със сила, на сферата на влияние, наследена от царската империя и СССР.

Като отбранителен алианс НАТО е малко вероятно да предприеме настъпателни действия срещу Русия, чиито опасения по този въпрос са, най-малкото, преувеличени. Факт е, че освен да представлява заплаха за самата Русия, разширяването на НАТО несъмнено ще ограничи нейния капацитет за действие в страните, принадлежащи в нейните очи към "близката й чужбина" (без обаче да предотврати военната подкрепа на " сепаратистки републики", контролирани от русофилски и рускоезични малцинства, от Приднестровието до Абхазия, през Донбас). Без западното военно присъствие в съседните страни е трудно да се разбере как украинската армия би могла да устои на руската офанзива от февруари 2022 г. с такава ефективност.

Използвайки терминология, напомняща германския дискурс отпреди Първата световна война, Русия твърди, че западното военно присъствие има за цел да "огради" нейната територия. По същия начин автономията на Тайван под защитата на САЩ представлява в очите на китайските власти опорната точка на бариера, затваряща моретата на Китай по протежение на "първата верига от острови". Учебникът по военна география на Тайванския проток, публикуван през 2013 г. от Пекинската академия за отбрана, съдържа много ясно представяне на геостратегическия залог, който представлява притежанието на Тайван: контролът над острова е жизненоважен, за да се предпази от блокада, като в същото време това би застрашило комуникациите на Япония; и това ще осигури на ВМС на народната армия свободен достъп до Тихия океан и решително средство за упражняване на натиск върху щатите в региона, докладват изследователите Уилям Мъри и Иън Истън.

Колкото и реални да са въпросните стратегически и геополитически залагания, ни се струва, че в руската и китайската мотивация да се сложи край на съответните статути на Украйна и Тайван се намесва допълнително измерение.

Политическият аргумент

Съвместното изобличение на "цветните революции" от Путин и Си Дзинпин насочва вниманието към факта, че тези лидери на авторитарни режими виждат заплаха в демокрациите на прага си. Със сигурност демокрацията работи по-добре в Тайван, отколкото в Украйна, но и в двата случая тези малки държави, де юре или де факто, показват, че бившите съветски държави, както и китайците, могат перфектно да живеят по друг начин, освен под диктатура.

Ако в продължение на години Москва е била толкова систематично ангажирана с очернянето на украинската демокрация, то това е защото със самото си съществуване тя осуетява наратива на Кремъл. Както казва журналистът Жан-Франсоа Бутор: "За Владимир Путин е невъзможно да позволи на Украйна да се движи в тази [демократична] посока. Как да приемем, от една страна, че именно поради руската цивилизационна специфика самодържавието, което той налага на страната, е оправдано, а от друга, че, както той твърди, украинците не се различават от руснаците, когато са избрали демокрация? [...] От негова гледна точка властта в Москва наистина беше застрашена от украинския демократичен опит". В същото време учените Кели Браун и Кали Ву Дзу-Хуи посочват, че Тайван сега представя алтернативен модел на модерност и демокрация в китайския свят; според тях това е основната причина Пекин да има проблем с Тайван.

Ако е дискретен в комуникацията, предназначена за "Север", този аргумент е добре приет в много страни "от Юга", за които руската и китайската позиции имат заслуга за скъсването с либералната демократична система, доминирана от Съединените щати , и за бързото санкциониране на ексцесиите, към чийто фронт авторитарните национално-капиталистически режими се приспособяват по природа.