Съвсем наскоро в Китай Си Дзинпин беше избран за трети президентски мандат. И това не е изненада. Още през 2018 г. китайската конституция беше променена именно, за да отпадне ограничението в броя на мандатите, каквото съществуваше към онзи момент. Демокрацията никога не е била характерна за управлението на Китай, т.е. липсата й е била основна характеристика по време на мандатите на Си Дзинпин досега, така ще бъде и по време на новия мандат, но това не означава, че нищо не се променя. Недемократичните режими не се еднотипни, те не функционират по един и същи начин и сигналите, които излъчват към международната общност, също не са идентични.

Основният извод, който следва да се направи от избирането на Си Дзинпин за трети мандат, е свързан с обстоятелството, че най-вероятно се случва трансформация на самия недемократичен режим в Китай. Досега основната властова структура в страната беше комунистическата партия и това няма да се промени (поне не и изведнъж), но властовите ресурси във все по-малка степен ще бъдат съсредоточени в партията и все повече в ръцете на самия Си Дзинпин. Или казано с други думи Китай се ориентира към изграждането на цялостен и всеобхватен авторитарен режим.

По принцип пазарът в икономиката върви с демокрация в политиката. В китайски контекст тази взаимозависимост не се наблюдава в своя стандартен вариант. Поддържането обаче на вариант като този в Китай е много трудно и обикновено не продължава дълго. Поне досега голямата азиатска страна изглеждаше като изключение, но най-вероятно дори там това не би могло да продължава до безкрай. Пазарът и частната собственост създават такава среда от интереси и отношения, които няма как да не рефлектират на политическо ниво. Икономическите възможности неминуемо водят след себе си политически претенции.

Всъщност съвременната модерна държавност, осъществена чрез идеята за разделението на властите и базирана върху принципите на представителната демокрация, има основната функция да направи индивидите и общностите независими. Чрез гаранции за правата, свързани с живота, свободата и собствеността, тя им осигурява възможности за развитие и усъвършенстване, каквито в предмодерните периоди не само не са съществували, но биха били и немислими, поради липсата на необходимата институционална рамка, която, що се отнася до тези въпроси, играе ключова роля. Институционалната рамка обаче не е статична, тя може да се подобрява или да регресира (дори институционална рамка от демократичен тип може да регресира). Това зависи най-вече от обществените отношения и стремежите за опазване на правата и свободите, които стоят зад нея.

Политическата система на Китай се намираше и все още продължава да се намира в едно много специфично състояние на непрекъснат стремеж към баланси. Хем трябваше да се поддържа и стимулира пазарната икономика, защото това повишава жизнения стандарт на хората, хем обаче тя трябваше да бъде потискана, за да може еднопартийното управление на страната да е стабилно и да изглежда трайно. Такава ситуация неминуемо води до появата на формации и крила вътре в комунистическата партия (най-общо либерални и праволинейни), които имат различни приоритети по отношение на държавното управление. Упоменатите по-горе баланси стават още по-трудни за поддържане и така идва моментът, в който нещо трябва да се промени.

Промените са въпрос на политическо решение и единият вариант беше осигуряване на повече плурализъм. Китайската страна обаче предпочете другия - развиване и утвърждаване на авторитарен режим. Като, нека отново подчертаем, тази тенденция ясно пролича още през 2018 г. Това по всяка вероятност означава, че поне на едно от нивата необходимостта от сложни баланси ще бъде избегната. Абсолютно всички депутати (почти 3000 на брой) гласуваха за избирането на Си Дзинпин за трети мандат. Това ще рече, че различията в рамките на комунистическата партия на този етап са преодолени. Остава другото равнище - там, където икономическите възможности водят до политически претенции. Авторитарният режим обаче силно ограничава възможностите за тяхното проявление - това от една страна, от друга - политическите промени в страната представляват ясен сигнал към икономическите субекти.

Си Дзинпин ще се опита да превърне собствената си личност в гарант за техните интереси. Или казано с други думи целта е ситуацията в Китай, на политическо ниво, да се запази такава каквато е, без прибавяне на нови характеристики (положителни или отрицателни). Ориентирането на властовите ресурси от партията към лидера персонално цели пресичането на всякакви вероятности за плурализъм. Не може обаче да се очаква и политически натиск върху икономиката, по-различен и по-силен от този, който и до момента е съществувал. Още преди години чрез репресията срещу Джак Ма, държавата показа на китайските бизнесмени какво не трябва да правят. Така демаркационната линия беше зададена и засега няма да бъде преначертавана. Част от сигнала към икономическите субекти обаче е и това, че преначертаването много бързо може да бъде направено, ако властта прецени това за необходимо. За такова действие няма да е необходимо решение, прокарано през механизмите на партията и договорено между формациите и крилата в нея. То просто ще може да бъде реализирано директно от самия Си Дзинпин.

От много съществено значение са сигналите, които Китай излъчва в своята външна политика. Обикновено колкото

по-авторитарен е един режим, толкова повече би бил склонен той към крайности във външната политика. Има режими, чиято външна политика се изчерпва с това да представляват непрекъсната заплаха за съседните си и за стабилността на системата на международните отношения. Китай обаче няма да влезе точно в този наратив. Външната политика на страната по принцип е силно икономизирана. Ако тя се откаже от това, би означавало да се откаже от този тип развитие, което й донесе сериозни ползи - икономически растеж, подобряване на жизнения стандарт, високотехнологично производство и т.н. В този смисъл, в краткосрочен и средносрочен план, Китай едва ли би поел сериозни рискове в отношенията си със САЩ и ЕС, които са в основата на икономическите партньорства.

По-интересно би било какво би донесло трансформирането на китайския режим във външната политика извън познатото досега. Дали Китай ще опита да изгради своя международна мрежа - нещо, което Русия например не успя да направи. Китайската активност в Централна Азия и Близкия изток дава основание да се очаква, че подобни стремежи и намерения не са изключени. Още повече, че това не влиза в противоречие с икономизираната външна политика на Китай. Когато обаче става дума за китайска външна политика, няма как да не стане дума и за Тайван.

Ако стигне до изграждане на своя международна мрежа, е много възможно Китай да опита да я използва политически в един вече далеч по-изострен и по-краен подход спрямо Тайван. Както е добре известно, Тайван има изключително съществена роля за високотехнологичната индустрия в световен мащаб, тъй като е основен производител на чипове и полупроводници. Островът няма съществено геополитическо значение, но геоикономическото му е огромно. Ако хипотетично си представим, че Тайван попадне под китайски контрол, то това би дало възможност на Китай да възпроизведе своята вътрешноикономическа ситуация в международната икономика. Т.е. както държавното управление разполага с възможности за контрол върху икономическите субекти вътре в страната, да има подобни възможности и в международен план.

Разбира се, подобно позициониране на Китай не стои като текущ въпрос. Страната е далеч от създаването на своя международна мрежа (дори и да работи за това), а сближаването с Тайван по доброволен път изглежда немислимо. Употребата на военна сила срещу острова, в близките години, би била много рискова за Китай (най-вече по икономически причини). Усилията на Китай обаче за външнополитическо надграждане по всяка вероятност ще стават все по-видими и това е процес, който без съмнение ще представлява интерес. Кога точно тези усилия ще навлязат в своята най-съществена фаза е трудно да се каже. Факт е обаче, че поне няколко страни наблюдават тези китайски стъпки и постепенно се подготвят за отговор в случай, че възникне необходимост от такъв. Израз на това е AUKUS - споразумение за сигурност в Азиатско-тихоокеанския регион между Австралия, САЩ и Великобритания.