Нито призивите от джамиите в петъчните молитви, нито телевизионните наставления на аятолах Али Хаменей помогнаха. По предварителна информация изглежда, че избирателната активност на провелите се вчера президентски избори в Иран е била рекордно ниска за стандартно високата такава в държавата (официалните данни ще бъдат съобщени по-късно).

Какъв процент от имащите право да гласуват ще излязат и ще го направят, бе всъщност единственият въпрос, който нямаше отговор. А избирателната активност е важен индикатор в Иран, тъй като именно на него режимът на моллите базира традиционно своята легитимност. Логиката е, че след като гласуваш в система на управление на духовните юристи, значи си съгласен с установените от Ислямската република правила.

Оттам нататък изходът от електоралната надпревара бе предварително ясен (в защита на Иран, това определено не винаги е така).

Победата на Ибрахим Раиси на президентските избори олицетворява не волята на хората, а преди всичко тази на аятолах Али Хаменей и свързаните с него революционни институти в Ислямската република. Раиси, бивш прокурор и главния съдия от Върховния съд на страната, е широко възприеман като бъдещ наследник на Али Хаменей, а президентската институция - като трамплин към мястото на аятолаха. Али Хаменей сам бе президент на страната през 80-те години на миналия век по времето на управлението на основателя на Ислямската републиката Рухолах Хомейни.

И въпреки че Раиси загуби предишните президентски избори през 2017-та година от сега действащия президент Хасан Рухани (с почти 20% разлика или 8 млн. ), този път режимът на моллите не предприе никакви рискове и трасира пътя на своя фаворит към президентството. Това стана чрез Съвета на пазителите, орган, в чиято длъжностна характеристика влиза това да преценява съобразността на кандидатите за изборни длъжности спрямо това дали са доктринално образцови по норматива на Ислямската република (а всъщност често взема решения, които не могат да бъдат защитени отвъд произволността на характера им). Този институт дисквалифицира всеки един кандидат, който реално можеше да бъде конкурент на Раиси (от прагматично консервативния Али Лариджани до реформатора и действащ вицепрезидент Ешак Джахангири).

Като опит за мимикрия на предоставена възможност за избор Съветът на пазителите допусна до надпреварата, наред с няколко други фигури, и Абдулнасер Хемати. Бидейки технократ, Хемати е неатрактивен и сравнително неизвестен; той стана и лесна мишена на хардлайнерите в страната в предизборния период, тъй като Хемати бе ръководител на Централната банка на Иран, която има отношение към обезценяването на местния риал. С допускането на технократа до изборите, режимът на моллите направи нещо уникално: проектира не само това кой да спечели, но и срещу кого да спечели техният фаворит.

Участието на Хемати на изборите предоставяше две опции на реформаторите и умерените избиратели в страната: дали да го подкрепят с гласа си или изобщо да не гласуват. Въпреки призивите на реформатори като Мехди Каруби и Мохамад Хатами хората да излязат и да гласуват, повечето от умерените и реформаторски ориентирани избиратели предпочетоха да си останат вкъщи, отказвайки да легитимират с вота си начина, по който режимът цензурира електоралните им опции. Отлив на избиратели имаше и на последните парламентарни избори през 2020-та година, когато Съветът на пазителите също недопусна масово редица знакови фигури да се кандидатират за Меджлиса, поради което хардлайнерите спечелиха тогава лесна и убедителна победа.

За президентството, което конструира и изпълнителната власт, и Меджлиса в Иран важат две неща. Едното е, че те - макар и не винаги - служат като отдушник на електората срещу режима, понеже принципът на тези институции почива на изборното начало. Затова и президентството на Ислямската република е било печелено от кандидати, които са срещу фаворитите на режима (като Мохамад Хатами и Хасан Рухани), а изборите за Меджлис през 2020-та година редактираха наличното към онзи момент мнозинство от умерени и реформатори в него. Второто релевантно по отношение на тези институции обаче е това, че те всъщност изобщо не разполагат с такава власт, каквато предполагат президентство (без министър-председател) и парламент в република.

Именно на базата на последното победата на Раиси на президентските избори всъщност няма да донесе кой знае какви промени във външната политика на Иран. Три са основните причини за това.

Един път, понеже Ислямската революционната гвардия на Иран, Пасдаран, остава абсолютният титуляр при формирането и изпълнението на политиката на сигурност и външната политика на страната в най-важните за Иран региони (успоредно на това, че Пасдаран все повече се очертава като конгломерат със значими икономически активи в страната). В знак на протест към това, макар и да не се стигна до напускането на поста му, външният министър на Иран Джавад Зариф подаде оставка преди две години. С президент Раиси и дипломат номер едно, назначен от него, няма да има търкания между министерство на външните работи на страната и Пасдаран.

Втори път, понеже дипломатическият корпус на Иран често бива заобикалян от специалните пратеници на аятолах Хаманей (Али Лариджани - за Китай, Али Велаяти - за Русия; Камал Харази - за Германия и т.н).

Трети път, тъй като важните решения във външната политика на страната, включително рефлектираща съседни ресори като националната сигурност и отбраната, се гласуват от Върховния съвет за национална сигурност (ВСНС), в който министърът на външните работи е само един от 12 (в някои случаи 13) члена, а решенията на ВСНС влизат в сила след одобрение от аятолаха. Глас в ВСНС обаче е и президентът на страната, който има квота от министри в този орган. Затова фигурата на президента, макар и да няма структурно-определящ характер, с оглед на това, че тя бива блокирана от други институти, президентът не е от без значение.

Така например текущият състав на иранското правителство, ръководено от президента Хасан Рухани, бе застъпник за диалог със Запада и за икономическото сътрудничество на Иран със света. Усилията на Хасан Рухани в тези посоки обаче биваха системно торпилирани от Пасдаран и окончателно потопени от излизането на САЩ от Ядрената сделка, което доведе до възобновяването на стари и въвеждането на нови санкции спрямо Техеран. На този фон самият Рухани не успя да се пребори за разширяването на гражданските права в страната, а кризата с Ковид - 19 затрудни и без това усложнената от санкциите ситуация с икономиката на страната.

А целият този комплект от обстоятелства доведе до широко разочарование сред онези хора в Иран, които искат да ги инжектират с по-малко идеология и с повече достойни доходи. Това означава, че Ибрахим Раиси можеше да спечели тези избори и без да разчита на произвола на революционните институти. Точно поради разочарованието и ниската мобилизация за гласуване при умерените и реформаторски ориентирани гласоподаватели.

С победата на Ибрахим Раиси на президентските избори Али Хаменей си осигури доверен човек, който да предложи следващия състав на правителството, в което пространствата за гледни точки, различни от догматично-революционните, ще бъде допълнително стеснено. А в дългосрочен план и основния кандидат, който да го замени на най-важната позиция в страната като върховен водач на Иран. Конкурентите предимства в CV-то на Раиси влизат неща като това, че той е наясно с тъмните тайни на режима (от изземването на имоти от хора след революцията през 1979-та година, през ролята му като прокурор в екзекуциите на политически затворници, до текущите финансови потоци около свързаните с аятолаха различните религиозни фондации) и е вече с наложени санкции от САЩ.

Междувременно обаче аятолахът и Пасдаран загубиха нещо удобно за тях: възможността да посочват като виновно за всяка несполука на икономическите и социалните системи на страната умереното правителство на Рухани. Сега режимът на моллите ще трябва да си намери някоя друга изкупителна жертва.

Бившият президент на страната от 90-те години на миналия век, Хашеми Рафсанджани, преди да почине наричан "великия крал" на политиката в Иран поради влиянието си върху нея, е казал нещо изключително простичко, но в същото време все по-сложно, когато става дума за въпросната държава: "Свободата е важно нещо. Когато хората избират каквото те пожелаят, е добре за тях и за нас".

Ако свободният избор все още е критерий, победата на президентските избори на Ибрахим Раиси значи не е добро стечение на обстоятелствата нито за хората, нито за моллите.