Емоционално и непосредствено, с чувство за хумор и самоирония, сякаш поканил читателя да си побъбрят в мансардата на бохемите флорентинци от площад „Испания", Дзефирели развързва торбата с мечтите, надеждите, разочарованията, съкровените тайни и пристрастия.

И повежда госта си на вихрено пътешествие през Флоренция, Рим, Милано, Верона, Венеция, Лондон, Париж, Лос Анджелис, Ню Йорк, през сцени, гримьорни и снимачни площадки, през един живот, отдаден на красотата.

Откъс:

През живота си съм се озовавал три пъти пред лицето на смъртта: при една бомбардировка, пред един наказателен взвод, в една автомобилна катастрофа.
Ето защо не е за чудене, че вярвам твърдо в Бог и че съм суеверно свързан с мисълта за съдбата. Макар да е явно, че след живота идва смъртта, ми е трудно да приема факта, че един ден ще умра; както по-голямата част от хората храня неясната надежда за нещо като безсмъртие и поведението ми е следствие от това. Така че идеята да разкажа живота си, все едно че е свършил и се е изпълнил, продължава да ми се струва малко абсурдна.
Освен това съм много подозрителен спрямо основанията, придружаващи този вид книги: и когато е налице намерението да се „хване" духът на епохата, и когато става дума за разкриване на „истинската природа" на важни личности, с които сме се сблъскали с любопитство, чрез анекдоти и непубликувани клюки. Естествено, мемоарите, писмата и автобиографиите могат да допринесат за обогатяване на социалната историография, колкото и специализираните изследвания за политика, театър, история, литература и т.н. Макар че често става дума за оправдания post factum.

А има и друг проблем: никой не казва никога цялата истина за себе си. Дори влагаме много усилия, за да я скрием, като си спомняме само онова, което ни е приятно, и може би покриваме останалото с дебел пласт боя. Всеки от нас е „малко измислено чудо" и слага на собственото си минало опаковка, която се определя от настоящето му: колкото
по-блестящ е човекът, толкова повече „салонните" анекдоти образуват коралова бариера от фантазия около мъничкото централно ядро на истината, докато накрая не е възможно да се разбере как действително стоят нещата. Тогава каква стойност да се придаде на мемоарите или на самата история?

Едва когато реших да приема тази даденост, тоест, че съм разказвач на анекдоти, не писател, можах да помисля за написването на автобиография. Но как „да разкажа" живота си?