Турската военна операция срещу Северна Сирия, наречена "Извор на мира", стартирала източно от река Ефрат, е вече в ход. Това е третата милитаристична акция на Анкара спрямо южната й съседка (след "Щита на Ефрат" през 2016-та и "Маслинова клонка" от 2018-та година). И ако военните параметри на актуалната интервенция все още да не са ясни в пълнота, то все по-видимо става дипломатическото разместване на ситуацията в Сирия.

Със сигурност вече можем да кажем, че "Извор на мира" ще промени в голяма степен позициите, активите и влиянието на държавите, които имат пряко отношение спрямо случващото се в Сирия.

Без значение кога и как ще приключи третата турска операция в страната, след нея Русия ще излезе с още по-голямо влияние върху развиващите се процеси в Сирия. В сравнение с Вашингтон, Москва направи по-умното: на действия не спря Анкара, а на думи дори я подкрепи (говорителят на руския президент Дмитрий Песков каза, че Турция "има правото да осигури сигурността си"). На този фон, американците направиха нещо различно: на действия те подкрепиха акцията на Анкара (изтегляйки своите военни от граничните пунктове на сирийско-турската граница и оставяйки отворено въздушното пространство над Северна Сирия за турската авиация), а на думи по-скоро антагонизираха турската страна (заплашителните туитовете на Доналд Тръмп и заканите срещу Турция, които валят от конгресмени и сенатори, и републиканци, и демократи).

Или с други думи, това, което трябваше да направят американците, те не го сториха, а тогава, когато трябваше да мълчат, те избраха да говорят. Логореята обаче не може да компенсира бездействието. Така както са налице и стандарти на еволюцията, които повеляват, че човек първо изхвърля от организма си преработената храна и после се хигиенизира отзад, а не обратното.

Когато обаче се бърка порядъкът на нещата, се случват парадоксални резултати като този: Русия, без да спомага на Турция да извърши своята военната интервенция, както това направиха САЩ с действията си, всъщност си спечели повече симпатии от Анкара, отколкото такива получиха Вашингтон. САЩ се озоваха в позицията да гладят семейните чаршафи, а Турция да ги мачка с Русия.

Как излязоха Вашингтон и Москва от тези политически маневри?

САЩ са с увреден имидж в международните среди като държава, която се е (1) поддала на натиск, диктуван от вътрешно-политическите потреби на Реджеп Ердоган и (2) като такава е опосредствала надвисващия произвол върху кюрдите, своя най-близък съюзник срещу ДАЕШ.

А Русия използва случая да изгради впечатлението, че е държава, която е (1) утвърдила връзката си с Анкара (за сметка на отношенията между САЩ и Турция като държави-членки на НАТО); като (2) страна, която предлага дипломатически усилия за сметка на военните (форматът "Астана"/"Сочи"); (3) като държава, която може не само да поема ангажименти, но и да ги изпълнява (затова диктаторът Башар ал-Асад още диша); (4) като страна, която може да контролира съюзниците си (Москва още сдържа про-правителствените сирийски и ирански сили за фронтална атака срещу Идлиб).

Ако дипломацията беше танц, в случая изпълнението на САЩ бе непреценено и тромаво. А след подобно представяне, единственото, което трябваше да направи Русия, е просто да излезе на сцената и да не се спъне на подиума.

Минусите за САЩ и плюсовете за Русия обаче далеч не се ограничават до имиджовата и публична страна на нещата. Напротив, те имат своето пряко изражение и в прагматичното естество на терена на Сирия. В каква посока?

За Русия се отдава възможност да се намеси като медиатор в отношенията между кюрдите и Турция, успоредно на и за сметката на САЩ. Въпреки че кюрдите в Сирия са съюзници на САЩ и използваха хаоса в Сирия, за да увеличат контролираните от тях територии за сметка на ДАЕШ и режима на Асад, те по традиция имат добри отношения с Москва (в руската столица те имат и свой политически офис). Тази руско-кюрдска връзка се дестабилизира, след като Владимир Путин позволи на турската страна да нахлуе в предимно кюрдския кантон Африн (операция "Маслинова клонка"), но никога не изчезна.

А за Вашингтон сигурно ще е неловко да гледа как Москва си спечелва дипломатическо пространство като арбитър между най-доверената на САЩ прокси-сила в региона (доминираните от кюрдите Сирийски демократични сили и Сили за народна защита, съответно SDF и YPG) и държава-членка на НАТО като Турция.

По отношение на кюрдите и Турция, Москва ще може да дублира опита си спрямо посредническите функции, които тя изпълнява между Израел и Иран (други две държави с активно отношение спрямо Дамаск). Това ще е допълнителен лост в ръцете на Русия, с който тя ще направлява случващото се в Сирия. При това този път в ключов периметър, в който досега Москва нямаше влияние - Северна Сирия и пограничните райони на Дамаск с Турция. Телефонът в Москва ще звънни вече не само когато Тел Авив забележи, че проиранските милиции наближават сирийско-израелската граница, но и когато има раздвижване на кюрдите по сирийско-турската.

Тази реабилитация на връзките и комуникацията на Москва с кюрдите в Сирия ще рефлектира и в осъществяването на други посреднически връзки: тези между кюрдите и режима на Башар ал-Асад. Външният министър на Руската федерация Сергей Лавров вече заяви, че Москва е осъществила контакт и с кюрдите, и с проправителствените сили на сирийския режим, запознавайки ги с работни предложения за координация на действията помежду им. Самите кюрдите, може би включително осланящи се на подкрепата от американските си партньори, като цяло досега отказваха рамково разбирателство с Башар ал-Асад (една от причините водените скоро преговори между техни представители и такива на режима в Хмеймим и Дамаск да приключат без успех).

Изправени пред пряката и вече реализираща се турска инвазия, кюрдите вече са със силно ограничени възможности. А с решението си да не се противопостави на военната операция на Анкара, Москва успя да накаже кюрдите за отказа им от колаборация с режима на Асад. Заедно с това не би било учудващо, ако Русия се опита да парира и нарастващото иранско влияние върху Сирия с допускането на ограничено турско такова. Особено когато това е за сметка на един инструмент като онези сирийски кюрдски формации, които са свързани с ПКК, и които Техеран добре познава като антитурски инструмент. Неслучайно говорителят на иранския парламент Али Лариджани отмени планираното си посещение в Анкара, а Иран започна военни обучения на границата си с Турция.

Така или иначе обаче третата турска военна инвазия в Северна Сирия се превръща в "Извор на успеха" за Русия. При това, успех от най-сладко измерение, понеже е на гърба на САЩ.