"Това е война", казват някои, позовавайки се на трупането на американска военна сила, свързано с пристигането на самолетоносача "Ейбрахам Линкълн" в региона, предшествано от бомбардировачите Б-52 до базата "ал-Айдид" близо до столицата на Катар Доха, последвано от информациите, че държавите от региона са се съгласили на тяхна територия да бъдат разположени американски войници. Оптимистите вярват, че няма да има истинска война, няма да има сухопътен сблъсък, както при операцията за освобождаване на Кувейт, и може би няма да има десант на иранска земя, както при инвазията в Ирак, защото проблемът няма да изисква повече от целенасочени и прецизни ракетни удари по командни центрове в Техеран и Кум, както и по площадките за изстрелване на балистични ракети. Това ще бъде електронна война, която може да наруши способността да се използват тези оръжия. Това пише в свой анализ излизащият в Саудитска Арабия вестник "Ал-Хаят".

Други смятат, че войната се е превърнала в необходимост, за да се сложи край на насилствените сътресения, които регионът преживява повече от три десетилетия, откакто моллите дойдоха на власт в Техеран, обявиха своята конституция, която проповядва износ на иранска революция във всички страни от региона и започнаха пряка война с Ирак. После преминаха към прокси-война чрез подривни и терористични групи, милиции и партии, разположени в столиците на държавите от региона, като се започне с ливанската "Хизбулла" и се завърши със Силите за народна мобилизация в Ирак и "Ансар Аллах" в Йемен.

Третата гледна точка е, че последните три десетилетия след революцията на Хомейни бяха всъщност състояние на непрекъсната война, която принуди държавите и народите, тръгнали по пътя на развитие към разпалване на пожари и надпревара във въоръжаването. Богатството на страната беше изгубено, за да се постигнат амбициите за контролиране на региона, за да се достигне до двете свещени джамии и да се подготви завръщането на "скрития имам". Това експанзионистично намерение е постановено още в конституцията от Хомейни, неговия наследник Хаменей и онези, които поеха председателството с неговото благословение, от ръководителите на милициите, управлявани от революционната гвардия и всички депутати, които се хвалят, че контролират четири арабски столици, за да демонстрират своята отдаденост на доктриналния и конституционен принцип на Ислямска република Иран.

Що се отнася до състава на иранската държава, е ясно точно къде са концентрирани реалните власти, въпреки наличието на парламентарни, президентски и правителствени институции, както цивилни, така и военни, а нито избирателните урни, нито правителствената йерархия могат да имат власт, ако не ги одобри висшия лидер, който трябва да одобри президента и депутатите. Революционната гвардия е сила, която превъзхожда техниката, силите и обхвата на вътрешната и външната дейности на всички въоръжени сили и сили за сигурност, а командирът на тази институция получава своите инструкции и правомощия от лидера в Кум, който ръководи всички милиции, които са на подчинение на съседните държави, както и изпраща, тренира и финансира диверсионни и терористични отряди.

Въпросът сега е: Наистина ли се нуждаем от война, за да убедим моллите в Техеран да спрат дестабилизирането на страните от региона и да се откажат от експанзионистичните си амбиции?

Отговорът може да бъде намерен в преразглеждането на опита на бившата администрация на САЩ да популяризира идеята за ядрено споразумение, което ще забави опитите на Техеран за производство на ядрени оръжия с няколко години и след това ще подпише споразумение, което да освободи замразените ирански активи и да върне западните компании в Иран. Като че ли Западът даде на режима сертификат за "добро поведение", докато в действителност това споразумение постави ръката на Техеран на лоста за възпламеняване на повече пожари в региона и се опита да потърси контрол над Йемен, за да затегне захвата на коридорите за снабдяване на света с енергия, произведена в региона, контролирайки Баб ал-Мандеб и Ормузкия пролив. А в същото време иранците не се ангажираха да спрат разработването на програмата за балистични ракети. Сегашната американска администрация е достигнала до същото убеждение, до което е стигнала и Саудитска Арабия за десетилетия опити за постигане на мир, мюсюлманско братство и разговори с иранските президенти Рафсанджани, Хатами и Наджад, които нарушаваха обещанието си, веднага след като самолетите им напускаха въздушното пространство на Саудитска Арабия.

Саудитската позиция беше много ясна за администрацията на Обама в консултациите, които предшестваха и последваха подписването на ядреното споразумение. Доказателствата бяха ясни: опитът на Саудитска Арабия с Техеран беше много ожесточен от опитите да се саботира хаджа с демонстрации и бомбени атентати, обучение на терористи и финансирането и въоръжаването на милициите на хутите в Йемен, които обстрелваха с ирански ракети саудитски градове, като изключение не правеше дори Мека. Последните инциденти бяха насочени към кораби в близост до пристанището на Фуджейра и опити да се удари по тръбопроводи за транспортиране на петрол до Червено море.

Позицията на Саудитска Арабия по отношение на мобилизацията на силите тези дни произтича от същите твърди предпоставки на саудитската военна доктрина, която се основава на възпиране и защита на земите и хората на кралството и братските държави и не означава непременно смяна на режима в една страна. Саудитският принц Мохамед бин Салман говори горчиво за саудитския опит с политическите измами и лошите намерения на Техеранския режим, но твърди, че на Техеран не може да бъде позволено да започне битка на саудитска земя и ако времето на измамата е дошло, то ще бъде посрещнато само с твърд отпор.