Може би най-болезненият трън в петата на българо-американските междудържавни отношения (наред с издигнатия паметник на американски летци, бомбардирали София през Втората световна война) е визовият режим, който Съединените щати продължават да прилагат спрямо българските граждани. На фона на съюзническия ни статут в НАТО от 2004 г. насам, членството на България в ЕС вече 13 години и смаляващата се, макар и все още значителна, разлика в жизнения стандарт между двете страни, визите за САЩ са национално унижение. За сравнение, други европейски държави със сходна историческа съдба през последните десетилетия и не кой знае колко по-високо икономическо развитие (Словакия, Унгария, Литва, Латвия и др.) вече са извън визовия списък на Държавния департамент на САЩ.

Логично, усилията на българската дипломация са насочени към отмяна на американските визи. Най-скорошната анонсирана стъпка от тези усилия обаче буди недоумение.

По-рано този месец външният министър Екатерина Захариева обяви план за окончателно решаване на визовия проблем в наша полза. Планът се състои в ангажирането на български граждани с подходящ профил, които да кандидатстват за американска виза, без действително да посетят САЩ. По този начин ще се смъкне процентът на отказани визи, което в момента се явява пречка.

(Пояснение: формалната причина за продължаване на визовия режим е процентът на откази при кандидатстване за виза. Федералното законодателство изисква отказаните неимигрантски визи да не надхвърлят 3%, за да може съответната държава да се включи в Програмата за премахване на визите. В нашия случай този процент към момента е около 10.)

Сама по себе си идеята не е лоша, ако бъде реализирана интелигентно. Публичното й оповестяване обаче я уби в зародиш. Не знам кой е посъветвал министър Захариева да се изцепи предварително, но със сигурност същият заслужава телесно наказание.

След като намерението е оповестено пред медиите, съвсем естествено вече е достояние и на служителите на американското посолство в София и конкретно на консулската служба, отговаряща за издаването на визи. А причините, поради които може да бъде отказана виза, са както обективни (нередности в документите за кандидатстване), така и субективни (интервюиращият преценява, че истинската причина за искане на виза е различна от заявената).

Нека да се върнем в сякаш далечната вече 2003-та година, когато пишещият тези редове за първи път кандидатства за американска виза (т.нар. J-1 "студентска" виза по програмата Work and Travel). По онова време, когато споменът от 9/11 беше здраво загнезден в съзнанието на всеки американец, а предишната година български студент бе арестуван на щатско летище за пренасяне на ножичка за нокти в ръчен багаж, параноята на американските консулски служби беше обяснима. Конкретно за България обаче страхът от тероризъм не беше единствената (нито дори основната) причина, за да се отказват визи. Далеч по-разпространено бе подозрението в нелегална имиграция - просрочване на визата, търсене на възможности за нелегална работа с туристическа виза и т.н. (при студентските визи спънка можеше да се окаже и недоброто владеене на английски език). В моя случай, след поредица от въпроси, свързани със студентския ми статут, семейното ми положение и имотно състояние, консулът директно ме попита: "Добре, как да повярвам, че ще се върнете?" Е, успях да го убедя и получих заветната виза, но секундите на мълчание, преди еуфорично облекчаващато "елате в 4 следобед да си получите визата" бяха може би най-дългите в досегашния ми живот.

От 2003-та досега много неща се промениха и все в полза на каузата за отмяна на визите. За страха от тероризъм няма и нужда да отварям дума (само да напомня, че през 2004-та бяхме приети в НАТО), но що се отнася до потенциалната имиграция в САЩ, е от изключителна важност да се посочи следното:

  • при наличие на напълно свободни и легални възможности за работа в целия ЕС, за какво му е на българския гражданин да се стреми да емигрира нелегално в САЩ (което ще му струва и повече като първоначална инвестиция, и отделно от това няма да може да се прибира толкова често)?
  • за разлика от преди 15 или дори 10 години, възможностите за реализация в България, при които се постига "западен" стандарт на живот (естествено, с отчитане на разликите в цени и доходи) вече изобщо не са толкова малко. Докато през първото десетилетие на новия век много често каква да е работа в САЩ беше за предпочитане пред почти всяка работна оферта у нас, то сега мнозина се замислят много сериозно дали за тях е по-изгодно да останат тук или да се преместят там (а някои дори са убедени, че тук е за предпочитане);
  • както тогава, и сега сме свидетели на смесени бракове между български и американски граждани, но сега част от тези семейства избират да живеят в България - преди 15 години това беше абсолютна екзотика;
  • съвременните комуникационни технологии позволяват американски компании да наемат българи, които да работят за тях дистанционно, без физически да се заселват в САЩ, но да получават заплащане по американските стандарти.

Тоест, от визите (специално туристическите) на практика няма особен смисъл. Номинално по-високият процент откази се дължи на прекомерна мнителност от страна на консулската служба и едва ли е проблем, при подходяща директива, той скоро да спадне до необходимите 3%.

По-вероятно е Държавният департамент на САЩ да поддържа досегашния режим с идеята да изтъргува премахването му срещу ангажимент от страна на България.

Така че, когато зам.-държавният секретар по въпросите за консулската дейност Стивън Бийгън пристигне у нас, е добре да сменим тактиката за преговори. Да се изтъква изборът на "Локхийд-Мартин" за превъоръжаването на българските ВВС със самолети Ф-16 Вайпър и в добавка да предложим закупуване на един-два бойни кораба от САЩ (в края на мандата на 43-ото Народно събрание, заедно с одобрението за купуване на нови изтребители, беше гласуван бюджет и за обновяване на военноморския ни флот). Да, ще излезе доста по-скъпо от маневрата с фиктивните кандидати за виза, но достойнството и националното самочувствие нямат цена.

А другото е - визи да те лъжем.